— Човек не си избира името сам. Името ви се натрапва от родителите, а държането — от професията — забелязва сухо жената.

— Само че вашето държане е свойствено предимно на тия секретарки, които са надхвърлили петдесетте, стройни са като дъски за гладене и се радват на лошо храносмилане.

Грейс и този път премълчава.

— Подозирам даже, че очилата, които носите, съвсем не са ви нужни.

— О, те са само половин диоптър — произнася небрежно жената, като гледа пред себе си.

— Според мене те не са и четвърт диоптър.

И преди тя да успее да възрази, добавям:

— Чудно е, че не ви е накарал да смените и името си.

Секретарката хвърля малко сепнат поглед през очилата си, а после неловко промърморва:

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Всъщност — признавам — вие не сте лишена от известни черти на женственост. Но човек трябва доста да се взира, за да ги различи.

— Интересно как сте намерили време да се взирате в мене, при цялата ви заетост с Дороти.

— При по-добра организация се намира време за всичко.

— Виждам, че при вас организацията е образцова. Едва изпратили бившата приятелка, вие се заемате да си осигурите бъдещата.

— Още не. По-късно. И вероятно не в подозираната от вас посока.

Разговорът продължава все в тоя тон на дружеско заяждане, додето стигаме квартирата на Сеймур. Тя се намира в белетажа на импозантна старинна къща, скрита сред високи дървета. Грейс дръпва ръчката на звънеца, висяща от устата на месингова лъвска глава. А понеже отвътре не се чува никакъв шум, жената още два-три пъти прави опит да изтръгне езика на хищника.

— Странно… Каза, че ще ни чака тук… Нищо. В такъв случаи ние ще го чакаме.

Секретарката вади от чантата си ключ и отваря вратата:

— Заповядайте.

Стаите, през които минаваме, изглеждат необитаеми. Плътни кадифени завеси, спуснати на прозорците, старинни мебели, загънати в бели калъфи, мътни огромни огледала над мраморните камини. Ако тук изобщо някой някога е живял, той трябва да е починал отдавна.

— Вашият шеф също живее в доста мъртвешка обстановка — позволявам си да отбележа, додето крача подир Грейс, която пали лампите и отваря вратите.

— Апартаментът е на един наш познат, който непрекъснато пътува — обяснява секретарката.

Най-после влизаме в помещение, по-обитаемо на вид, в смисъл че завесите на прозореца са вдигнати, мебелите са без калъфи, на малката масичка има бутилки и чаши, а на дивана са пръснати вестници. Това е нещо като кабинет или библиотека: двете стени на стаята са облицовани чак до тавана с лавици, а върху лавиците са подредени книги в старинни кожени подвързии.

— Ще пиете ли нещо? — пита Грейс.

— Защо не.

— Тогава сервирайте си.

Тя прибира набързо вестниците от кушетката, обаче не сяда на нея, а се разполага в едно кресло и тутакси заема обичайната си неподвижна стойка и безучастния съсредоточен израз, сякаш се готви да почне да стенографира. Приближавам се от нямане какво да правя до масичката и си наливам малко уиски в една висока и на пръв поглед чиста чаша. Готвя се да предложа нещо и на Грейс, но решавам да се въздържа, за да не бъда обвинен отново в опит за флирт. Затуй запалвам цигара, вземам чашата си и на свой ред се настанявам в едно от креслата. Погледът ми прелита край строгото лице на секретарката и се установява върху прозореца, дето в светлината на сивия следобед тъмнеят високите дървета.

— Раздялата с любимата, изглежда, ви натъжи — установява по едно време Грейс.

— „Любимата“? Това е за мене непознат феномен.

— А! — възклицава жената с подчертана, ала не особено силна изненада.

— Има, знаете, хора, които никога не могат да изпеят една вярна нота. Аз пък съм от тия, дето никога не могат да изпитат любов.

— Значи, играете на любов. Това е още по-отвратително — отвръща секретарката с равния си безстрастен глас.

— Не играя. С мене си играят.

— Не допусках, че сте чак толкова беззащитен.

— Кажете по-скоро „инертен“…

Тя ме поглежда, сякаш преценява думите ми. Ставам, приближавам се до нея и протягам ръка към рамото й.

— Надявам се, че няма да направите нещо такова, което би развалило нашите добри отношения — произнася тихо Грейс, цялата настръхнала.

Ръката ми, която е застинала неподвижно при дръпването на жената, продължава пътя си и измъква от лавицата зад Грейс един подвързан том.

— Бъдете спокойна — отвръщам, като разтварям книгата. — Няма да допусна нищо такова, което би помрачило нашата взаимна неприязън.

— О, моята е съвсем умерена — забелязва жената. — И тя се отнася не толкова до вас лично, колкото до пола ви. Всички мъже са отвратителни и, уви, необходими. Но това ги прави още по-отвратителни.

— Лакло: „Опасни връзки“ — чета на глас, а после хвърлям поглед на гравюрата с галантен сюжет.

Секретарката става и прави две крачки към мене.

— „Опасни връзки“… — повтарям. — Това говори ли ви нещо?

— Говори ми! — отвръща Грейс.

И ненадейно с привичната рязкост на движенията си ме обгръща през рамото и грубо впива устни в устните ми, сякаш не като израз на любов, а на неприязън.

После пак тъй ненадейно се дръпва и по лицето й се чете нещо като смайване от собствената й постъпка.

Кралската библиотека със споменалите вече сто и толкова милиона тома, се намира в двореца Кристиансборг. А самият дворец представлява един лабиринт от дворове, аркади и сгради, дето са настанени най-различни учреждения. В състояние съм да дам доста точни сведения за по-важните от тия сгради, тъй като разполагам с подробен пътеводител на Копенхаген, но ще се постарая да проявя твърдост пред изкушението на историческите екскурзии.

Сред тоя сложен ансамбъл на потъмнели от времето фасади и усойни павирани дворове градината на Кралската библиотека представлява един приятен и тих оазис от зеленина.

Освобождавам таксито, влизам в оазиса и се запътвам към централното здание на библиотеката, наподобяващо по-скоро старинна църква, отколкото научно учреждение. Изобщо изгледът на сградата е такъв, та човек трудно би допуснал, че вътре може да се намери като литература нещо по-ново от библията на Гутенберг.

Вече почти съм стигнал дверите на светилището, когато чувам зад гърба ми да спира кола и да се произнася собственият ми псевдоним в английска транскрипция:

— Майкъл!

Това е, разбира се, моят американец с киселата физиономия.

— Извинявам се за снощи — казва той, като излиза от колата, изплюва увисналата на устните си угарка и ми подава ръка. — Бях съвсем забравил за една неотложна визита и стана тъй, че закъснях.

Той очевидно бърза да променя разговора, защото минава тутакси към проблемите на библиотечното дело.

— Каталогът е тук, в този хол… Предполагам, че сте ориентиран.

— Да — кимам. — Вече минах веднаж насам.

— Аз работя ей там — посочва Сеймур крилото вляво. — Вторият етаж, последният кабинет. Като свършите, обадете ми се, ако желаете…

Разменяме по едно любезно кимане и се разделяме.

Каталогът наистина се намира в хола на светилището, но аз само напосоки отварям две-три чекмеджета с надпис „социология“ просто за да се ориентирам в обстановката. Колкото и милиони томове да са складирани тук и колкото сведения да са събрани във всеки един том, сигурен съм, че никой от тях не съдържа онова единствено сведение, което в момента ми е нужно: адресът на Тодоров.

Затова три минути след като съм влязъл от предната врата, решавам да изляза от задната. Озовавам се в някакъв покрит с калдъръм двор, минавам през висок свод, прекосявам втори двор и ето ме на улицата.

— Градският площад! — казвам, като спирам първото появило се такси.

Да откриеш сред големия град един човек, който навярно е направил всичко необходимо, за да не бъде открит — такава е задачата. Да го откриеш, без да главоболиш съответните адресни служби и без да прибягваш до рисковани разпити — такива са условията за изпълнение на задачата.