Това не означава, че винаги съм й спестявал неприятните забележки относно случаите, когато Живков се бе държал в сферата на културната политика като слон в стъкларски магазин. Веднъж, когато тя ми показваше някакъв акварел с почти абстрактни петна, подарен й от Дечко Узунов, подхвърлих:

— Гледай само да не го види баща ти, че ще си имаш неприятности.

— Защо? Знаеш, че баща ми има добро отношение към бай Дечко.

— Знам по-скоро обратното, но било каквото било.

— Кажи де, кажи! Остави тия подмятания.

Разказах накъсо за острокритичната статия в „Работническо дело“ срещу юбилейната изложба на Дечко Узунов през май 1969.23 Статията всъщност беше насочена срещу мене, задето бях излязъл по този случай с хвалебствено слово в Литфронт. Но аз бях свикнал с подобни удари откъм гърба, докато Дечко понесе твърде тежко атаката. На всичко отгоре тя се базираше върху някаква реч на Живков срещу сивотата и „идейната мътилка“.

— И смяташ, че баща ми сам е написал статията? — запита Мила.

— Е, той сам не ги пише статиите. За всяко нещо си има хора.

— Кой е авторът?

— Димитър Иванов.

— Какъв е този Иванов?

— Няма такъв. Истинските автори са Димитър Методиев и Атанас Божков. Но това са подробности.

Тя явно беше ядосана, обаче замълча. Не разбирах само на кого всъщност беше ядосана — на баща си или на мене. Предполагам, че и на двамата.

Шумът от изпотрошена стъклария при елегантните пируети на слона сред културните щандове междувременно бе позатихнал, но не съвсем. Понякога все още се случваха дребни инциденти, колкото да не е без хич. За да не съм съвсем голословен ще спомена само един.

Още подир учредяването на Държавния съвет някои съветници на Живков и особено такива, дето бяха включени в състава на новия висш държавен орган, започнаха да отделят от ценното си време за обсъждането на една също ценна идея. Дочувах отделни подробности за нея от Джагаров. Идеята бе от първостепенна важност, понеже се отнасяше до построяването на внушителен дворец, макар и с републиканско съдържание, който да приюти новата институция. Проектът засягаше главно въпросите „къде?“ и „как?“, без да се занимава с „кога?“, — нали се намирахме в славния период на „речено — сторено“. А стана така, че работата зацикли тъкмо заради това проклето „кога?“. Първият шеф на партията, а следователно и на Съвета, дали поради закваската на бедняшкия си произход или поради манталитета на скръндза относно пилеенето на народна пара, се бе отнесъл доста хладно към идеята тепърва да се вдигат палати с чисто представителна цел. Напразно Джагаров с поетично увлечение обясняваше смисъла на начинанието. Напразно описваше респекта, а защо не и възхищението на новоназначените чужди посланици, когато ще се явяват да връчват акредитивните си писма. Понеже Съветът ще се издига величествено върху най-високото място на столицата, дето в момента дреме никому ненужната Семинария. А към величествената постройка ще води едно дълго и също величествено стълбище от витошки сиенит, по което посланиците ще възлизат с почит и душевен трепет, съзнавайки, че в този момент изживяват един от връхните мигове в кариерата си.

— Абе тая няма да я бъде, — отвръщал кисело Първият. — Ще видим. Това не влиза в нашите приоритети. (Той имаше вкус към тия чуждици).

Годините минаваха, но съветниците, подтиквани от творческото си дръзновение не мирясваха. Така, някъде към средата на 70-те години започна да назрява нов по-рационален проект. Надделяло бе мнението, че Съветът като централна институция би трябвало да се намира в центъра на София и по-точно на мястото на двореца. По този начин щели да бъдат улучени с един куршум два заека: Хем заедно с партийния дом и мавзолея ще се оформи един цялостен ансамбъл, хем ще бъде изтрит от лицето на земята този вреден символ на монархо-фашисткото минало — дворецът.

Не знаех нито колко време е бил обсъждан антимонархическият проект от съветниците, нито по какъв начин е бил предлаган на Живков. Разбрах за решението твърде късно, едва след като то бе навлязло в етапа „реализация“. Един ден получих официално писмо от Комитета за култура, уведомяващо ме, че съм включен в журито, натоварено да оценява различните архитектурни проекти за сграда на Държавния съвет, която трябвало да се издигне върху обширния терен от площад Девети септември, та чак до Руската църква. Уточнена бе и датата на първото заседание, с обичайното пояснение, че присъствието ми е задължително.

Не отидох нито на въпросното заседание, нито на някое от следващите. Поради което получих месеци по-късно второ писмо, този път в заплашителен тон. Искаха ми обяснение, за дето нито веднъж не съм стъпил в журито, уведомяваха ме, че нося отговорност за неуважението си към възложения ми ангажимент и настояваха да присъствам на следната сбирка, която щяла да бъде и заключителна.

Същата вече у дома дойде Людмила. След като поговорихме за различни възвишени неща, слязохме и до жалкото всекидневие, където в последна сметка са решаваха всичките ни проблеми. Показах писмото, получено заранта.

— Не е зле да го покажеш и ти на служителите си, — рекох. — Нека обяснят защо са възприели точно такъв заплашителен тон за водене на кореспонденцията си.

— Ти пък защо не ходиш на заседанията?

— Защото не желая да бъда съучастник в едно престъпление.

— Къде го виждаш престъплението?

— Ами това, да сринат единствения дворец в този толкова беден като архитектура град, малко престъпление ли е? Къде по света е възможна такава вандалщина? Руснаците смениха името на Петербург, но не дръзнаха да посегнат на дворците му. На теб ли да го разправям, дето познаваш тия дворци по-добре от мен?

Добавих още няколко силни израза, при което Мила забеляза:

— Понеже стана дума за добрия тон, твоят тон също не е много изряден. Съветвам те да не го използваш на други места, защото въпросът вече е решен окончателно и то, на най-високо равнище.

— Значи прав съм бил да не ходя.

— Измиваш си ръцете като Пилат Понтийски…

— Дребосъци като мене, от които нищо не зависи, не могат да влизат в ролята на Пилат. Това е роля за по-отговорни хора.

Тя се навъси и замълча. Неволно бях я засегнал. Не бях свикнал, пък и до край не свикнах да държа сметка, че разговарям не с някогашната скромна Людмила, а с член на Министерския съвет и на Политбюро. Очаквах да избухне, но тя се овладя, преглътна огорчението си, заедно с глътка от вечния зелен чай, обогатен с три капки мляко и произнесе спокойно, както винаги в подобни случаи:

— Хайде да не се дразним. Постъпи, както знаеш. Но ако питаш мене, смятам, че най-добре е да отидеш на това заключително заседание, без да създаваш усложнения.

— Там ще се взема решение и ще се подписва протокол.

— Твое право е да останеш на особено мнение, под предлог, че никой от проектите не те задоволява. А, че нещата няма как да бъдат изменени на твое или на мое ниво, това мога да ти го гарантирам.

На другия ден — противно на опасенията ми — до протокол не се стигна. Почти нямаше и разисквания. Хората вероятно вече се бяха изприказвали. Тръгнахме за последен преглед край масите, върху които бяха поставени гипсовите макети. Предвождаше ни Георги Стоилов, тогавашен министър на архитектурата. Той минаваше без много коментари край всеки проект, като бегло посочваше недостатъците. Един единствен спечели благоволението му. Макар конкурсът да бе анонимен, всички знаеха, че това е именно проектът на колектива, ръководен от самият Стоилов. Явно не се стесняваше от пристрастието си. Министерският ранг му го позволяваше. Останалите членове на журито приеха мълчаливо оценката му, понеже не бяха министри. После се разотидохме като оставихме на техническия секретар грижата да дооформи решението, където вероятно щеше да се премълчи належащото срутване на един исторически паметник, а щяха да се изтъкнат качествата на новия архитектурен бисер, призван да украсява бедната ни столица.