— Ама и ние не се разбираме.

— Само в началото е така. После свикваш. Само трябва да викаш по-силно.

Изпиваме по сто грама от ментето, оправяме вкуса на метилов алкохол с по чаша кафе и се опитваме да бъбрим за туй — онуй, като напрягаме гласните си струни.

— Допускам, че тук не е същото, като във Виена — забелязва Алата на излизане. — Но разликата ти по-добре би могъл да я оцениш. Аз не съм от вас миропомазаните, за които да идат на Запад, е все едно, като да вземат трамвая за Княжево.

С помощта на виковете, разменяни горе в журналистическото кафене, съм се опитал да поговоря с приятеля си по някои подробности от финансово — стопански характер, обаче излиза, че той е запознат с тях не по-добре от мен.

— Разбирам какво те интересува, но си сбъркал адреса. Ще ти пратя Весо Контрола, знаеш го. Той ще те осведоми. Ти определи само мястото и времето, другото остави на мене.

— Не е ли прекалено луксозно това заведение? — пита Контрола, като предпазливо се оглежда.

— Какво му е луксозното. Най-обикновена закусвалня.

— Мисълта ми е да не би излишно да се охарчите.

— Няма такава опасност. Цените тук са народни. Или почти.

— Вие по-добре знаете. Аз лично от много време не съм влизал в заведение.

Под „много време“ вероятно подразбира „много години“.

— Как можеш да се вълнуваш от такива дребни въпроси, след като си работил с милиони? — питам, преминал неусетно на „ти“.

— С милиони работеха онези, дето ги получаваха и ги харчеха — уточнява Весо. — Аз лично съм работил само с цифри. Сам знаете, че цифрите, колкото и да са големи, не стават за харчене.

Избрал съм ранния следобеден час на съботния ден, когато заведението е по-спокойно. Иначе е доста оживено. Дечурлига и младежи се стичат тук, привлечени от легендарните Кентъкски пилета които, като всички индустриално приготвени храни, са доста безвкусни.

Заемаме маса, снабдяваме се с кентъкски деликатес и се заемаме с консумацията. Не съм бил никога особено близък с Контрола, а и не съм го виждал от години, та си позволявам да хвърля бегло око върху външността му. Обичайна слабост на хората от третата възраст да се наблюдават взаимно с надеждата да установят, че те самите все още имат по-младежки вид от наблюдавания почти грохнал нещастник.

За Весо не би могло да се каже, че е грохнал. Изпечен, строен и привидно як, като повечето субекти с телосложение на чирози, той седи изправен и непоколебимо дъвче някаква кълка, съблазнителна на вид и каучокоподобна на вкус. Знам че не малко хора са треперели пред неговата взискателност на влиятелна личност в Комитета за държавен контрол. У Весо обаче няма нищо от характерните за някои негови колеги черти на бруталност и просташко чувство за всемогъщество. Мършав, скромен и тих като отшелник. Бих добавил и кротък, ако понякога не личеше сдържаната енергия на нагона, нагонът на хрътката, готова при първия знак да се впусне в бясна гонитба на дивеча. Някога Контрола беше известен с това, че не допускаше нарушител да му избяга.

Облечен е в тъмносин общо взето приличен костюм. Вероятно последният му костюм, който е пазел за погребението си, но накрая е бил принуден да пусне в употреба, вече в начална фаза на износване, тъй че ако смъртта се позабави, това ще му попречи да я посрещне в напълно изряден вид.

Изпиваме по един горчив швепс за десерт, подир което запитвам:

— Как предпочиташ да общуваме: на „ви“ или на „ти“?

— Както желаете. Аз лично винаги съм давал предимство на учтивата форма. Това от една страна щади достойнството на атакувания, а от друга страна поддържа дистанцията между контролиращия и контролирания.

— Правилна постановка — съгласявам се. — Но понеже сега не сме седнали тук да се контролираме, бих предпочел по-прякото обръщение. Впрочем, ти защо напусна Комитета, изхвърлиха ли те?

— Не бих употребил точно такъв израз. Съкратиха ме по простата причина, че съкратиха и самия контрол.

— В смисъл?

— Ами в най-точния смисъл: Премахнаха системата на държавен контрол. Иначе грабежът би се извършил по-бавно и с повече затруднения.

— Мисля че грабеж има и там, където съществува контрол.

— Това е все едно да кажете, че престъпленията стават и в страните, притежаващи наказателен кодекс. Държавният контрол не е панацея, обаче представлява могъщ възпиращ инструмент.

Млъква за малко и ме поглежда с лек укор, задето го принуждавам да припомня азбучни истини.

— Спомняте ли си за какво бе вкаран в затвора всемогъщият Ал Капоне? За неплатени данъци. Извършил бе десетки кървави престъпления, обаче успяха да го озаптят единствено с присъдата за неплатени данъци.

— Напълно прав сте.

— А в случай, че следите текущата информация, навярно знаете колко световноизвестни политически лидери се простиха с кариерата си, след като стана ясно, че партиите им са били финансирани по незаконен начин.

— И това е вярно — съгласявам се. — А какво бихте казали, ако продължим дискусията на родна почва?

— Надявам се, че не сте ме поканили за дискусия. Въпросите за контрола не са според мен дискусионни. Всеки стопански субект има право да контролира имуществото си, включително и държавата.

— Точно така — потвърждавам. — А какво се получава, когато това право на контрол бъде нарушено?

— Ами огледайте се и ще видите. Получава се беззаконие и произвол.

— Ето, това е темата, по която бих желал да побеседваме.

— Какъв смисъл. Всичко е толкова ясно. Кой ограби държавния валутен резерв — отпърво 700 милиона долара, а след това още милиард и 300 милиона? Къде потънаха оборотните средства на фирмите и къде — на външно-тьрговските предприятия? Как се наляха банките с държавни рефинансирания и как се източиха чрез необезпечени заеми?

— Чудесно — кимам. — Сега ако запълним тази желязна структура с помощния материал на съответните факти и имена, цялата безпощадна истина на грабежа ще стане ясна.

— Ами запълнете я — промърморва Весо с бледо подобие на усмивка. — Аз ви предложих структурата, на вас остава да я запълните.

— Хитър сте.

— Предпазлив, другарю Боев, само предпазлив. Оглежда се и пак запитва полугласно:

— Сигурен ли сте, че тук няма микрофони?

— Кой би могъл да бъде сигурен в подобно нещо. Ако се отнася до мен, сигурен съм по-скоро в обратното, защото все пак не сме в Кентъки.

— Ето, виждате ли? А вие ме питате за факти и имена.

— Какво толкова. Ние с вас сме хора на възраст.

— Това не значи да мрем. И то — незабавно. А на всичко отгоре и от насилствена смърт.

— Чак до там ли са стигнали нещата?

— Пак ви казвам: ами огледайте се. Ако към доказаните убийства се прибавят и странните автомобилни катастрофи или случаите на смърт при неизяснени обстоятелства, смятам че и този въпрос не е дискусионен.

Не възразявам.

— Доколкото разбрах, вие пребивавате във Виена.

— Временно.

— Имали ли сте възможност да посетите тамошните гробища.

— Засега — не. Но някой ден вероятно ще трябва да ги посетя. Или тамошните, или тукашните.

— Тукашните са ужасни.

— Това ли ви е сега мечтата, да ви погребат на виенските гробища?

— Все пак друго е да умреш на някое по-чисто място.

— Напомняте ми един приятел немец, който, когато бяхме в Швейцария казваше, че да умреш в Берн съвсем не е толкова лошо.

— Не съм бил в Берн, обаче допускам, че е бил прав.

— Не разбирам с какво ви привлича толкова този сюжет. Вие сте още в разцвета на силите. Бихте могли да постъпите като консултант в някоя голяма реномирана фирма.

— Канили са ме. Даже опитах. Но не успях да се пригодя към новия стил. Човек от друго време съм. Аз им обяснявам какви са ограниченията на законите, а те: не сме те взели, викат, за да спазваш законите, ами за да ги заобикаляш.

— Трудно е да угодиш на тия господа — съгласявам се. — Особено сега, когато грабежът навлиза в кризисен период, защото всичко вече е ограбено.