— Изнасят ги по сергиите и ги продават заедно с демодираните вратовръзки.

— Може да не ги изнасят чак по сергиите, но всъщност точно тъй става. Вероятно сте чували за Интерармко.

— Кой не е чувал.

— Интерармко купува от нашата армия остаряло оръжие, а после по различни канали го препраща на клиентите си. Но както още вчера ви е казал Ерлих, въпросът за транспорта понякога става доста главоболен. Именно затуй нашият тукашен щаб, вместо да връща остарялото оръжие обратно в Щатите, го складира на място в хангари, които формално принадлежат на армията, а фактически са собственост на Интерармко. Съвсем доскоро интендант на един от тия складове е бил вашият стар познат Томас.

— Искате да кажете, че вече са го изхвърлили.

— Не още. Но и това ще стане. Защото Томас, както се досещате, е договарял известни доставки и за своя сметка. Дирекцията е отвъд океана, оръжие много, ревизиите се правят съвсем на едро и от дъжд на вятър, защо човекът да не поработи и за себе си, вместо да седи със скръстени ръце. Субектът, който му е помагал при тия частни пласменти, е също ваш познат. Става дума за Ерлих.

Сеймур се изправя и тръгва да измерва терасата с бавни, широки крачки. Тоя тип трудно може да седи повече от пет минути на едно място.

— Напоследък обаче настъпиха изменения. Томас трябваше да се откаже от соловата партия и да се задоволи с ролята на втора цигулка в един дует, наложен му отгоре. Не знам дали в дирекцията са надушили нещо за частните му сделки, или просто са решили да открият ново място за нов паразит, но в концерта се включи и една първа цигулка. Сега шеф на секцията е Райън, а Томас е негов подчинен.

Американецът прекъсва разходката и се обляга на перилата.

— Вече ви казах, Майкъл: моята цел е Райън.

— Не познавам такъв.

— Знам, че не го познавате.

— Но в началото казахте, че го познавам.

— Да оставим началото. Оттогава изтече доста вода. Да се ограничим с предстоящото.

— Щом вашият Райън води двойна игра, защо не го изобличите, вместо да му прикачвате фалшиви обвинения.

— За жалост не води двойна игра. Прекалено тъп е за нашата професия. Затова пък в други неща е находчив. Тъй че още на времето го изхвърлиха, както бе изхвърлен и Томас. Но Томас е паразит от анонимен произход, докато този е от знатен. Смятам, че още щом го видите, ще ви стане ясен. Държи се, сякаш казва „аз съм завършил Харвард“ и сякаш пита „знаете ли кой е баща ми“. В скоби казано, той завърши Харвард не без трудности и не без помощта на баща си. Този човек ми е нужен, Майкъл.

— Разбирам. Само не мога да разбера — защо?

— Личните ми причини са в случая без значение. Важното е, че Райън следва да бъде разобличен. И понеже се оказва невъзможно да се доберете направо до него, ще се доберете чрез Томас. Такава е в общи линии схемата: Ерлих ще ви свърже с Томас, а Томас — с Райън.

— Изглежда прекалено просто.

— Е, не е чак толкова просто, разбира се. Но подробностите — после. В края на краищата няма да действате с голи ръце. Ще разчитате на помощта на три дами.

— Имате ли достатъчно доверие в тия жени?

— „Доверие“? В какъв смисъл?

— Ами в най-елементарния: че няма да изтърват нещо, където не трябва.

— За мене подобен въпрос не съществува — поклаща глава американецът.

— Завиждам ви. Приятно е да си заобиколен от такива верни адютантки.

— Въпросът, Майкъл, не е дали някой е способен да ви предаде, а дали е в състояние да го направи. Сътрудникът заслужава доверие само докато знае точно толкова, колкото му се полага да знае. Сътрудникът трябва да разполага само с малък фрагмент от вашите замисли, който му е необходим, за да действува, но който сам по себе си не означава нищо.

— Прав сте. Обаче ако вашият човек, освен фрагмента, получен от вас, набара още един-два фрагмента, получени от друг…

— В случая този „друг“ може да бъдете само вие. Не допускам, че ще се нагърбите с подобна роля.

— Откъде такова доверие?

— Да забравим тая дума, Майкъл. Ако разчитам на нещо, то е само на професионалната ви съобразителност. Трябва да сте напълно оглупял, за да предприемете действие, което ще ви осигури гибелта.

Той ме поглежда, за да провери добре ли съм го разбрал, сетне отново приближава до масичката, взима кофичката за лед, колкото да установи, че ледът вече се е превърнал на вода, и накрая примирен отпива от чашата си.

— Горещо.

— Хубав ден — отвръщам, като отправям поглед към нажеженото белезникаво небе.

После добавям:

— Все пак странно, че женомразец като вас работи винаги с жени.

— Не съм женомразец. Обратно — поддържам равноправието. В смисъл, че и двата пола имат равни права да бъдат презирани.

— Обаче използувате за работен инструмент най вече жените.

— А да не искате да използувам някой тип, чийто мрачен поглед е по-красноречив от полицейска значка и който машинално се попипва по дирника, за да провери дали пистолетът е на мястото си. Жените са по-ловки в една игра, която трябва да има невинен вид. Те деликатно ви вземат мярката и обаятелно се усмихват, когато ви слагат крак, за да се катурнете в ямата.

— Може би сте прав.

— Като оставим настрана, че са по-изпълнителни и по-педантични в подробностите.

Сякаш в илюстрация на тия думи от хола надниква Мод, за да запита:

— Не искате ли да хапнете нещо?

— Тук няма нищо за ядене — промърморва Сеймур.

— Яденето е вече готово — възразява дамата.

— Ето, виждате ли, Майкъл — подхвърля американецът. — Един мъж никога няма да се сети за подобно нещо. Жената, дори ако иска да ви даде отрова, ще я придружи с обилен обед. А мъжът в най-добрия случай ще ви я поднесе с чаша вода и ще изръмжи: хайде пий, че нямам време.

— Защо „отрова“? — пита озадачена Мод. — Стекът е съвсем пресен, салатата — също.

— Говорим иносказателно, скъпа — успокоява я Сеймур. — Говорим за предимствата на вашия пол.

Казват, че животът на средновековния град е протичал около катедралата. Нищо чудно, ако се има предвид, че на двеста метра от катедралата са почвали нивята. Днешният Кьолн е неизмеримо по-обширен, но това не пречи животът и сега да се върти най-вече около катедралата, особено ако става дума за живота на пълчищата туристи.

Двете високи готически звънарни на църквата са забити в небето като два остри зъба, доста потъмнели и доста разядени от времето. Сградата е кафеникавочерна, сякаш е горяла. Май че наистина е горяла и дори е била частично срината от същите тия англичани, чиито синове днес прилежно я разглеждат, за да изучават особеностите на немската готика.

Да, катедралата е била опожарявана и сривана, но заедно с туй акуратно кърпена и подновявана, по силата на тая странна мания на човечеството да руши, за да има възможност след туй грижливо да реставрира. Жалко, че и потрошените хора не могат да се реставрират, иначе всичко би било наред.

Огромният площад около катедралата е любимо място на туристите и на ветровете. Дори в целия град времето да е тихо, тук духа, и то — от всички страни. Това с нищо не намалява притегателната сила на тая обширна циментова площ, по която рояци хлапета, стекли се от целия град, летят върху летните си кънки, като се блъскат с трясък в будките за сувенири и предизвикват ужас у върволицата туристи.

На две крачки оттук е гарата, където пристигат пътниците, дошли да видят катедралата, и където заминават другите, които вече са я видели. На две крачки оттук са и банките, където можете да размените доларите си. На две крачки оттук са и магазините на пешеходната зона, където можете да похарчите западните си марки. Тук в съседство най-сетне са и музеите, хотелите, кафенетата, ресторантите, нощните заведения, изобщо всичко, създадено с толкова любов и старание, за да направи краткия ви престой удобен, приятен и съдържателен.

Нашият престой, уви, съвсем не обещава да бъде кратък. Вече десет дни съществуването ни е сведено до туй да не вършим нищо. От опит знам, че неизвестността е тягостна, но никога не съм предполагал до каква степен нараства тази тягост, когато към нея се прибави и бездействието.