— И ти ли ще ме предадеш? Защо ме изоставяте всички? Наистина ли мислиш, че сме загубили битката?

Натев обаче пропуска да уточни в статията си, от какво всъщност е бил стъписай. Дали от нахалството, с което мемоаристът лъже, или от чудовищността на самите псевдофакти20, в които е имал наивността да повярва.

Истината е, че независимо от високия си пост на първи заместник Левчев действително се чувстваше излишен в системата на Комитета, а такова беше усещането и на околните, понеже бе напълно неподходящ за делова работа. Тъй, че не е изключено, заел позата на обиден, да е разиграл сценката с подаване на оставка. В подобен случай обаче Мила едва ли би почнала да крещи от отчаяние, а напротив, би въздъхнала с облекчение. Въпрос на подробности е дали се съгласи да го освободи или сама деликатно го отстрани, но вече й беше дотегнало да държи в екипа си паразити, които, освен че с нищо не й помагаха, ами й губеха времето с личните си дертове.

Отегчителното при дешифриране на левчевите съчинителства, е в необходимостта постоянно да се разплитат нишките от лъжи и неистини, които той непрекъснато оплита, следвайки користните си съображения. Вярно е, например, че Мила го бе укорявала, задето преиграва с възторзите си по адрес на баща й. Но подобни укори му бе отправял и самият Живков. Спомням си как той, в присъствието на неколцина писатели, бе порицал веднъж Левчев задето прекалява с хвалбите си. На което Левчев бе отвърнал с една фраза, станала прословута по него време:

— Вие не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков!

Чудовищна лъжа е обаче фразата „Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него“. Както преднамерено е изфабрикувано и твърдението, че примерът на Живков е представлявал за Людмила „марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа, която тя следваше от първия си до последен миг“.

Същият човек, който е написал горната глупост, ще разказва по-късно как Мила заменяла израза „комунистическо възпитание“ с „всенародно естетическо възпитание“, а думата „революция“ с думата „еволюция“, как тя и той (!) мечтаели, че „освен пражка пролет е възможна и софийска пролет“, добавяйки: „дързостта ни стигаше опасни предели“.21

Кое е истина — Людмила, следваща „от първия си до последен миг“ марксистко-ленинския и класово-партиен пример на татко си, или Людмила, заговорничеща заедно с другия голям заговорник — Левчев, при това с „дързост, стигаща до опасни предели“ относно това, как — по подобие на пражката пролет — би могла да разцъфне и „софийска пролет“?

Кое е истина ли?

Вместо да си блъскаме главите над левчевите плетеници, по-разумно би било да решим, че всичко в тях е лъжа. Защото дори тук-там да се споменават и истински факти, те почти винаги са користно деформирани с цел да служат на користни каузи.

В разговорите ми с Людмила неизбежно и не веднъж е ставало дума и за становището на нейния баща по едни или други въпроси. Очевидно беше, че е привързана към баща си, обича го, но не следва пътя му и съвсем не го боготвори. Това разбира се съвсем не означаваше, че се готви да работи без него, а още по-малко — против него. Опитваше се дори да оправдае някои негови неправилни действия, припомняйки възпитанието, което бе получила в партията и в трудния си житейски път.

— Баща ми, — казваше, — не е някакъв лицемерен марксистленинец. Тия неща, дето ги приказва, той действително ги вярва. Не можем де искаме хората от неговата генерация да оценяват нещата точно така, както ги оценяваме ние.

И, при друг случай:

— Ами какво да прави човекът. Чуди се и той как да балансира между тия ваши лагери, за да има мир.

— Вярно е — признавах. — И на мен ми го е казвал: „Аз — вика — съм политик, не мога да бъда нито от вашата група, нито от Методиевата“. Само, че не знам защо, в края на краищата симпатиите му винаги отиват към догматиците.

— Не е точно така, — възразяваше Мила. — Нали с негово разрешение си пуснал онази статия срещу Караславов.

Сега пък беше мой ред да отвърна с „не е точно така“, обаче си замълчавах. Не вървеше да настройвам дъщерята срещу бащата. Макар случаят да беше малко по-друг. И ако го споменавам, то е само като илюстрация за вечната борба между „тия наши лагери“.

Периодът, през който Джагаров бе председател на Писателския съюз, а — аз главен редактор на Литфронт, бележеше, поне в началото си, превес на либералната тенденция. Това бе не толкова илюстрация на принципа, че правдата в последна сметка винаги побеждава, колкото последица от ненадейно и необичайно възникналата гореща дружба между опозиционно настроения Джагаров и всемогъщия блюстител на партийната линия Тодор Живков. Догматиците по онова време ръмжаха, но кротуваха, очаквайки момент, удобен за реванш. Сигнал за настъпването на тоя момент даде в началото на януари 1968 едно интервю на Георги Караславов в „Работническо дело“, озаглавено с бодрата, но и донейде заплашителна фраза „За вдъхновена реалистична литература“22. Интервюто бе оценено от повечето писатели като зловеща новогодишна честитка — призив за пореден лов на вещици. Караславов биеше тревога срещу „навеите на песимизъм, черногледство, космополитизъм, алогизъм, нихилизъм, които се прокрадват в произведенията на наши писатели“, говореше за „пълен творчески произвол“, за „изливане вода в чужда воденица“, за „тенденции на империалистическата идеологическа ерозия“, за „идеологическа контрабанда“ и пр. Запитах Джагаров как смята да реагираме на статията.

— Абе статията и на мене не ми харесва, но ти знаеш, че с Караславов е невъзможно да се полемизира, — отвърна председателят.

— Ами тогава да си прибираме бумагите и да си вървим у дома. Не виждаш ли, че нападките са насочени срещу нас и срещу курса за творческо многообразие?

Подир кратък спор Джагаров се съгласи все пак да излезем с отговор на нападките. За да не бъде проекта ни провален, взехме мерки материалът да бъде набран и отпечатан при пълна тайна. Написването, то се знае, бе възложено на мен, само че статията щеше да излезе за по-авторитетно като редакционна.

По някакво съвпадение в навечерието на публикацията шефът на „Дело“ Георги Боков ни покани на чаша кафе, а кафето се оказа придружено и от един приятелски съвет:

— Дочувам, — рече Боков, — че сте се приготвили да атакувате вестника ни. Не знам да вярвам ли: Интелигентни хора сте и знаете, че с партийния орган не се полемизира.

Джагаров почна да обяснява, че няма такова нещо. Никой не си е дори помислял да полемизира с „Дело“. Става дума за дружеска реплика към другаря Караславов, един малък апостроф…

В този момент телефонът иззвъня. Оказа се, че по силата на второ съвпадение от другата страна на жицата е самият Тодор Живков. И по силата на същото съвпадение, Боков сервилно докладва:

— Да, при мен са, другарю Живков… Да, тъкмо за това говорим, другарю Живков, да, ето го другарю Живков!…

Последната фраза бе придружена с нервен жест към Джагаров да поеме слушалката.

Съвпаденията продължаваха: Живков се интересуваше именно от материала, за който ни бе викнал Боков. Джагаров смутено се опита да обясни нещо, но Първият май го прекъсна…

— Да го спрем ли?… — запита гузно Джагаров.

— Невъзможно! — обадих се аз. — Кажи, че броят вече се печата.

По-късно научих, че Живков рекъл: „Ами щом вече се печата, нека върви…“

Истината е, че в момента нямаше как да се печата, понеже още не беше качен на машината, ала Живков не знаеше това и едва ли щеше да прави проверки. В ония дни той напълно се доверяваше на Джагаров.

И тъй статията излезе в Литфронт на 18 януари 1968 под заглавие „Бдителност и черногледство“. Първата и последна статия срещу Караславов, неоспоримият и недосегаем стожер на партийната правда през всички ония години. Не ми беше удобно да уточнявам пред Людмила, че материалът е видял бял свят не благодарение на баща й, а в резултат на една лъжа.