— Не бих те питал, ако не беше тази малка подробност: Моята участ в момента е фатално свързана с твоята.

— Може и да си прав, но пак ти казвам: Нямам план. Чисто и просто играта продължава.

— Коя, по-точно?

— Ами все тази, вечната: играем си на чифт-тек със смъртта.

— Нищо не ми казваш — изръмжава той недоволно.

— Все пак, ти едва ли си въобразяваш, че съм изпратен тук, за да ти бъда охрана.

— Не съм си го и помислял. Питам се само, докога ще се движиш със самочувствието, че си пратеник на Манасиев.

— Не съм пратеник на Манасиев.

— А на кого?

— Знаеш на кого. Казах ти го още първия път.

Тишина. Само Чърч леко похърква, свил се върху килима между бюрото на Табаков и моето кресло, за да покаже, че в спора между двама ни пази пълен неутралитет.

— Мисля, че тъй или инак, съществува един изход — произнасям по някое време.

— Знам го твоя изход — поклаща глава Тетето. — Няма да стане.

— Ако погледнеш трезво на нещата…

— Няма да стане, Емиле, казах ти. Май си забравил какво ни учеха някога: Власт не се дава. А каква по-голяма власт от парите.

— Но властта въпреки всичко я дадоха.

— И катастрофираха.

— Не те. Страната катастрофира. Отново настъпва тишина.

Да попречиш на Центъра, като даваш вид, че му помагаш. И да помагаш временно на Табаков, без да му мислиш доброто. Схемата изглежда съвсем проста. Стига да не ти предстои да я изпълняваш.

Това му е доброто на навика да очакваш винаги най-лошото: очакванията ти най-често се сбъдват. Така става и с предчувствието ми, че идиличното настроение на покой в жилището на Табаков е преждевременно. Разбирам го един следобед, когато се разминавам по стълбището с някакъв добре облечен и добре охранен господин на средна възраст, чиято внушителна физиономия изглежда още по-внушителна поради тъмните очила.

Господинът слиза. Аз се качвам. Разминаването се извършва мълчаливо, но нещо ми подсказва, че непознатият е италианец. Причината вероятно са тъмните очила. Италианците си умират за този реквизит в тоалета. Не знам дали мафиотите подражават в случая на бизнесмените, или бизнесмените подражават на мафиотите, но и едните и другите виждат в тъмните очила изискан символ на загадъчност и мъжко достойнство, с известен лек акцент на високомерие.

— Какво искаше този от тебе? — питам домакина.

— Откъде знаеш, че е искал?

— Когато някой ти идва на крака, шансът че идва да дава е кажи-речи нулев. Освен туй стори ми се да долавям в израза му и някакъв акцент на заплаха, но допускам, че това се дължи на тъмните очила.

— Ти си истински наследник на великия Холмс, бе! — установява Тетето.

— Шегуваш се.

— Може и да се шегувам, но положението съвсем не е шеговито.

И пояснява:

— Донесе ми историята на украинския нефт в ново издание.

— В превод на италиански.

— Няма грешка! В тебе наистина се е вселил духът на Холмс.

Въпреки опита му да изглежда добре настроен, личи си, че е угрижен. Причината вече е ясна. Остава да чуя подробностите.

— Реванш — обяснява Табаков. — След като загубиха мача, сега украинците напират за реванш. И понеже ги изритаха от Австрия като мръсни псета, сега търсят помощ от италиански мафиоти. Господинът с тъмните очила ми се представи като човек на нефтопреработвателната компания в Бриндизи, на която бях продал нефта. Не бил точно техен адвокат, но го използвали като консултант. Предложих му да се срещне с моя адвокат, та като колеги да обсъдят проблема. „Не е необходимо — вика. — Не бих се изненадал, ако сделката откъм формалната страна е перфектна, но нас — вика — ни интересува не формалната страна, а фактическата. Ние — казва — господине сме специалисти по фактите и адвокатските увъртания не ни интересуват, понеже и сами сме магистри в тази материя. И в дадения случай не възнамеряваме да прибягваме до съда, а със собствени средства да уредим отношенията си.“

Придърпва дървената кутия и запитва:

— Ще изпушим ли по една „Ромео и Жулиета“?

— Неизбежно е — съгласявам се. — Щом казусът е италиански.

— Гангстерски е. Не му го казах направо, но му дадох да разбере, че за мен случаят е приключен. Обещах, за да не му скърша хатъра, че ще обадя в Бриндизи, но той не оцени жеста ми. „На когото и да се обаждате — казва, — нашето изискване остава същото: да изплатите сумата, която вече ви е известна.“ И накрая в знак на последна милост ми отпусна два дни за размисъл.

— Вторият път какво ще му кажеш?

— Същото.

— А третият път?

— Няма да има трети път.

Още същия ден Табаков се свърза с компанията в Бриндизи. От там отговориха, че шефът отсъствал. Те сами щели да позвънят по-късно. То се знае, не позвъниха. Мафиотите бяха им взели страха.

Три дни подир това мерцедесът на ТТ беше взривен пред дома му.

— Хем съм им казвал да наблюдават неотстъпно колата — ръмжеше Табаков по адрес на близнаците.

— Не могат непрестанно да са до нея.

— Могат. Затова са двама, за да се сменят.

— Хубава кола, и нова — забелязвам, за да му вдигна адреналина. — Ако си беше платил на оня с очилата, може би щеше да ти излезе по-евтино.

— Ти нямаш хабер за каква сума става въпрос, бе — отвръща ми раздразнено Тетето. — И недей толкова да се вживяваш в ролята си на мой съдружник.

— Далеч съм от подобни амбиции. Желанието ми само е да те пазя.

— Мене ли или торбата с пари?

— Ами то е все същото.

Два дни по-късно един взрив отнесе и опела на италианеца. Единствената разлика между двата атентата се свеждаше до това, че мерцедесът бе хвръкнал във въздуха празен, докато при взрива на опела, вътре се бе намирал и собственикът му.

Годината е към края си, ознаменуван с грипна епидемия. Рядко боледувам, което не значи „никога“. Положението ми е на път да се усложни и само грижите на Марта предотвратяват най-лошото. Разбирам от нея, че по време на болестта Тетето на два пъти се обаждал да пита как съм.

— Чудо на чудесата: Траян да се загрижи за някого — коментира тя.

„Грижи се не за мен, а за себе си“, казвам на ума си. Доста дни по-късно влизаме и в личен контакт, но пак по телефона.

— Ужасен вирус. Като нищо може да ни отнесе — мърмори ТТ.

— Точно затуй не е зле да помислиш за завещанието.

— Именно това правя — уверява ме Табаков. — Мисля. Макар и не за завещанието.

Научил по-късно от Марта, че почвам да се съвземам, отново ми се обажда, но не за да ме поздрави за избавлението, а за да ме предупреди:

— И като станеш от леглото, не бързай да ми идваш на гости.

— Толкова ли те е страх от бездната.

— Каква бездна, бе. Страх ме е да не заразиш Чърч. Така или иначе, и грипът, и зимата отминават по реда си, а природата пак се събужда за нов живот, както вероятно би се изразил моят приятел — писателят. Аз бих го казал по-кратко: запролетява се. Това не значи, че хуквам към Тетето. Нека разбере, че не съм умрял за него. И нека още малко потренирам своя любим спорт — чакането.

Свикнал съм да паркирам колата в някоя пресечка на Марияхилферщрасе. Не търся скришни места, първо защото това предизвиква съмнения и второ, защото тук няма скришни места. Най-често паркирам пред вече споменатото малко кафене, заради уюта на заведението и заради възможността да наблюдавам беемвето си през витрината.

Тази заран обаче, докато паркирам колата, забелязвам, че и сам аз съм наблюдаван и то тъкмо от кафенето и от любимото ми място до витрината. Човекът, полускрит зад разгърнатия си вестник, не дава вид, че се интересува специално от мене, но привидното му безучастие е доста неприсъщо на един професионалист. И все пак няма съмнение, че това е професионалист — моят бивш колега и почти приятел, Петко Земляка.

— Здрасти, Петко, какво те води насам — произнасям приветливо, като заставам до масата му.

Онзи отвръща също любезно на поздрава ми и обяснява, че обичал да се отбива в това заведение, понеже правели хубаво кафе.