Булдогът е красив, доколкото може да бъде красив един булдог. В първия момент, когато го видях, реших, че е грозен дори за булдог. Но след като се отнесе с такава симпатия към панталона ми, почнах да го харесвам. Сега обаче той отново е изчезнал зад бюрото и Табаков пак се връща към въпроса за служебното ми положение:

— Значи, казваш, още си в службите.

— Какви служби бе, нали знаеш че ги ликвидираха.

— Тогава къде си?

— Никъде. Частпром. Завъртях малък бизнес.

— Ти — и бизнес! Какъв по-точно?

— Завод за свързочни части. „Вулкан“, ако си чувал.

— Че кво разбираш ти от свързочни части? Или това е само фасада?

— Фасада, легенда, какво значение.

— А кой стои зад легендата?

— България. Забрави ли, че има такава страна.

— И ти си неин представител.

— Е, нямам ранг на посланик. Смятай ме просто за техническо лице.

— И какво иска от мен България?

— Знаеш какво: Да върнеш обратно онова, което си присвоил.

— Сумата уточнена ли е?

— Ще се намери с кого да я уточниш.

— Вероятно с Манасиев.

Явно очаква, че с това ще ме стресне, но ефектът не се получава.

— Може и с Манасиев, знам ли.

— В такъв случай ти каква роля играеш?

— Нали ти казах: съвсем незначителна. Аз съм само някогашният ти съученик, дошъл съм да те измъкна от батака, в който си се накиснал.

— Разчувства ме — възклицава Табаков. — Ей Богу, разчувства ме. Едва сдържам сълзите си.

— Не е нужно да ги сдържаш. Нали богатите също плачат.

Посяга към дървената кутия, избира си една пура, после хлъзга кутията към мене:

— Да изпушим по още една „Ромео и Жулиета“, пък ще видим.

— Няма да откажа. Това ще е втората в живота ми.

Приказваме си, бъбрим, надлъгваме се, без да придаваме голямо значение на думите, защото вниманието ни не е насочено към тях. И двамата знаем отлично, че това, което дърдорим, съвсем не е точно онова, което мислим. А онова, което мислим, е грубо казано, едно и също: кой от нас по какъв начин би могъл да използва другия.

Вече е съмнало, но фактът може да се установи само по часовника.

— Няма ли да загасиш този полилей и да дръпнеш завесите, че да ни огрее малко слънце — обаждам се по някое време. — Навън е такава хубава заран.

— Ти пък откъде разбра, че е хубава заран — възразява не без основание ТТ.

— Толкова ли се боиш някой да не те опука.

— Боя се наистина, но не от това. Инак щях ли да допусна в дома си ченге.

— Тъкмо затова си ме пуснал — промърморвам. — Защото имаш нужда някой да те пази.

Вече втори път забелязвам, че някой е ровил в куфара и в чантата ми. Вчера смятах, че това е навярно Пешо, изпълняващ възложената му от Манасиев роля. Миналата нощ обаче Пешо не би могъл да тършува, а в багажа ми пак е бърникано. Не нося нищо особено ценно, та да се боя, че могат да го отмъкнат. Боя се по-скоро от обратното действие — да не би нещо да вмъкнат.

Още заранта уреждам сметката в хотела, натоварвам скромното си движимо имущество на беемвето и се отправям към гарата. Осигурявам си едно шкафче в помещението за ръчен багаж, заключвам там куфара и волен като птичка поемам обратно към центъра. Разликата между мене и птичките едва ли е в моя полза, доколкото не съм в състояние да нощувам по клоните на дърветата, но в момента не мисля за това. Нали до преди малко съм спал.

Паркирам в една от пресечките на Марияхилферщрасе, точно срещу кафенето, от чиято витрина бих могъл да наблюдавам колата си. Две виенски кифли и две чаши капучино, сервирани от любезната млада келнерка, възстановяват силите ми за нов живот. Заемам отново мястото си зад волана и тъкмо да запаля, усещам с лявото си бедро нещо твърдо в седалката. Отпърво решавам, че е някаква разместила се пружина. Възползвай от обстоятелството, че уличката край мен е пуста, правя необходимата проверка, за да установя, че не е пружина, а пистолет. Не Тулски Токарьов, но негов по-млад роднина — 9 милиметров Макаров.

Пистолетът е вкаран през долната част на седалката в грижливо подготвено гнездо. Подобна маскировка изисква време, което ми вдъхва надеждата, че операцията е дело на Пешо, а не на злосторник, решил този път да ме дискредитира с пистолет, наместо с наркотик. Така или инак откритието е обезпокоително и най-вече обременително. Отпърво мисля да пусна оръжието в някое кошче за смет, но после решавам, че по-добре ще е да го занеса довечера като приятелски дар на Тетето. Ако разбира се до тогава остана жив, здрав и отгоре на всичко свободен.

Неприятното е, че отдавна съм захвърлил удобното във всяко отношение яке и съм се изтупап в дискретен антрацитен по цвят костюм, нали съм бизнесмен и собственик на фирма. Много неподходящо за носене на пистолет облекло, в случай че не притежаваш кобур, окачен на съответна презрамка. Проблемът изисква известен размисъл, който едва ли следва да протича с оръжие в ръка, така че оставям засега макаров между дреболиите в жабката. И тъкмо навреме, защото малко по-късно от двете страни на колата цъфват две непознати лица с навъсени изражения. Снемам лявото стъкло в отговор на призивното почукване, за да чуя въпроса:

— Къде е момчето?

Неприятен груб глас. И още по-неприятен въпрос. Добре поне, че е формулиран на български.

— Нямам представа.

— И не те интересува.

— Как няма да ме интересува, след като ми го теслимиха за шофьор. Блъскам си ангелите какво да предприема: дали да съобщя на полицията или още да чакам.

— От кога го няма?

— От снощи.

— Никъде няма да съобщаваш. Ще пасуваш.

— Кой знае къде се е запилял. Хем казвах, че не ми трябват аджамии. Него ли да следя къде ходи или да търся онзи.

— Още ли го търсиш?

— Нали това ми е работата.

Мъжът от другата страна прави опит да влезе. Отварям му. Сега пък не ще да влиза. Надзърта само в купето, като че ли търси нещо.

— Къде да те намерим при нужда?

— „Мястото на срещата да не се променя“ — нали го знаете филма.

— Голям дявол си. И изчезват.

Отсега май с тези двама сладури ще има да бера ядове.

Един часа през нощта. Рулетката на гаража бавно се раздвижва, но спира насред път. Вътре е полутъмно. Макс (или Мориц) се подава, колкото да ми махне с ръка: „Влизай“.

Табаков вдига глава от книжата върху бюрото и леко ми кима. Знам, че едва ли ще ме покани да седна, затова го правя без да чакам покана.

— Да смятам ли, че този път не мъкнеш опашка подире си.

— Бъди сигурен.

Излишно е да му разправям какви предпазни мерки съм предприел за целта, но съм уверен, че нямам опашка.

— Не ми каза в кой хотел си отседнал.

— Какъв смисъл. Вече го напуснах.

— И сега си, къде?

— Под чистото небе. Е, разполагам и с едно беемве.

— И ще нощуваш в колата?

— На тротоара е по-кофти.

— Какъв тротоар, бе! Тук има цяла дузина стаи, а той ще ми спи на тротоара, за да разправя после колко съм бил стиснат.

Потропва с пълните си пръсти по бюрото, сякаш пробва клавишите на пиано.

— Нищо не ми струва да те подслоня тук, обаче е неудобно и за мене, и за тебе. Ще се чувстваш като затворник. Но има и други възможности. Например Марта. Да, така ще е най-добре: Марта.

Не питам коя Марта, нито защо ще е най-добре, понеже в това време иззад бюрото се подава кучето и ме поглежда с умерено любопитство.

— Чърчил, ела тук, дебеланчо!… — приветствам го. Приближава, като се поклаща, сякаш идва само да види какво ще стане. Погалвам го по гърба, за да видя и аз какво ще стане. Не е изключено да стане и нещо неприятно, но ако посягате към едно куче с боязън, по-добре изобщо не посягайте. Чърчил отпърво е апатичен, но само отпърво, понеже веднага напипвам слабото му място: разтапя се от удоволствие, ако го чешеш зад ушетата.

— Едно-единствено същество ме обича на този свят и ти вече се готвиш да ми го отнемеш — мърмори Табаков и отново се надвесва над бумагите.