— Аз също щях да ви запозная, ако ти не беше побягнал…

— Ако знаех, че ми готвиш такъв сюрприз, положително щях да дочакам края на беседата ви.

— Ти си невъзможен! — въздъхна Маргарита, което на нейния жаргон означаваше, че се предава.

А после, сякаш не е имало и помен от свада, взе да ми обяснява какви са връзките на тоя Тодоров с нейната леля, колко мил човек е той и каква отговорна длъжност заема във външната търговия.

Няколко дни по-късно щастието наново ми се усмихна, в смисъл че ми се откри нов шанс да се запозная с милия човек. Този път нямах никаква възможност да пропусна шанса, понеже сам Тодоров ни канеше на гости у дома си.

В скоби казано, ако има нещо, което да мразя повече от писането на писма, то е ходенето по гости. В случая обаче бе изключено да откажа, тъй като Маргарита би изтълкувала всеки отказ за проява на неприязън, разбирай ревност. Най-глупавото е, че действително изпитвах нещо като неприязън към тоя мил човек. Не знам дали съществува любов от пръв поглед, но при мене антипатията от пръв поглед е факт и историята с Тодоров беше свързана още от началото с чувство на антипатия, съвсем безпричинна, защото не познавах изобщо този човек, а дори и когато малко го опознах, не можех да кажа нищо против него. Единствената характеристика, която бях в състояние да му дам, се изчерпваше с констатацията, че той е всичко това, което аз не съм.

Прочее отидохме на гости и домакинът наистина ни прие твърде мило и през цялото време се държа крайно мило, тъй мило, че на хора като мене, дето не обичат кафето с много захар, би им прилошало.

— Можете да си изтриете тук обувките — забеляза Тодоров, като ни въведе в антрето, но това също бе казано толкова мило, сякаш той се грижеше не за чистотата на апартамента си, а за чистотата на обувките ни.

Подир което ни бе даден свободен достъп до хола. Холът, както и останалите помещения, представляваше истински малък бисер на вътрешната декорация и на съвременната техника. Поласкан от изострения интерес на Маргарита към обстановката, домакинът тутакси се впусна в словесни обяснения и нагледни примери за качествата на небесносиния мокет, на свръхмодерните мебели, на телевизора, радиограмофона, магнетофона, комбинацията библиотека-бар плюс витрина за сувенири и пр., и пр.

Това ми даде възможност да изпуша спокойно една цигара, седнал на дивана до прозореца. Съвсем спокойно, въпреки че възклицанията на възхищение, които Маргарита надаваше, целяха главно да ме ядосат.

Недоволна от апатията ми, Маргарита, изглежда, реши да ме въвлече в пороя на възхищението, защото тъкмо при огледа на споменатия библиотечно-бюфетно-витринен хибрид, не се въздържа да забележи:

— Гледай, Емиле, какви приказни венециански кристали! А ти, дето толкова често пътуваш, никога нищо не си донесъл!

— Вие сте от външно министерство? — реши да запита в тоя миг Тодоров.

— Не — отвърнах.

И понеже Маргарита също замълча, той веднага разбра от кое министерство съм. Подир което пиеската „Вълшебният замък“ продължи, като действието се пренесе в спалнята, кухнята и дори банята на замъка. Без мене, разбира се.

Маргарита не бе чак толкова вятърничава, че да изпада в захлас пред един хладилник. И ако даваше вид, че изпада в захлас, то беше, за да ми натрие носа. „Ето, виждаш ли как живеят хората!“ — това означаваха всички тия възклицания на нейния жаргон. Защото основната теза на Маргарита от известно време насам беше, че ние не живеем, както трябва. Хората живеят, а ние — не.

Искам да отбележа за свое оправдание, че дори в ония години на младежка непримиримост аз не бях принципен враг на удобствата, стига създаването на тия удобства да не е свързано с маса други неудобства. Нямах нищо против и домакинската техника. Мислех просто, че както е глупаво да се отказваш от техниката, също тъй глупаво е да я боготвориш. А Тодоров именно я боготвореше и сочеше своите хладилници и бойлери с такъв апломб, сякаш показваше съкровищата на Лувъра.

— Наистина, чудесно сте се наредили — заключи Маргарита, след като екскурзията приключи и двамата наново се озоваха в хола.

— Човек, който не може да уреди квартирата си, трудно ще уреди обществото — отвърна скромно домакинът.

— Това го кажете на Емил.

— Всъщност вашата специалност, ако се не лъжа, беше търговията… — промърморих просто за да уточня на кой тъкмо сектор Тодоров се грижи за обществото.

Но домакинът вероятно бе изтълкувал другояче бележката ми, защото произнесе докачено:

— Ами че без търговия обществото…

— Оставете! — спря го Маргарита. — Емил гледа с презрение на всички професии вън от своята собствена.

Може би в ония години бях още доста самонадеян, ала това не ми попречи да усетя от думите й, че почвам да изоставам в състезанието. Само че аз и не мислех да се състезавам. Да се състезаваш за една жена, това е приблизително еднакво обидно и за тебе, и за жената, на която се определя ролята на веществена награда от съмнителна стойност. Или както казваше някога нашата надзирателка в сиропиталището: „Който се държи примерно, ще получи на обяд мляко с ориз.“

— Аз уважавам героичните професии, но не смятам, че героизмът е само техен патент — говореше Тодоров.

— Напразно се засягате — отвърнах. — Нямам никакви претенции за героизъм.

— Криво се изразих. Искам да кажа, че кръгът на хората, които защищават интересите на родината, е много по-широк от вашите служебни среди.

— Съвсем вярно — кимнах. — Докъде ще я докараме, ако само служебно браним родината…

Тая проява на отстъпчивост от моя страна подобри настроението на домакина и той започна от своя страна да ми излага икономическото значение на търговията — външна и вътрешна, — разбира се, в най-общи линии. Изобщо Тодоров говореше с мене в добродушен и леко нравоучителен тон, като се опитваше да ми обясни някои азбучни истини, макар и без голяма надежда за успех.

— И все пак външната търговия е във всяко отношение по-примамлива — осмелих се да забележа по едно време.

Но Маргарита, усетила приближаващата опасност, побърза да възкликне:

— Какво разкошно огледало!…

— Особено когато вие сте отразена в него — добави галантно домакинът.

След което минахме към кафето и бонбоните.

Часът е шест. Черно-белият параход надава дрезгав и решителен рев сякаш му предстои презокеанско пътуване, макар че всъщност рейсът до Малмьо трае не повече от час. Машините ускорено затракват и корабът бавно се отделя от кея. Дороти е застанала на палубата в елегантния си морски костюм на сини и бели черти, както се полага за едно такова морско приключение. Тя вдига ръка за прощален поздрав и ние с Грейс правим същото от кея.

За щастие пътническият параход тутакси изчезва зад някакви товарни кораби, така че ръцете ни не отмаляват от махане.

— Ще вземем ли такси? — питам секретарката, застанала като мумия до мене.

— За какво ни е? Мистър Сеймур живее съвсем наблизо.

Изминаваме стотина метра по кея и завиваме в широка тиха улица. На срещния ъгъл се издига модерен хотел с фасада от дялан камък и неонова фирма КОДАН.

— Каква мъртвешка външност… — произнася Грейс.

— Вие обиждате хотела ми — забелязвам с укор.

Наистина аз съм се прехвърлил тук, и то само преди един час. Вярно е, че боядисаната с блажна боя фасада на „Англетер“ е значително по-бяла от тая на „Кодан“. Но да плащам такъв разорителен наем само за степента на бялото и за стила на мебелите, съвсем не е в привичките ми.

— Не говоря за хотела, а за склада — уточнява жената.

Тъкмо до „Кодан“ се издига наистина огромно пристанищно депо с мрачна, почти злокобна външност, с безбройни, залостени с ръждиви капаци прозорци и с островърхи потъмнели кули.

— Каква мъртвешка външност… — повтаря Грейс.

— Не допусках, че държите на външността.

Секретарката не отговаря и продължава да крачи с равната си и енергична почти мъжка стъпка.

— Изобщо вашата външност и държане са просто отрицание на името ви — продължавам аз, тъй като доколкото знам английски, Грейс означава не друго, а грация.