— За какво те държи при себе си моят, бившият, по цели нощи? — пита ме Марта.

— Ами говорим си.

— „Говорите си“… Това му е в характера: да държи винаги около себе си един или двама души, за да се бори с безсъницата и да показва превъзходството си.

„Мъчи се да забрави бездната“ — отвръщам наум.

— Ако са те пратили да измъкнеш нещо от него, хич и не се надявай. Той е също като кучето си: захапе ли веднъж, не пуска.

И аз съм приблизително на такова мнение, но работата си е работа. Хванеш ли се веднъж на хорото…

Всяка седмица в уречения ден и час минавам през подлеза при Операта. Това място е определено за секретните срещи. Слизам бавно, завъртам се около лавката за вестници и обикновено купувам „Ди Пресе“. Щом купувам „Ди Пресе“, това означава, че няма нищо за отбелязване. Тази седмица обаче, макар да се снабдявам със същия вестник, някакъв мъж ме застига на изхода.

— По-полека — мърмори ми на ухото. — Ще разговаряме ли или ще се надбягваме.

Конспиратор…

— Казвай, ако имаш нещо за казване — отговарям, когато поемаме по Ринга. — При мене няма нищо за отбелязване.

— При тебе винаги е така: „На западния фронт нищо ново“.

— Именно.

— И до кога, бе?

— Ами докато се появи новото.

— Имаш предвид когато цъфнат налъмите.

Нова генерация, нов стил на общуване. Сега го познавам: това е единият от двамата, дето бяха ме награкали в беемвето.

— Кафе ще пиеш ли — питам, — че мен краката ме заболяха от ходене.

— Нали срещата е секретна.

— Ти вече я разсекрети.

Сядаме пред първото срещнато заведение. Колегата вероятно не е от приходящите, а от пребиваващите тук. Действителен или мним студент или нещо подобно. Опитвам се да му обясня, докато си пием кафето, че ситуацията е твърде сложна. Табаков е подложен на заплахи, недоверчив е, но все пак съществува някакъв шанс да стане постепенно по-сговорчив.

— Ситуацията я правят хората — заявява без колебание ерзац-студентът. — Ако нещата все така се протакат, ще трябва ние да се заемем.

— Заемете се — окуражавам го. — Само да не стане като с бързата кучка, дето слепи ги ражда.

И му разказвам набързо за случката с украинците, като спестявам детайла за собственото си участие в нея.

— Имайте предвид, че Табаков като австрийски гражданин е тук на собствена територия, а ние при всички случаи сме хора под подозрение.

— По каква причина си напуснал хотела?

— По същата.

— И сега къде си?

— Все там — в подлеза, в уречения ден и час.

Тоя пък иска всичко да знае. Още малко и ще запита в кои дни ходя на опера. Как да му обясня, че отивам да слушам музика единствено в Залцбург и то само когато свирят Моцарт.

Следващата седмица. Същият подлез по същото време. Предишната сценка се повтаря буквално, обаче на излизане пишман студентът ме уведомява:

— Полковникът е тук. Иска да те види. Хотел Амбасадор, 13 часа, днес.

„Бре, казвам си, без много да го вярвам, сигурно ме кани на обяд.“

Няма обяд. Има кафе и газирана вода, долу в хола на хотела. Полковникът е от модерните ченгета. Нищо конспиративно. Отседнал е в един от най-реномираните хотели на Кертнерщрасе и свободно беседва с подчинения си насред фоайето. Дори да има нещо скрито-покрито, това не личи.

— Работата зацикли — казвам, като сядам в креслото насреща му. — Изглежда най-добре ще е да се прибирам.

— Не очаквах от тебе такова малодушие — отвръща шефът. — Разбира се, че няма да се прибираш.

Поглежда, за да провери дали наистина съм капитулирал или разигравам някаква роля:

— Ти си в такъв момент от кариерата си, Боев, че можеш да се върнеш само като победител. Инак язък ти за изразходваната енергия и за изминатия житейски път.

И понеже мълча:

— Ще извиняваш за суровите думи, но идвам да водим с теб мъжки разговор.

Подир което пожелава да чуе отчета ми накратко и без замазване.

Встъпителната ми фраза е максимално песимистична, за да изглежда продължението възможно по-оптимистично и постиженията ми, макар и скромни, да прозвучат като приятна изненада. Докладвам, че съм успял донейде да разтопя ледовете в отношенията си с Табаков, но за взаимно доверие все още е рано да се говори. Някои наши хора са направили всичко възможно, за да го настроят максимално враждебно към страната ни.

— Не знаех тия подробности — лъже Манасиев, когато му разказвам за част от безчинствата срещу Тетето. — Не съм бил в течение, но каквото било — било. Сега задачата е отношенията да се възстановят възможно по-бързо. Няма да скрия, че ситуацията става все по-неблагоприятна за нас. По всичко личи, че ще имаме неприятности не само с конкурентни на Табаков бизнесмени, но и с готови на всичко мафиотски структури. Съгласи се, че целта на операцията съвсем не е да вземем незаконно придобитите средства от един аферист, за да ги предоставим на друг аферист.

Съгласявам се. След което пристъпвам към най-вкусната част на изложението: отчета за установените банкови сметки и офшорни фирми на Табаков.

— Свършил си добра работа, — заключава полковникът. — Вярно е, че все още сме далеч от конкретните реализации, но постигнатото вдъхва надежди. Важното е да се действа възможно по-бързо. И никакво обезкуражаване! Уверявам те, че направо съм доволен.

А когато му разказвам за намесата на украинците, възкликва:

— Ето, от това най-много се опасявам. Ако нашите мафиоти се намесят в същия дух, всичко може да хвръкне по дяволите.

Подир което се заема отново да ми повтаря вече казаното, за да не би случайно да не съм го разбрал:

— Нека Табаков усети, че никой от нас не смята да му обсебва капитала. Напротив — готови сме да го защитим от произволни посегателства. Друг е въпросът, ако той би бил склонен на някаква дори и скромна съв местна дейност, на някаква макар символична помощ за наш проект.

И усъмнил се отново, че може би не го разбирам докрай, запитва:

— Случвало ли ти се е на млади години да ловиш риба с ръце?

— Не помня. Май че да.

— Тогава знаеш, че бръкнеш ли в подмола и усетиш ли там голямата риба, не трябва да се опитваш да я сграбчиш от раз. Ще ти избяга. Трябва лекичко, лекичко да я погалиш, тя ще се укроти, и чак тогава ще забиеш пръсти в хрилете.

Поглежда по стар навик часовника си в знак, че слага край на разговора, но преди да стане, произнася бодряшки:

— Така че, приятелю, довиждане и на слука!

Позьор от класа. Кой знае бива ли го за друго. Смята, че с легендата на бизнесмен ми е осигурил престоя тук до края на вековете. И не се сеща, че ако не беше Табаков, полицията вероятно отдавна щеше да ми изкомандва „Друм!“.

Дали защото полковникът избягва всякакъв акцент на секретност при посещението си или защото Табаков разполага с достатъчно информатори, но още същата вечер ми става ясно, че вече е осведомен за срещата ми с Манасиев.

— Каква оценка дава шефът на работата ти? — пита, като ме гледа невинно.

— Похвали ме — осведомявам го. И малко по-късно:

— Надявам се, че няма да ми поставиш идиотския въпрос дали съм с тебе или с Манасиев.

— Бъди спокоен, това не е в характера ми. Знам отлично, че всеки на този свят е сам за себе си. Допускам обаче друго… Следиш ли мисълта ми? — пита, понеже в момента си играя с Чърч.

— Цял съм слух.

— Допускам, че може да настъпи момент, когато ти ще ме молиш да бъда с теб…

— … или обратното…

— Може да е и обратното. Твоята смърт е запланувана също тъй, както и моята. И двете са част от същата комбинация. Първо: Отмъкване на всичко, което могат да отмъкнат от мен, при което аз бивам ликвидиран. Второ: Замитане на следите, при което ти отиваш на кино.

— Защо трябва непременно да очакваш най-лошото — недоумявам. — отпусни се, погледни живота откъм хубавата му страна…

— Знам, че не ти казвам нищо ново. Не може да не си отгатнал комбинацията още от самото начало. Затова питам се, какъв е насрещният ти план.

— Какво те е прихванало тази вечер! Нямам насрещен план.