Не, до подписване на протокол наистина не се стигна. Няколко дни по-късно Мила ми довери:

— Такъв скандал вдигнах на баща си, не мога да ти го опиша. Важното е, че дворецът остава.

Някой ще види може би в горния случай тъкмо потвърждение на приказките за дълбокия конфликт между баща и дъщеря. Това е само донейде така. Защото случаят илюстрира по-скоро и отношението на обич и доверие между двамата, независимо от принципните различия в идейните им разбирания.

И този път, както и при други обстоятелства Мила се опитваше да извини баща си с това, че съветниците му често го подвеждали. Така си беше, но то не можеше да служи за оправдание. Големият ръководител никога не пропуска да изтъкне, че успехите, които постига, не са лично негови, а за погрешните решения отговорност носи единствено той. Живков добре познаваше това правило, но много мразеше да го съблюдава.

Освен, че не приемаше мнения, различни от своето, но не обичаше и да ги изслушва. Ала ето, че сега заради дъщеря си бе склонил да се откаже от оповестената вече позиция и по тоя начин да се самобламира пред най-близките си сътрудници. Такива отстъпки той правеше заради нея и в други случаи. С такива отстъпки той тихомълком й бе разрешил да поеме фактическото ръководство в сферата на културата. Което предизвикваше и част от дребните неприятности в ежедневието му, за които бе споменато.

Тези дребни неприятности във вътрешнополитически план произтичаха от охлаждане на отношенията му с голяма част от догматиците, третиращи действията на Живковата щерка като национално бедствие. Опитите да възразят срещу някои подобни действия бяха посрещани от Първия така враждебно, че бързо секнаха. Налагаше се да секнат обаче и проявите на самите блюстители на партийната правда, самообявили се като членове на „здравото партийно ядро“, поне в своите най-груби прояви на цензори и доносници. Практиката да се уволняват или преместват по политически причини хора от театрите или редакциите, да се снемат пиеси или запрещават изложби, да се упражнява политически надзор над книгоиздателските планове — всички тези майчински грижи от страна на любимата партия бяха категорично отменени.

Може да звучи невероятно, обаче Людмила взимаше под своя закрила даже хора, които си бяха позволявали да злословят по неин адрес. Веднъж още към десет часа заранта (за мене това означаваше ранна заран) у дома разтревожен пристигна Любомир Тенев. Бяхме братовчеди с него, а също и приятели, но да ми се изтърсва тогава, когато едва съм си легнал, не бе обичайно. Оказа се, че го бяха наклепали пред Людмила, задето се бил подигравал с някои нейни оценки и току що научил, че има негласно решение да бъде изхвърлен в най-скоро време от ВИТИЗ.

— Ами като дрънкаш каквото ти дойде на езика, за да се правиш на интересен… — рекох след като го изслушах.

— И да съм казал нещо неприятно, уверявам те, че не съм го мислил. Нали знаеш: език мой, враг мой. Та затова… много те моля… И не отлагай, защото изритат ли ме, после ще бъде късно.

Беше надрънкал наистина доста глупости в кафенето. Но такъв авторитетен театрал като него, професор и шеф на катедра… Не ми се вярваше, че ще го изхвърлят заради няколко непремерени подигравки по адрес на Живкова. И все пак, знае ли човек.

— За това ли си искал да се видим? — попита тя, когато пристигна у дома в късния следобед и изслуша молбата ми. — Ти поне знаеш, че хич не ме е грижа кой какво приказва. Кажи му на братовчед си да не се безпокои. Даже статия да напише против мен, нищо лошо няма да му се случи.

Няколко месеца по късно получих писмо от друг театрал (на този няма да му спомена името, понеже за разлика от Любо още е жив). Молеше ме за същото: Били го нарочили за уволнение от редакцията, задето одумвал Живкова, та молеше да се намеся в негова защита. Намесих се.

— Защо ми ги разправяш тия работи? — възрази Мила. — Нали знаеш, че не обичам да се занимавам с клюки и клевети.

— Разправям ти ги, понеже човекът ми прати писмо. Готвят се да го уволнят.

— Кажи му, че няма да го уволнят. И ако се явят други такива просители, умолявам те да повтаряш същото. Господи, в каква страна живеем!

Имаше обаче случаи, когато нещата не приключваха така безболезнено. Понеже и обстоятелствата, и действащите лица бяха различни. За един такъв случай научих някои подробности и то не от Людмила, а от самия потърпевш, десетина години подир нейната смърт.

Потърпевшият бе полковникът Найден Петров. Работата му в продължение на години бе свързана с творческите среди, макар че не пишеше стихове. Срещнах го една вечер, скоро след 10 ноември 1989 и си позволих да запитам:

— Понеже вече доста вода изтече, кажи каква беше онази история с фол, заради която ти опра пешкира?

Разправи ми, че веднъж Димитър Стоянов, шефът на МВР го запитал по телефона с какъв материал за фол разполагатв отдела. Петров отвърнал, че не са правили никаква разработка. Имали само някакви първични материали. Последвало нареждането да се обобщи наличната информация и да се изпрати на министъра. Така и станало. В резултат на което Стоянов отново се обадил на полковник Петров, за да го уведоми, че е уволнен.

Полюбопитствах какви са били сведенията за Фол.

— Неща без значение. Нито сме ги проверявали, нито си струваше да ги проверяваме — някакви клевети за произхода му и за десните убеждения на баща му.

— Тогава за какво сте ги държали?

— Защо питаш мен? Има си ред. Не съм го аз въвеждал. Изглеждаше невероятно, че човекът е бил уволнен само защото си е вършел работата, за която му плащат. На мен обаче не ми звучеше невероятно. Убеден бях, че Мила е била възмутена, след като е разбрала, че в МВР съхраняват документи срещу нейният най-близък сътрудник (тогава фол бе пръв зам.-председател на КК). Дотам е била възмутена, та е настояла за уволнението на отговорния служител, без да навлиза в „излишни“ подробности.

Ненавиждаше утвърдилата се практика на органите да се месят и в обществения и в личния живот на хората, под предлог че бранят отечеството от попълзновенията на врага. Убеден съм, че тази глуха ненавист нарасна добавъчно, след като установи, че и тя самата е била обект на наблюдение. И напълно споделям мнението на нейния сътрудник Костадин Чакъров по въпроса:

„През годините на нейно ръководство Живкова не допусна Държавна сигурност да се бърка в работите на художествено-творческата интелигенция. Служителите от това ведомство се сърдеха и плетяха интриги по неин адрес, но бяха безпомощни. Българската интелигенция пътуваше неограничено, участваше в крупни културни форуми на Запад, отвориха се високо вратите на информацията.

Людмила Живкова знаеше за много от политическите интриги, които плетяха за нея догматици и някои служители на Държавна сигурност — кариеристите. Пазеше се много да не допусне в обкръжението си хора, свързани или заподозрени във връзка със специални служби или съветска агентура. Дори подозираше, че я подслушват и предават, но не се боеше и заявяваше:

— Мечът се калява в боя, а духът — в борбата.“24

Несъмнено нашите и съветските секретни служби са проявявали особен интерес към честите контакти на Живкова с чужденци, било при многобройните си пътувания зад граница, било при международните културни форуми у нас.

Хлевоустите клеветници в днешно време, обявяващи, че България до 1990 се намирала в състояние на ужасна международна изолация, вероятно поради амнезия премълчават факта, че малцина родни политици са осъществили толкова познанства с държавни дейци на Запада и Изтока, каквито успя да осъществи Людмила по време на кратката си политическа кариера. Едва ли е нужно да припомням тук многобройните нейни делови посещения не само до столиците на повечето европейски страни, но и до отдалечени държави като Япония, Индия, Шри Ланка, Непал, Виетнам, Монголия, Мексико, САЩ. И при всички случаи това бяха не куртоазни, а съдържателни посещения, и почти навсякъде тя бе приемана не от чиновници по протокола, а от държавни глави.