Като отправна точка при подобно издирване може да се вземе под внимание професията на човека, връзките му, функциите му в момента. Но професията той вече не я упражнява, връзките отдавна са скъсани, а функциите му са именно да се крие. Прочее остава един-единствен заслужаващ внимание факт: парите. Дори да е предал стоте хиляди долара на Соколов, Тодоров разполага с още триста хиляди. А той е достатъчно опитен и предпазлив, за да остави подобна сума в някое импровизирано скривалище. Човек като него, свикнал да работи с банки, положително ще внесе парите по сметка. Само че банките и банковите клонове в тоя град се срещат почти тъй начесто, както и кафенетата.

Освобождавам таксито на Градския площад и влизам в Спестовната каса. В тая каса е вложена най-голямата ми надежда, защото повечето хора по редица причини предпочитат това учреждение пред останалите банки.

— Искам да внеса 500 крони по сметката на господин Тодо̀р, — обяснявам, като заставам пред съответното гише.

Чиновникът се отправя към чекмеджетата с фишовете, преглежда старателно картоните в едно от тях, после се връща:

— Нямаме такъв клиент.

— А! Как е възможно!… — правя учудена физиономия.

Вместо отговор човекът само свива рамене.

Втората банка от дългия списък, който съм направил още снощи, ровейки телефонния указател, се намира малко по-натам на същата улица.

— Тодо̀р ли казахте? — пита чиновникът, додето рови фишовете.

— Да, да: Тодо̀р.

— Нямаме такъв.

Сцената се повтаря с незначителни нюанси в още шест банки, разположени все в центъра. Свойственият ми инат настоява да продължа издирването, но часовникът казва: не. Време е да се върна и да потърся Сеймур. Дори и отдавна вече да не вярва на социологичните ми интереси, той в никакъв случай не бива да отгатва истинските ми задачи.

Ние сме се разположили на терасата на ресторанта и опитваме вкуса на току-що донесеното „мартини“. От едната ни страна е морето, от другата — зеленината на парка, а по средата се откроява легендарната „Малка сирена“, седнала на края на брега върху огладения от вълните камък и вперила замислен поглед към хоризонта. Подир толкова рекламен шум около това изваяние човек би очаквал да види нещо по-импозантно като скулптура. Но бронзовата сирена е малка не само по години, а и по размери. Затова пък навалицата около нея е доста голяма. Право казано, чужденецът вероятно би отминал статуетката, без даже да я забележи, ако не беше навалицата. Две дузини туристи от различен пол и възраст се стараят да увековечат изваянието с фотоапаратите си, а някои по-взискателни се мъчат да обезсмъртят заедно с него и себе си, като се катерят по камъните и фамилиарно прегръщат бронзовите бедра на девойката, излъскани от подобни манипулации.

— Вижте го това човечество, което се храни с митове — забелязва Сеймур по адрес на групичката туристи. — Още една тема за социолог като вас.

— А защо не за такъв като вас?

— За мене темата е изчерпана. Посветил съм й дори един малък труд, озаглавен „Мит и информация“.

— Моля да ме извините за невежеството…

— О, вие не сте длъжни да следите всичко, което се печата, а и книгата ми не е чак такъв шедьовър, че да заслужава специално внимание. В нея са изложени няколко съвсем елементарни истини и тия истини биха могли да се формулират на две страници. Но понеже в наше време всяко нещо трябва да се доказва, монографията ми представлява не две, а двеста страници.

Сеймур посяга към чашата си, обаче вижда, че тя е празна, и предлага:

— Да вземем още по едно мартини, а?

Той прави знак на келнера и отново се заглежда към групичката туристи край бронзовото момиче, а после премества очи към насрещните докове, дето над сивозелената вода ярко се открояват червените петна на два парахода в ремонт, прясно боядисани с миниум.

Фактът, че американецът изглежда добре осведомен в социологията, досега не ми е правел особено впечатление. Аз също се стремя да изглеждам осведомен, без да съм социолог. Но това, че е публикувал книга, донякъде ме изненадва. Би следвало да призная дори, че ако Дороти не беше ми надрънкала известни неща и ако ситуацията бе по-друга, едва ли бих изпитал определени съмнения относно светското положение и научната професия на тоя човек. Сивите му дискретни костюми с безупречна кройка, скъпите обувки, патинирани тъй, че да не изглеждат просташки нови, макар да са нови, луксозните бели ризи, правени по поръчка, тъмносините или тъмночервени връзки от дебела коприна и дори пренебрежението му към светската етикеция, без да говорим за малките подробности на поведение и държане — всичко това явно е присъщо на Сеймур, а не възприето като мимолетна фасада, и всичко то надхвърля обичайния стандарт на професионалиста разузнавач.

И после — очите. Не знам как точно, обаче съм свикнал да разпознавам професионалиста най-вече по погледа. Тоя поглед, колкото и да се прикрива, носи у себе си една фиксираща острота, една изпитваща те и опипваща те недоверчивост, едно дебнещо търсене и едно спотаено очакване. В тоя поглед има нещо от безпощадния лъч на бойните прожектори, които изследват враждебните мрачини. Сивите очи на Сеймур, когато не са съвсем присвити, изразяват само умора или отегчение. Ако те слуша, той не ти досажда с погледа си, а седи, леко навел глава. Ако те поглежда, когато сам почне да говори, прави го без всяка настойчивост, просто сякаш да провери дали следиш мисълта му. Това не е поглед на професионалист, или е поглед на професионалист от голяма класа, свикнал да се прикрива дори с туй, което най-често ни издава — очите.

Вероятно доловил, че мисля за него, Сеймур се размърдва неудобно на стола си и оправя с небрежен жест кичура коса, паднал на челото му, но продължава да гледа към насрещните докове. Келнерът донася поръчаното мартини и прибира празните чаши. Американецът като че се сепва от унеса, забучва една цигара в десния ъгъл на устата си и щраква запалката.

— Ще потърся още утре книгата ви в библиотеката — сещам се да кажа, макар и с известно закъснение.

— Излишен труд! — възразява събеседникът ми. — Моята книга е просто една мотивировка на тезата, че информацията, която се величае като „човешко знание“ — от периода на първобитната орда, та чак до нашата техническа ера, — не е нищо повече от една все по-сложна система от митове. Всичко е мит — науката, религията, политиката, моралът. Човечеството се е свило в своята митология, както копринената буба се свива в пашкула си.

Сеймур изважда за миг цигарата от уста и отпива глътка мартини. Използувам тая къса пауза, за да кажа:

— Ако правилно ви разбирам, вие се опитвате на нова сметка да защитите тая незащитима теза, наречена агностицизъм…

— Съвсем не — прекъсва ме американецът. — Аз използувам агностицизма като основен постулат, но не се занимавам с него, а с механиката на митотворчеството.

— И каква е същността на тая механика?

— О, това е сложен въпрос. Инак нямаше да са ми нужни двеста страници, за да доказвам възгледите си. Някои митове се зараждат и развиват стихийно, други се създават и популяризират преднамерено. При всички случаи това е въображаемо преодоляване на реалното нищожество. Невежеството ражда митовете на знанието, слабостта — тия на могъществото, зверщината — тия на морала, грозотата — тия на прекрасното. Ето, вижте например оная дама! — Сеймур показва някаква млада жена, седнала с кавалера си през две маси от нас.

Поглеждам нататък, ала не забелязвам нищо интересно. Дамата е с добре направена висока фризура, но с дребно луничаво лице и анемично телосложение. Изобщо една от тия жени, които никой не забелязва освен собствените им съпрузи.

— Човеко-насекомото, както ви е известно, особено се грижи за тоя член от физиката си, който величае с названието „глава“ — обяснява Сеймур. — То грижливо приглажда част от нейните влакна и също тъй грижливо бръсне останалата част, като си въобразява, че по този начин става „красиво“. Женските човеко-насекоми са в това отношение още по-изобретателни. Лишени от реколтата на влакна върху лицето, те удвояват усилията си спрямо космените насаждения по горната част на главата, като ги фризират във формата на истински архитектурни паметници, а когато строителният материал не достига, добавят щедро перуки и изкуствени коси. Е добре, ако човеко-насекомото се смяташе наистина за красиво, щеше ли да прибягва до подобни уморителни козметични процедури? И не е ли ясно, че цялата тая митология на разкрасяването е породена тъкмо от реалната грозота?