— Засега! — пояснява Манасиев. Не го тълкувай като снемане на доверието. Само сменяме тактиката. Не се засягай, но ти наистина прекалено си се сближил с Табаков. Даже ходите заедно по ресторанти…

— Ако под това се разбира, че веднъж на път се отбихме в един мотел… При такива клюкари и на църква да ходим, все тая…

— Казах вече: не се засягай. До някое време това сближаване беше даже необходимо, особено подир предишните груби действия на някои лица. Сега обаче то почва да дава обратен резултат. Табаков прекалено се успокоява, убеден е, че нищо не го заплашва, въобразява си, че може до безкрайност да ни води за носа. Тъкмо затуй, без да се връщаме до предишните грубиянщини, налага се да променим акцента. За такава промяна ти в момента не си подходящ. Ще се наложи да включим в действието друг фактор. Разбираш че всичко опира до баланса. Не бива да допуснем ликвидирането му, за да пропадне всичко. Не бива да го паникьосаме до степен да изчезне наново, че да го търсим с години. Но не бива и да поддържаме илюзията му за сигурност: „Боев е мой човек, нищо лошо не може да ми се случи“.

— Разбирам съображенията ви — съгласявам се, за да скъся излишния му бъбреж. — В края на краищата вие решавате.

— Там е, че не решавам единствено аз. Не желая да навлизам в подробности, но съществуват определени хора и то хора авторитетни в момента, които имат да уреждат стари сметки с нашия обект. И въпросът не е само в това, че тези хора упражняват натиск над службата ни и респективно над мене, но и в риска те сами да предприемат известни действия, за да ускорят развръзката, а вероятно и провала на акцията ни.

— Разбирам.

— Защото, Боев, намесят ли се профани, нещата стават непредвидими. На някого може да не му издържат нервите и току виж започне да стреля.

— Засега се задоволяват само с детинщини.

И му разправям за съобщенията на тема „Дай милион“. Информацията ми бива посрещната от Манасиев с безпокойство.

— Неуместно подценяваш случая. Важното не е да ли постъпката е умна или глупава. Важното е, че тя напълно потвърждава опасенията ми за намеса на странични фактори. Днеска го атакуват с писма, утре могат да почнат и с куршуми.

Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:

— Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.

— Като помощно средство…

— Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.

— В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?

— Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.

— Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.

— Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.

— Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…

— Какъв пистолет?

Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.

Полковникът изглежда изненадан.

— Това си е чиста приумица на момчето. И за да промени темата, подхвърля:

— Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.

— Аз не съм го искал, този шофьор.

— Знам, знам. Но това не променя факта. Поглежда часовника си и промърморва:

— Върви да си получиш колата.

„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.

Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:

— Апропо, какво направи с последния макаров?

— Нищо. Оставил съм го при Табаков.

— Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.

— Ами нека го разнищят! — потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. — Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.

— За да го използва при случай срещу кого?

— Във всеки случай не срещу Табаков.

— Ти не си добре, бе.

— Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.

Не възразявам. Когато Борислав не е добре, най-разумното е да не му възразяваш.

— Не мога да разбера само какво толкова са се втренчили в този Табаков — продължава да коментира приятелят ми. — Наоколо бандит до бандита, те — Табаков, та Табаков — като че той е алфата и омегата на катастрофата.

Не отговарям. Както вече споменах, когато Борислав не е добре…

— Кажи де — подканя ме той. — Защо всичко се завъртя около този Табаков?

— Ами защото все трябваше да се тръгне от нещо. В него видяха бримката, от която може да започне разплитането на чорапа. Превърна се в еталон на грабежа и на идеален поучителен пример за изобличение. Успеем ли да го съборим, ще повлече подире си и сума други. Не успеем ли — край на всички надежди за възмездие.

— Не вярвам да си въобразяваш, че Манасиев се е размечтал за възмездие.

— Не говоря за него. Имам предвид простите хорица, да речем като мене.

— Ясно. По-ясно. Най-ясно. Сега ми се просветли главата. Впрочем, как е Тетето?

— Добре е. Има куче.

— Най-после и той да има нещо, което не носи доходи. Чувам, че си се сближил с него.

— Вярно е. Ако имаш предвид кучето. Приятелят ми мълчи известно време. После наново взема думата:

— Ще ме е яд, ако се провалиш. Но още повече ще ме е яд, ако изпълниш плана на онези.

На два пъти му правя знаци да млъкне, но той нехае.

— Бориславе, викам, що не вземеш да разходиш кучето.

— Мързи ме.

— Гледай само да не те ухапе.

— По-добре ти се пази от него. Впрочем, забравих, че сте приятели.

Стигнал е вече до етапа, когато въобще не му пука дали го подслушват или не.

— Все пак трябва да разходим животното — настоявам подир известно мълчание.

— По това време ли? — недоволства Борислав. Накрая кандисва да стане и да ме последва в полутъмната улица.

— Какво става всъщност с Манасиев? — питам го. — Усещам, че не е на кеф.

— Ту казват, че бил изхвърлен, ту — че бил уж пред изхвърляне, но все се мотае край службите. Използва връзките си и хаоса, за да се прави на необходим с огромния си професионален опит. Нали знаеш колко го бива за оперативна работа.

— Може и да го бива. Зависи за каква.

— Що не си остана във Виена, ами се върна да ми нарушаваш дрямката с такива въпроси. Вече съм почнал да забравям кой съм и откъде съм. Само там е спасението: да забравиш. Понеже, както големците сега казват „със стари фльорци нов бардак не става“. Старите фльорци, то се знае, сме ние. Те са новаторите.

— Не го вземай навътре — опитвам се да го успокоя. — Такъв си е редът. Свой, не свой, употребяват те и те изхвърлят. Не че имат нещо специално против тебе, но вече не им влизаш в работа. Компрометиран си. Ама че си компрометиран, защото тъкмо на тях си им служил, какво значение.

— Хайде да се прибираме, че кучето ще настине — предлага Борислав. — Чудя ти се само с кой акъл си напуснал светлата Виена, за да се натикаш отново в тая тъмница.

— Най-трудно го понасям това време, когато нито е лято, нито е есен — говори Алата, додето се движим с него на сикиме по „Раковски“.

Не е на сикиме. Приятелят ми е открил някакво достъпно за такива като нас заведение, сбутано на някакъв втори етаж до площад „Славейков“.

— Събират се журналисти, главно от третата възраст, та и ние можем да се мушнем между тях. Инак — къде? Навън дъждовно, вътре — скъпо. Тук поне — евтино и почти топло.

Малките стаи в бившия апартамент са задръстени с маси, а масите са плътно обсадени от хора в старчески якета. Атмосферата — почти задушевна, с гъст мирис на тютюн, ракия менте и мокри дрехи.

— Още едно предимство — обяснява ми Алата, — няма защо да се боиш от звукозаписи. Не, че не подслушват, обаче гюрултията е такава, та нищо не се разбира.