— Във Виена навсякъде правят хубаво кафе — забелязвам и сядам насреща му, без да чакам покана.

— Ти май нещо ме подозираш — промърморва докачено Петко.

— Какво има да подозирам. И едно дете би разбрало, че ме броиш.

— Знам си, че не ме бива твърде в проследяването. Но кво да правя — служба.

Младата келнерка се приближава да вземе поръчката. Любезна усмивка към мене и нула внимание към Петко.

— Две кафета, моля.

— Аз вече пих едно — обажда се приятелят ми.

— Нищо. Ще пиеш още едно, та да не ти пресъхнат устата, додето разказваш.

— Какво точно те интересува?

— Всичко.

— От раждането си ли да започна?

— Може и малко от по-късно. От момента, когато стана човек на Манасиев.

— Ами станах по същия начин, по който и ти стана негов човек.

— Има известна разлика. И първата е, че аз не съм негов човек.

— Твойта е друга. Сам си. А аз имам брат и сестра, дето живеят на моя гръб. Колкото до жена ми, знаеш я.

— Не я знам.

— И по-добре. Но мене питаш ли ме как й понасям истериите. А дъщеря ми следва в Лондон. Да не ти разправям какво ми струва това.

— Не може ли без семейни подробности.

— Че те тия подробности ме заведоха при Манасиев. Отнесе се човешки с мене. Настани ме на работа…

— Нали си бизнесмен.

— Бизнесмен ли? Само фасада съм, нищо повече. „Кобра“ е собственост на полковника или на зет му. Също както и „Випер“.

— Каква „Випер“?

— Тукашната фирма, към която ме е делегирал временно.

— Ще вземем ли по един сандвич? — питам, за да му дам възможност да се успокои.

— Ти вземи, аз не ща.

— Защо, линия ли пазиш?

— И още питаш!… Заврял си ме в кучи гъз, а на всичко отгоре предлагаш и сандвич.

— Ще ти поръчам все пак, нали е казано, че апетитът идва с яденето.

Любезната мома донася две порции кренвирши с горчица и две виенски кифли, понеже нямали сандвичи.

— Или яж — казвам, — или продължавай. Предпочитал да продължи, за да приключела по-бързо инквизицията, която съм упражнявал над него.

— Ще ти кажа, Емиле, че ако навремето не ми беше спасил живота в Мюнхен, нямаше да ти уйдисам на каприза да приказвам неща, които не са за приказване.

— Щом не са за приказване, защо е трябвало да ги вършиш.

— Ами нали трябва и аз да живея…

— „Трябвало да живее.“ Ами живей нормално, живей прилично.

— Не мога да си го позволя, нямам такива средства.

От по-нататъшния му разказ става ясно, че първата ни среща в градинския бюфет не била случайна, че ме търсел по нареждане на Манасиев, че пак по негово нареждане ме бил назначил, че всичко изобщо било уйдурдисано.

— Кое „изобщо“, бе?

— Ами още от връщането ти в страната. Претърсването на колата ти, разпитите на Развигор, кво да ти разправям. Знаеш, че първата мярка за да си осигуриш верен помощник е да разполагаш срещу него с някакъв компромат.

— Чакай, чакай. За да ми задържат беемвето на Калотина и да претърсват, значи някой ги е предупредил, че нося нещо.

— Вероятно.

— Как „вероятно“? По кой начин Манасиев ще има връзка с чужди наркопласьори.

— Това не знам. За това не ме питай.

— Добре. Само че и аз ще ти кажа нещо. Сещаш ли се защо навремето те отървах в Мюнхен.

— Ти ще ми обясниш.

— За да мога сега да ти видя сметката във Виена.

— Това майтап ли е?

— Не го разбирай буквално, в смисъл, че ще ти тегля куршума. Има и по-кротки начини. Даже напълно законни. Не забравяй, че Манасиев не е тук, за да те пази. А сега продължавай.

— Ами аз всичко ти казах.

— Това, което го каза, аз го знам и без тебе. Кажи нещо по-ново. Например, за какво си дошъл във Виена. На почивка ли?

— Нали споменах, че ме праща във „Випер“?

— За какво? За да ги учиш как се правят решетки ли?

— Караш ме да поставям на карта живота си бе, човек! Вярно, че съм ти задължен, обаче има служебни тайни, които…

— Какви служебни тайни, бе? Фактът, че си станал слуга на един мафиот, това ли е служебната ти тайна?

Въздържам се да повишавам тон, за да не смущавам спокойното заведение, но Петко разбира, че ме е изкарал от търпение и най-после запява.

Секретната му задача била да установи какво е действителното ми поведение тук в този момент. Полковникът имал сведения, че съм изменил на поетите задължения и вместо да се заема с разработката на Табаков, съм се превърнал в негов помощник.

— Направо казано, смята те за предател, но иска да знае доколко си влязъл под кожата на Табаков.

— Ами защо не ме питаш направо, ами си се наврял тук и надзърташ зад някакъв вестник.

— Какво да правя, не ме бива за брояч.

— Сега като се върнеш, кажи на полковника следното: Противно на лъжите му, оказа се, че аз не съм първият пратеник при Табаков, а последният, делегиран, след като всичко е заплескано от всевъзможни мърлячи, които са шантажирали и плашили човека. При това положение не виждам начин да изпълня задачата, която ми е поставил. Така че напускам и край.

— Лесно ти е на тебе — промърморва Петко. — ако имаше една дъщеря в Лондон и една истеричка у дома, щях да те питам.

Заран. Закусвам добре, благодарение на Марта, тази чудесна домакиня, и излизам на двора да попрегледам беемвето. Вратата към улицата е заключена, но това нищо не значи. Изследвам педантично всички части на колата, където непознат доброжелател би могъл да ми напъха някой сувенир, казвам „до скоро“ на стопанката и потеглям към нейния бивш съпруг.

— Прегледа ли добре корубата? — пита Макс, който току-що е отворил гаража.

— Естествено. Но не пречи и ти да хвърлиш едно око.

Той се навежда да провери корпуса от долна гледна точка и това ми дава възможност съвсем ясно да разгледам зеления Мерцедес, който в момента минава край нас тъй бавно, сякаш се движи в погребално шествие. Зелени мерцедеси — колкото щеш, но този е уникален и не само с познатия ми цюрихски номер, но и с пасажера, настанен до водача. Това е старият познат Боби и само бързият ми рефлекс да се сниша зад беемвето, осуетява възможността на Боби да ме забележи.

— Тия какво ни зяпат? — мърмори Макс, който се е надигнал тъкмо когато аз съм се снишил.

Бих могъл да му отговоря, но не съм настроен за дълъг разговор. Заемам мястото си зад волана с неприятното чувство, че съм изтървал една удобна ситуация, тъкмо в мига, когато тя се повтаря: зеленият Мерцедес за втори път се плъзга погребално край нас, сега вече в обратна посока. Изчаквам да поотмине, запалвам мотора и потеглям край недоумяващия Макс, който красноречиво размърдва пръсти около слепоочието си, в смисъл, че не съм с всичкия.

Виена е като повечето големи градове. Излезеш ли от лъскавите квартали, озоваваш се в мърлявите. Зелената кола ме отвежда именно на едно подобно неугледно място до Дунава и спира пред някаква също неугледна кръчма, чиято червена неонова фирма свети и през деня: „Сити Бар“.

Не правя грешката да се залепя до мерцедеса, нито да последвам Боби и спътника му, които влизат в заведението. Паркирам достатъчно далеч, за да не ме забележат и достатъчно близо, за да следя движението на клиентелата. Налага се и доста да чакам, но както вече неведнъж съм отбелязвал, процесът на чакането е за мен просто нормален начин на живот.

Трябва да е изминал близо час, когато от кръчмата най-после излиза… не, не Боби. Излиза добрият ми стар приятел Петко Земляка. Запътва се към ъгъла на улицата и се настанява в паркирания там Фолксваген, лъскав и черен като обувка за бални танци. После бавно потегля.

Не ми остава нищо друго, освен да го последвам. Отново сме в лъскавите квартали и даже в най-лъскавата улица Кертнерщрасе, и по-точно — зад гърба на прочутата Опера, и още по-точно пред фасадата на не по-малко прочутия хотел Захер. Аз разбира се, не съм дотам нахален да се изтъпаня пред самия хотел, а от известно разстояние наблюдавам как там царствено спира колата-чепик на Земляка, как той излиза и с небрежен жест предоставя ключовете на портиера, за да паркира чепика му, а сам той влиза в сладкарницата.