— Защо държите да ми повредите звънеца? — пита тя.

— Бих искал само да ми отворите.

— Ако носите рекламни проспекти, пуснете ги в пощенската кутия — съветва ме жената и се дръпва, за да затвори прозореца.

— Не бойте се — казвам, — не са проспекти.

— Точно от това се боя, че не са проспекти. И пак посяга да затвори.

— Напразно се боите — настоявам. — Не съм дошъл да крада. Днес ми е почивният ден.

Тя все пак затваря, но откъм вратата се чува глухо бръмчене, знак, че е благоволила да ме пусне.

Малко по-късно се отваря и вратата на дома. Жената, която се изправя на входа, е далеч по-приятна на вид от Брунхилда. „Чуден човек — мисля си по адрес на ТТ. — Вместо да изгони секретарката, изгонил съпругата“.

— Тази синя хавлия чудесно ви стои — забелязвам.

— Да не искате с нея да изляза на улицата.

— Не е нужно. Бих могъл аз да вляза.

— Това ли ви е маниерът да завързвате връзки? — пита тя. — Само че не сте улучили момента.

И добавя с глас, в който няма и помен от топлота:

— Хайде, казвайте ако имате нещо да казвате, че ще затварям.

— Всъщност, въпросът ми е съвсем скромен: Търся съпруга ви.

— Нямам съпруг.

— Говоря за бившия.

— А кой сте вие?

— Негов приятел.

— Тъй ли? За пръв път чувам, че Табаков има приятели.

И за да сложи край на разговора:

— Няма го тук и нямам никаква представа къде се намира. Така че…

Предчувствам, че краят на изречението ще се изрази в затваряне на вратата.

— Когато научих, че се казвате Марта, помислих, че сте немкиня…

— Така ли? Баба Марта също ли според вас е немкиня.

— А сега с удоволствие разбирам, че сте българка.

— Радвам се, че съм ви доставила удоволствие. А сега — ауфвидерзее, както казват местните жители. И ако намерите Табаков, обадете се. Аз също го търся от сума време.

И аз от сума време не съм бил в дамска компания, но стопанката очевидно няма никакво намерение да ми предложи поне чашка кафе, тъй че с лека меланхолия напускам китната градинка и само пътем забелязвам, че Пешо отново се прокрадва зад гърба ми. Упорито момче. След като тъй старателно си върши работата, защо му е трябвало на Манасиев да праща и мене.

— Виж кво, Пешо — забелязвам, когато го виждам вечерта. — Проследяването може да изглежда фасулска работа, но и тя си има чалъм. И основното е проследяваният да не усеща, че е проследяван. А това трудно може да стане, ако постоянно ми грухтиш зад врата.

— Ама защо… ама няма такова нещо… може би някакво съвпадение… — бърбори притеснено момъкът.

— И аз тъй мисля. И все пак старай се да ги изпипваш по-добре съвпаденията.

След което излизам. Бих искал да видя как ли изглежда домът на Табаков при вечерно осветление. Изглежда все така необитаем. През затворените капаци не прониква никаква светлинка. За сметка на това пътната врата долу е отворена. Правя три крачки навътре в прохода. Отляво — входа за стълбището. Отдясно — прозорчето на портиерската стая. Край масата седят двама души — самият Цербер и някакъв друг здравеняк. Помежду им две чашки и висока тънка бутилка от онези, в които наливат кирш. Киршът е вече на свършване, време за губене няма.

В подобни господарски домове има само по един апартамент на етаж. Този на втория етаж изглежда необитаем, доколкото мога да съдя при слабата светлина на джобното фенерче. Решетката пред входната врата е дръпната и заключена. Разстоянието на пода между нея и вратата е покрито с тънък слой прах, без всяка следа от стъпки. Прозорчето над входа е тъмно.

Мрак, тишина и пълна неизвестност.

„Ако намерите Табаков, обадете се“. Абе аз бих ти се обадил и без Табаков, но не знам как ще реагираш. Тъй че да си лягаме.

Вече става отегчително да говоря за чакането като начин на живот, затова ще отбележа само, че в следващите три дни, макар без всякаква надежда за успех, продължавам да наблюдавам в различни часове на деня, та дори и на нощта, онзи проклет втори етаж. И додето наблюдавам, анализирам и коментирам наум, колкото да минава по-леко времето.

Както справедливо бе казал Фурман внук, за човек като Табаков не е проблем да се приюти в Бермуда, Акапулко или на Бахамските острови, ако държи да се спаси от досадници. И все пак едва ли съществува по-добро скривалище от големия град, особено ако го познаваш като петте си пръста. И какво по-хитро от това, да се скриеш точно там, където едва ли ще те потърсят, понеже вече са те търсили и не са те намерили.

Преследван от тая натрапчива идея, изследвам по-внимателно не само домът на Тетето, но и най-близката околност. Вниманието ми е насочено по-специално към сградата, залепена до гърба на проклетия дом и чиято фасада гледа в паралелната малка уличка. Сграда от почти същия старинен тип, но доста по-скромна. Няма скулптурни левенти, подпиращи еркери и балкони. Няма дори портиер.

Щом двете здания са приблизително от еднакъв тип и еднаква височина, естествено е да са на еднакви нива и етажите им. Подозрението ми, че Тетето влиза в дома си през тази съседна постройка обаче не се оправдава. Апартаментът на нейния втори етаж очевидно също е необитаем. Солидно блиндирани с метални решетки врати, никакви следи от скорошни посетители. Името на стопанина върху прашасалата табелка не ми говори нищо.

Натрапчивата идея обаче продължава да ме човърка. А подир огледа на втората сграда дори още по-упорито ме тормози. Занимава ме най-вече тази подробност, че и двата разположени на еднакво ниво етажа са необитаеми. Съвпадение, както би казал Пешо с присъщата си находчивост.

Именно по причина на това съвпадение решавам следната вечер да продължа безцелното си наблюдение чак до късно през нощта. Улицата е тъмна, пуста и нишата на насрещния вход ми осигурява достатъчно спокойствие, за да дремя на воля чак до заранта. Зрителният ми ъгъл включва входа и съседния гараж — и двата затворени. Но не чак до заранта. Късно подир полунощ долавям едва чуто скрибуцане. Металната ролетка на гаража бавно се вдига, за да разкрие вътрешността на добре осветеното помещение. От там изпълзява черен мерцедес и паркира до тротоара. Малко подир мерцедеса се появява и Табаков.

Поради нахлулата от гаража светлина вече не съм невидим. Но и не държа да бъда. Пресичам улицата и правя две крачки към застаналия пред гаража приятел от младини.

— Здрасти, Траяне.

Поглежда ме почти равнодушно:

— Ти пък откъде се появи?

— От миналото. Сянка от миналото, Траяне.

— Затъжил си се за мене. И идваш да провериш дали още съм жив.

— Може и така да се каже.

— Както казват древните: „Дойдох, видях, победих“. Вероятно се радваш, че си ме открил.

— Приятно ми е да се видим.

— Е, видяхме се. Сега ще позволиш ли да тръгвам, че имам работа.

Младият мъж зад волана на мерцедеса е отворил вратата, за да види какво става, но ТТ му прави знак с ръка „стой там“. Втори, също млад мъж е застанал пред гаража, обаче Тетето не го поглежда.

— Разбирам, че съм неканен гост — признавам. — Но все пак разчитам да ми отделиш няколко минути за малък разговор.

— Няма как. Ще трябва да възнаградя успеха ти че ме откри. Само че сега съм зает. Нека се видим утре, пак тук, да кажем в един.

Изглежда нещо му хрумва, защото се навежда към мене и произнася полугласно:

— Нека бъде в един и половина.

На другия ден отново навестявам двете сгради на двете съседни улици, колкото да проверя, дали е вдигнато ембаргото. Няма такива признаци. И двете жилища изглеждат необитаеми.

През нощта в уречения час съм пред гаража. Рулетката е вече вдигната и когато надзъртам вътре, виждам как познатите от снощи двама млади хора мъкнат навътре тялото на един също познат човек: моят шофьор Пешо. Точно в този момент откъм тясното стълбище в другия край на гаража се показва Табаков:

— Хайде, влизай. Специална покана ли чакаш.

— Защо убихте момчето? — питам.

— Не сме го убили, само го приспахме. Хайде, качвай се, де!