„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия“ казва Учителят. И още: „Светлината по право може да се нарече начало, което води към обновление. Мисълта и Светлината са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна“.

Нестандартните или направо еретични идеи на Живкова проличават особено отчетливо, след като тя става член на правителството, а по-късно и на Политбюро. В известни случаи тези идеи все още могат да минат като „цитати“, както е в словото й в симпозиума за Рьорих или в предговора към монографията за художника.14 Тя обаче не се колебаеше да ги формулира и когато излиза в качеството си на държавник пред високи международни форуми.

Нито помен от въздигнатото в свещени скрижали учение на Ленин за двете култури. Нито следа от неотменимите до скоро изисквания за класовост и партийност. Пренебрегнато е дори тривиалното и ограничено изискване за мирно съвместно съществуване. На преден план излизат общочовешките критерии за „Единство, творчество, красота“, неотменимостта на космическите закони, приоритетът на духа в усъвършенстването на обществото по възходящия път на спиралата.

Взети сами за себе си, подобни абстракции или иносказания, пръснати в изказванията и писанията на Живкова, биха могли да изглеждат като невинни поетизации. Проследени обаче в тяхната взаимна връзка и анализирани по-критично, те ни се разкриват като детайли от един цялостен замисъл, насочен към подриване, а в по-далечен план и сриване на господстващата партийна идеология.

Отдавна вече е време да се посочи ясно и недвусмислено: Людмила Живкова си бе поставила стратегическата задача постепенно да измести на заден план, а подир туй и напълно да подмени всички философски, етични и естетически постулати на марксизма-ленинизма, утвърдени по него време като неотменим диктат върху обществения ни живот. За хората, които са си дали труда да се запознаят по-отблизо с нейното дело, следването на тази първоосновна задача е очевидно. Като казвам „очевидно“ нямам предвид издадените посмъртно „Съчинения“. Под вещото ръководство на Милко Балев те съобразително бяха очистени тъкмо от неправоверните концепции на Живкова, от всичко намирисващо на идеализъм или на окултизъм, а при нужда и досъчинени с цел да се вместят леко и просто в трафарета на комунистическата, партийност.

Тази фалшификация бе демаскирана още през 1996 — и не само от мене — в предаването на Светослава Тадаръкова за Людмила по Канал 1 на телевизията.15 В отговор на което Балев голословно отрече твърденията ми в следващото предаване, както и трябваше да се очаква, фактите, опровергаващи лъжата му обаче остават. А надявам се и веществените доказателства.

Казано е, че никой не е пророк в родината си. Това правило вероятно обяснява и сегашното мълчание за новаторската роля на Живкова. Особено ако прибавим и обстоятелството, че новоизлюпените след 1989 лъжедемократи признават за новатори единствено себе си.

Добре, че Людмила е известна и в чужбина, та има шанс поне там някой да се сети за нейната роля като апостол на Светлината. През 2002 г. Националното движение „Рьорих“ публикува книгата „По законите на красотата“, посветена на 60 годишнината от рождението на Людмила Живкова.16 Там освен речи на Людмила са поместени и два очерка, на Людмила Шапошникова, директор на музея Н. К. Рьорих и вицепрезидент на Международния Център „Рьорих“ в Москва. В единия очерк Шапошникова разглежда делото на Живкова „подвижник и мислител, стремил се да внедри новото в най-консервативната структура — държавата — и загинал на този благороден и светъл път“. „Необходимо е вече да се напомни за Живкова и по нов начин да се освети това, което тя е успяла да направи за своя кратък подвижнически живот“ пише авторката. И уместно съпровожда високата си оценка с пояснението, че „трябва да се отчита при какви обстоятелства, исторически и идеологически“ е живяла и творила Живкова.

А върху гърба на книгата са поместени думите на Святослав Рьорих, изречени още през 1980:

„Людмила Живкова е единственият в XX век държавен деец, който е възприел много дълбоко Живата етика и е видял в нея огромни възможности за усъвършенстване на държавния строй и одухотворяване на този строй чрез културата и високата философска мисъл. Тя много добре разбира, че държавата трябва да се строи и да живее по законите на красотата. Но на нея й е много трудно и не само трудно, но и опасно“.

Ако тези думи бяха станали известни у нас по времето, когато са били произнесени, те едва ли щяха да срещнат разбиране. Особено що се касае до последната фраза. „Какво ти «трудно» и какво толкова «опасно»? Та нали тук у нас тъкмо нейният баща коли и беси?“

На този въпрос Шапошникова отговаря по своему. Като припомня някои от идеите на Людмила, тя с право изтъква, че „държавата се е съпротивлявала на тези идеи, не ги е разбирала и не ги е приемала.“ Подир което добавя: „Нейният баща Тодор Живков е остарявал и не е могъл вече да удържа в своите отслабващи ръце предишната власт. Той не е могъл да й бъде опора. А и бил ли е някога той такава опора? Тя се е съмнявала в това все повече и повече“.17

В края на 70-те години Живков държеше все още здраво кормилото или ако щете тоягата на властта. Тътенът от погрома над Пражката пролет през 1968 беше отдавна заглъхнал. Движението на полската „Солидарност“ тепърва щеше да набира сила. Падането на Берлинската стена още не съществуваше дори като далечно предзнаменование. Времето беше Брежневско, сиреч „застойно“. В международен план се усещаше успокоителното влияние на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Хелзинки. Във вътрешен план дисидентите… Впрочем дисиденти изобщо нямаше, а доколкото тук-там се явяваха такива подобия, те бяха все комунисти. Изобщо, както се казва, всичко беше отлично без малко.

Част от дребните неприятности, които разнообразяваха всекидневието на Тодор Живков, бяха свързани с дъщеря му. Слуховете за отношенията между двамата бяха твърде превратни, било поради неосведоменост на „информаторите“, било поради злонамереност. Тук, искам или не, ще се наложи да цитирам становището на споменатия вече биограф.

Според Левчев „безспорният най-силен пример, който изгражда личността на Людмила Живкова… това бе животът и делото на Тодор Живков… В съзнанието на своите деца той беше човекът празник“. Защо ли? Защото в празнични дни се хранел заедно с цялата си фамилия, а и защото „носи и излъчва онази празнична светлина, която има големият човешки дух…“. Тези семейни обеди и вечери, „това бе марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа за Людмила Живкова, която тя следваше от първия си до последен миг“.18

Дотук — добре. Но ето, че в мемоарите си, публикувани подир 10 ноември 1989, същият автор ни представя вярната до гроб дъщеря в съвсем различна светлина:

„Беше есента на 1979, когато една вечер Людмила Живкова ме извика в кабинета си на разговор…

— Защо хвалиш толкова много баща ми? Защо го цитираш непрекъснато? (пита Живкова)

— Извинявай! — казах аз, наистина смутен. (Продължава Левчев). — Не разбирам добре смисъла на нашия разговор. Има нещо абсурдно в него. Излиза, че аз защитавам баща ти, а ти ме упрекваш за това. (Людмила обаче продължава да упорства:)

— …Аз ти казвам да не се обвързваш толкова много с баща ми, защото той не е бог. Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него…“19

В рецензията си за мемоара на Левчев, покойният вече Атанас Натев бе писал навремето колко стъписай е бил от горния пасаж, а също и от следващия, където Людмила, научавайки, че Левчев иска да си подава оставката и изпаднала при тази зловеща новина в „състояние, приличащо на нервен припадък“ изкрещява: