— Не съвсем. След като почти са ограбили държавата, почват да ограбват частниците. Да узакониш строеж, да наемеш магазин, да купиш стока, да продадеш стока, да спечелиш повече, да загубиш по-малко, да получиш лиценз, да прескочиш митницата — навсякъде правилото гласи: дай пари!

— Напълно прав сте: настоящето принадлежи на рекета.

— И бъдещето! — допълва той.

— Убедени ли сте, че подобни промишлени пилета, са наистина полезни за здравето? — пита Контрола, когато си тръгваме.

— Едва ли.

„Също както и нашият разговор“ ми се ще да допълня, но премълчавам. В една демократична страна всеки има правото да мълчи по всеки неудобен въпрос.

Опитвам се да разгоня скуката на бездействието, като нахвърлям някои бележки за преживяното. Не съм убеден, че ще послужат за нещо — имам предвид оня писател, дето се бе заел да ме обезсмъртява, макар и под чуждо име. Знам че бележките не съдържат събития достойни за обезсмъртяване, пък и такива книги едва ли някой днес ще се съгласи да издава. Сега е ред на предателите да си публикуват мемоарите, за да обясняват, че може и да са работили в службите, но духом са били против тях. И вероятно главно затуй ръцете ме сърбят да понатракам и аз на машината известен брой страници, та ако някой ги прочете, дори това да е само писателят, нека знае, че Боев си е все там на своето място под слънцето.

В писането общо взето ми върви, в смисъл, че тракам бързо на машината, без много да му мисля, макар да знам, че оня, писателят, ще има тук-там да свива вежди и да мрънка. Винаги е недоволен, задето обръщам малко внимание на подробностите и се ограничавам с фактологията, като че съставям докладна записка. Знам какво му се иска, но не съм поет да описвам как падат есенните листа и как луната се е оплела в клоните на дърветата. Още повече, това не е вярно. Къде е луната, къде са клоните.

Що се отнася до есента, тя наистина наближава, за разлика от останалите неща, застинали на мъртва точка. Чак до деня, когато полковникът ме повиква в секретната квартира със зелените завеси и заел решителната стойка на Наполеон пред Ватерлоо, обявява:

— Приготвяй се. Заминаваш.

Чудесно. Стига да не мислим по това, какво се случи на Ватерлоо.

Наистина заминавам. Отивам отново при Марта, при Чърч и при моя постоянен кошмар — Табаков. Тръгвам привечер, това е традиционния ми номер — нощем движението е по-слабо, пътува се най-добре и си спестявам лошите сънища.

Времето е хладно, но няма дъжд. Поведението на дежурния офицер е също хладно. Как ли ни пустосват на ума си тия хора, обречени да стърчат в кафеза, за да обслужват късметлиите, дето кръстосват света на шир и длъж. Малко по-късно минавам и през сръбската проверка. Пред мен е осветеното шосе, което по-нататък се губи в тъмнината и неизвестността. Въпросът е, дали ми предстои двупосочен маршрут или е само отиване без връщане.

Щом съм отново на път, значи отново имат нужда от мен, макар и само за съответната задача и само до определен момент. „Дошло му е времето да сдава багажа — казват си, — но би могъл преди туй да свърши и някоя работа. Някоя от онези, дето никой не се натиска да ги върши. Що да не му помогнем, хем да свърши работа, хем да сдаде багажа“.

Табаков май ще излезе прав. Пълната реализация на плана изисква и моето ликвидиране. Понеже операцията е строго секретна. А за да остане тя наистина секретна, трябва нейният извършител да изчезне завинаги подир приключването й.

Погледнато без предразсъдъци хората наистина са прави. Защо да не ме използват за последен път като ченге. Макар и втора употреба. Само че с вещите втора употреба трябва да се внимава. Не че съвсем не влизат в работа, но не се знае кога могат да излязат от строя. Понеже са поизносени и демодирани, въобще нестандартни.

Та така е и с хората. С тия, дето преди да ги изхвърлиш на боклука, решаваш да ги използваш още един път. За да пестиш материала. Също като съдрания чаршаф, дето вече не става за постилане на леглото, но нищо не пречи, преди да го хвърлиш, да го използваш като парцал за избърсване на праха.

Нямам никакво намерение да се оплаквам. Ако съдя по разговора с Весо Контрола, дори съм за завиждане. Макар фактът, че Виенските гробища са по-добре уредени от Софийските, едва ли прави смъртта там по-приятна.

Надали щях да имам възможност да видя отново Виена, ако бях пропуснал да съобщя на Манасиев за посланията, изчерпващи се с късата фраза „Дай милион“. Тези послания бяха една съвършено тъпа идея, дори не оригинална, ами почерпена от една популярна книга. Незначителната случка обаче бе дала начален тласък на важни мисловни процеси в главата на полковника. И може би, възприемайки твърде сериозно глупавите посланиядой щеше да се окаже по-близо до истината от мене, който направо ги пренебрегвах.

Дешифрирана правилно, тъпотията добиваше съвсем определен смисъл, а упоритото й повторение придаваше на смисъла зловещ оттенък: „Ние сме тук. Наша цел са парите ти. Няма да се оттеглим, докато не ги получим“. Отгоре на туй съвсем очевидно бе, че в случая не се касае до изолирана акция на някакви украинци или италианци, а до българи. „Всичко започна от вас, българите — беше ми казал Тетето, когато говореше за различните зулумлуци, причинявани от сънародници. — Вечната история: намесят ли се някъде българи, всичко отива по дяволите“.

— В качеството на какъв даваш тази оценка — бях го запитал. — Ти да не се смяташ за потомствен германец.

Навремето, подгонени от австрийските власти, българите се бяха оттеглили, но сега отново се връщаха, вероятно за да потвърдят оценката му.

Манасиев по-далновидно от мен бе преценил обстановката и вероятно разполагаше за целта с по-богата информация от тази, за която съвсем мъгляво бе споменал. Оттук и изводът, че отзоваването ми ще доведе до пълно прекъсване на връзката с Табаков тъкмо в момент, когато това не бива да става. „Или ще го ликвидират или ще го принудят да се скрие така, че ще има да го търсим с години“ — тази прогноза едва ли беше пресилена.

— Ще пратим някой да го пораздруса — бе първо начално намерение на Манасиев. — Да се стресне, да разбере, че няма да го оставят на мира. Тогава, ако се наложи, ти отново се явяваш като спасител, за да му стане ясно, че ние сме единствената му опора.

Сега първата част на този план вече беше отпаднала. Мераклиите да притискат жертвата, вероятно щяха да се явят и без поканата на полковника. Оставаше втората част на плана — задачата ми да информирам при нужда Манасиев и да спасявам Табаков, заедно с парите му. По кой начин? Ами според случая и до пристигането на необходимата помощ.

„Него има кой да го спасява — австрийската полиция си знае работата — мислех да кажа. — Въпросът е кой ще спасява мене“. Не го казах разбира се. Нали полковникът изрично ми бе наредил: „Никакви контакти с полицията“.

— Това ти ли си? Не допусках да те видя отново тук! — възкликна почти искрено ТТ, когато вечерта подир пристигането си във Виена отново прекрачих прага на познатия кабинет с познатото ухание на хавански пури.

— Грижите за теб не ми дават покой, та рекох отново да те споходя. Депешите на тема „дай милион“ продължават ли?

— Получавам ги даже в неделни дни.

— Предполагам, че си взел известни предпазни мерки, в случай че шегобийците преминат от депеши към действия.

— Естествено. Но сега, когато и ти си тук, вече съм напълно спокоен. Старият добър макаров под ръка ли ти е?

— В момента — не. Ако обаче ми осигуриш разрешително, ще го нося по всяко време.

— Може да те снабдя и с разрешително. Само че за целта ще се наложи да те представя като свой бодигард.

— Защо не. Казано е, че не съществува унизителен труд.

В този момент от съседната стая се появява Чърчил и сякаш за да дразни господаря си, се насочва право към мене.

— Прибери това месо — нарежда ми Тетето, забелязал, че вадя от джоба си пластмасово пликче. — Чърч кренвирши не яде.

Булдогьт подушва предпазливо кренвирша, после все така предпазливо отхапва парченце, сетне още едно и още едно, докато излапва целия кренвирш.