Стълбата, стръмна и тясна, е неудобна за разговори. Едва когато възлизаме на втория етаж Тетето запитва:

— Този келеш бодигард ли е или те брои?

— Шофьорът ми е.

— Защо снощи дебнеше зад ъгъла?

— Самодейност. Ти затова ли промени часа?

— За какво друго.

— Да не му направите нещо!

— Каквото трябваше, направихме го вече.

— Кога ще ми го върнете?

— Може и да го върнем, но не веднага.

Помещението, в което сме се озовали, е доста никакво. Едно старо бюро, няколко стола с охлузена тапицерия, масичка с разхвърляни върху нея вестници.

— Сядай — промърморва Табаков, като сам се на мества зад бюрото.

Наблюдава ме известно време с умерено любопитство, докато се накани да заговори:

— Гледам те и ти се чудя на акъла: кахъриш се за шофьора, а не помисляш за себе си.

— За какво има да мисля.

— Ами примерно за това!

При тия думи изважда от чекмеджето на бюрото 9 милиметров Броунинг.

— И за това!

До Броунинга се явява и заглушител.

— Толкова ли не се сещаш, че след като си имал нахалството да се навреш в скривалището ми, не ми остава друг избор, освен да те гръмна.

— Не допускам, че ще постъпиш така с приятел от младини.

— Защо трябва сам да постъпвам, като имам хора, на които плащам. Ще повикам момчетата си, ще им наредя какво да правят, сетне ще отида за малко оттатък и ще се върна, след като са изнесли тялото.

— Няма да го направиш — поклащам глава.

— Не ме предизвиквай!

— Няма да го направиш — настоявам. — Ти никога не правиш неща, които не ти носят полза. Моето убийство няма да ти донесе нищо, освен неприятности. Вероятно дребни неприятности, но все пак, какъв смисъл?

— Добре — кима ТТ. — Да оставим за сега проблема с екзекуцията. За нея винаги ще се намери време. Кажи да чуя за какво си дошъл.

— Отбих се просто да видя как си, що си, да разменим по някоя приказка …

— Не може ли без тия маймунщини — прекъсна ме Табаков. — Как съм и що съм, това едва ли те вълнува, ами минавай веднага на темата — кой те изпраща и с каква цел.

— Ето, това е то, мъжка приказка — кимам с респект. — Аз също съм против усуквациите, кой не знае, че времето е пари, но точно тези, дето ме пращат, казаха да бъда с тебе по-деликатен, един вид да пипам с кадифени ръкавици, та затуй почнах малко абстрактно.

— Тая приказка за кадифените ръкавици звучи направо вълнуващо — кима на свой ред Табаков. — Чудесна идея, само че сте се добрали до нея малко късно. Понеже, Емиле, не знам дали си в течение, но преди да цъфнеш ти тук, при мен идваха доста твои колеги и всички те бяха екипирани не с кадифени, а с боксови ръкавици.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Значи спестили са ти информацията. Бих могъл да ти я запълня, но в момента съм зает с други неща.

— Какво все пак имаш предвид с тоя намек за „боксови ръкавици“?

— Намек ли? Би трябвало да ти светна едно кроше, па да те питам дали си го усетил като намек.

Поглежда ме за да провери дали не се правя на абдал, посяга към кутията с пури на бюрото, изважда една и ми я показва, сякаш сме в час по нагледно обучение. Следващите му думи обаче съвсем не се отнасят до пурите:

— Нали си врял и кипял. Можеш ли да ми посочиш поне една мърсотия, която твоите приятели да не са ми скроили? Да оставим, че ме принудиха да напусна страната. Не се оплаквам: всяко зло за добро. Но и подир туй не мирясаха. Колкото сделки можаха да ми провалят, провалиха ги. Колкото клевети успяха да съчинят, съчиниха ги. Доноси пред тукашните власти. Сондажи да бъда върнат в страната уж заради извършени престъпления. Подпалиха едната ми кола. Взривиха другата. Още не е минала година, откак стреляха по мене.

— Това не е възможно.

— А за какво, мислиш, съм се заврял тука? От страх да не простина ли?

— Добре си организирал скривалището си — забелязвам, за да го отклоня от темата.

— Едва ли е толкова добре, щом успя да ме откриеш.

Но за да не се надувам прекалено:

— Всъщност едва ли би ме намерил, ако не бях ти разрешил да го направиш. Или мислиш, че не съм забелязал, как вече три дни шариш наоколо.

— Добре бе, Траяне. Знам че все ти водиш хорото. Не разбирам само защо реши все пак да се покажеш.

— Ами защото вече ми дотегна да се крия от всевъзможни идиоти.

— Е, и?

— Реших да променя тактиката. Гледай само да не станеш точно ти жертва на тази промяна.

Става и взема от бюрото кутията пури:

— Да вървим оттатък.

Додето стигнем до това „оттатък“ прекосяваме три стаи, обзаведени с такъв изискан лукс, който може да бъде оценен само от познавачите на старинните мебели, персийските килими, лиможките порцелани и венецианския кристал. Стаята, в която спираме, се оказва кабинетът му. Обстановката тук е почти същата, с тази разлика че има огромно бюро и още по-огромна библиотека, заемаща цяла стена и съставена от книги в старинни кожени подвързии.

— Виждам, че още си любител на литературата — забелязвам от учтивост.

— Тези книги не са за четене, а за украса — уточнява Тетето.

— Че не можа ли да си доставиш нещо по-ново, ами си се затрупал с тия вехтории.

— Стига с тези ттвои плоски шеги. Да се върнем към въпроса.

Този трудно можеш да го отклониш от темата. Сяда зад бюрото и поставя върху него кутията пури.

— Докога ще стърчиш над главата ми.

В маниера на Табаков това е покана да седна. Подчинявам се.

— Няма ли най-после да чуя кой те праща?

— Задаваш излишни въпроси.

— Значи още си там.

— Къде другаде?

— Няма да кажа „на гробищата“. Макар че за човек на риска като тебе, това би било съвсем нормално.

— Всяко нещо с времето си.

— И защо, бе Емиле? Пари ли не ти достигат или акъл?

— Май че и двете.

Той отваря най-сетне дървената кутия, която още от одеве тътри със себе си, вади пурата, която по-рано се бе въздържал да запали, прерязва с обигран жест единия край и запушва.

— „Ромео и Жулиета“ — забелязвам. — И аз ги харесвам.

— Прощавай — промърморва ТТ, като побутва кутията към мене. — Не знаех че пушиш пури.

Седим известно време мълчаливи от двете страни на бюрото, като си разменяме облаци дим. Приятен дим, стига да обичате тежките аромати.

— Чак до края на пурата ли смяташ да мълчиш? — произнася лениво домакинът, след като добре се е заситил с никотин.

— Чакам да ти мине лошото настроение. Дано да се лъжа, но имам усещането, че изпитваш известна враждебност към мене.

— Ти нямаш срам, бе — изръмжава добродушно ТТ. — Пускам те у дома си посред нощ, черпя те с пура за сто шилинга, а на всичко отгоре ме обвиняваш и във враждебност. Хайде, казвай, каквото имаш да казваш, нали за това си дошъл.

— Все така ли будуваш нощно време? — питам.

— Такъв ми е обичаят. Работя нощем. Също като другаря Сталин, мир на праха му.

Дръпва от пурата и добавя:

— Ти затова ли си дошъл, да разпитваш за работния ми режим?

— Защо във всяка моя дума търсиш умисъл? — възразявам. — Не може ли да си поговорим свободно като приятели.

— Ченге — приятел? Ти за абдал ли ме смяташ? Изпод бюрото се раздават някакви странни звуци.

— Спокойно, Чърчил, спокойно — произнася Табаков с гальовен глас, какъвто не съм допускал, че притежава.

— Чърчил, ли? Ти и с покойници ли вече говориш?

— Това е кучето ми — обяснява ТТ. — Такъв булдог ти в живота си не си виждал.

И отново произнася с трогателна нежност:

— Излез, Чърч, излез приятелю, да видиш един чичко — ченге.

— Не насъсквай животното.

— Не бой се, знам си аз работата. Реша ли да го насъскам, от тебе едва ли ще остане нещо повече от някой кокал и някоя обувка.

Поканен с такава нежност Чърчил благоволява да се измъкне зад бюрото, приближава се лениво към мене, подушва ме и дори се отърква в панталона ми.

— Я виж! Даже не те захапа — удивлява се Тетето.

— По-добър психолог от тебе е — казвам, за да го ядосам. — Познава добрия човек.