— Да вземем цяла бутилка, а? — предлага луничавият, след като сядам срещу него. — Да спестим труда на келнера в тая навалица.

Цяла бутилка мартини е малко прекалено за един скромен аперитив, обаче това не е обезпокояващо, когато имаш пред себе си партньор, който се налива като дупка. Донасят в кофичка с лед бутилката и шише газирана вода и Райман със сериозния си вид на професор пред лекция напълва чашите. Той е почти винаги сериозен, но особено когато му предстои голямо пиене. Опитваме температурата на мартинито с по една едра глътка. После следва вечният встъпителен въпрос:

— Какво ново?

И моят неизменен отговор:

— Вън от сделките, нищо особено.

Пред бара, на три крачки от нас, стърчат в гъста редица представители на по-низшия персонал, пият и бъбрят помежду си. До мене достигат откъслечни фрази от приказките им. Все незначителни. Винаги незначителни. Край витрината с равни машинални крачки минава и отминава Ван Алтен, забил поглед в земята.

— Такива като тоя са просто загадка за мене — казва Райман, забелязал фигурата на архиваря.

За мене също. И специално тоя. Но това не е нужно да се изрича.

— Не съм го видял ни веднаж да влезе в заведение…

— Вероятно нему стигат парите.

— …Нито да наруши погребалния си израз.

— Сигурно е болен от жлъчка.

— Възможно е. Но за парите не съм съгласен. И на мен парите не ми стигат, обаче това не ми пречи да живея като човек.

— Парите никому не стигат — забелязвам философски.

Райман ме поглежда замислено, помълчава, после казва тихо:

— Бихме могли да имаме повече и аз, и ти, ако нашият скъп Адам не си пъхаше носа навсякъде.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— За жалост Уорнър има дълъг нос…

— Не чак толкова. Вината е повече у мене, че проявих наивност. Тоя човек така те омотава с въпросите си, че когато се усетиш, може да изтървеш тъкмо туй, което си решил да не изтърваваш. Но това ще ми послужи за урок. В края на краищата ние се борим за каузата на свободния свят, а не за дребни изгоди. Не е ли така?

— Ако питаш сериозно, Конрад, мене лично каузите без изгоди не ме интересуват особено. Може да ти звучи меркантилно, обаче животът е твърде къс и при това един-единствен, така че каузите…

— Съвършено вярно И все пак когато добрият приход идва от едно благородно дело, задоволството е по-голямо.

— Прав си — съгласявам се на свой ред. — Гарнитурата също има значение. Но това не й пречи да си остава гарнитура.

Единомислието по въпроса ни окуражава да си налеем още по чашка мартини и да го изпием, гледайки се с взаимно одобрение.

— Ако си готов на пълна дискретност, мисля, че бихме могли да уредим нещо полезно и за двама ни — казва тихо Райман.

— Конрад, аз съм твой приятел и смятам, че съм го доказал. Обаче не искам да проиграя мястото си…

— Няма такава опасност — успокоява ме луничавият. — Всичко ще стане в съвсем редовна форма. Няколко пътувания из Изтока за разширяване на сделките. Ще пътуваш сам, значи, всичко ще стане без свидетели. Ван Вермескеркен няма да ти откаже — интересите на работата изискват.

— А рискът?

— Минимален. Колкото да осигури печалбата. Впрочем имаш време сам да прецениш.

— Но нямам данни…

Райман се усмихва едва-едва с тънките си устни:

— Смятай го към пет хиляди за един удар.

— Ти ме изкушаваш, Конрад.

— Правя ти дребна услуга, нищо повече.

Помълчавам, като да размислям. После забелязвам:

— Лошото е, че един минимален риск, щом почне да се поема многократно, престава да бъде минимален. Ако не те пипнат на петия път, ще те пипнат на десетия.

— Няма да има десети — поклаща глава Райман. — Ако си се заел да пресмяташ печалбите си, недей да умножаваш цифрата пет хиляди на повече от шест. По едно пътуване във всяка демокрация. Тъкмо това прави риска минимален.

— Ти наистина ме изкушаваш, Конрад.

— Тогава помисли си — усмихва се повторно луничавият, като пълни чашите. След което ненадейно променя разговора: — Как е нашата скъпа Едит?

Избъбрям нещо в смисъл, че е добре.

— Изключителна жена Ако не беше доста над ръста ми, бих те поизмъчил с ревност, момчето ми.

Отпивам от мартинито и търпеливо се приготвям за темата. Понеже стана дума за гарнитури, тоя човек винаги свързва алкохолната консумация с частните случаи на половия въпрос.

Когато се прибирам привечер и се качвам в стаята на Едит, аз съм в малко повишено настроение и съвсем не мога да разбера как има хора, наклонни да се излягат по леглото в един предпразничен час.

— Можеше да почукаш — забелязва секретарката ми, която лежи само по комбинезон с вечната книга в ръка, докато грамофонът в ъгъла оглася помещението с някакви тромпетни истерии.

— Още долу от входа си казвах, че на всяка цена трябва да почукам, но в последния миг забравих — оправдавам се аз, като хвърлям бегъл поглед върху щедрите седефени форми.

— Нищо чудно, ако се има предвид състоянието ти — промърморва секретарката ми и става да се облича.

Защото би било наивно да се мисли, че съжителството с тая изключителна жена е нещо като един меден месец, умножен по дванайсет. По-точно казано, тя прилича напълно на климата в тоя град — цяла серия облаци и после малко слънце, а сетне отново пет часа облаци и миньорна дрезгавина.

Отварям вратата към терасата и излизам да се уединя за миг в тоя райски оазис от вечно зелени храсти, по които се сцеждат капките на току-що превалелия дъжд. Най-после едно открито предложение подир повече от година пържене на бавен огън. Значи, Райман действува сам, тоест по друга линия, вън от «Зодиак», и използуването на хора от «Зодиак» е било съвсем случайно — не защото са от тази фирма, а защото са приятели на Райман.

Просто и ясно, но не мога да го повярвам. Интересът на Бауер към «Зодиак» до степен да организира проникването ми тук, крайната предпазливост и мнителност на Уорнър, следенето ни в началните месеци, проверката с пътуването в България, всичко туй не може да се изхвърли лекомислено вън от скоби само защото усложнява картината.

Остава другото: Райман действува по инструкции на «Зодиак» и по-точно по инструкции на самия Уорнър, но инструкциите са именно в смисъл Райман да действува от свое име и дори уж против волята на администрацията. Преди една година бях изтълкувал тоя мизансцен като признак на неукрепнало доверие. Днес доверието явно е поукрепнало, обаче мизансценът запазва значението си като предпазна мярка и вероятно като постоянен стил на работа. В случай че аз или някой като мене се провали, «Зодиак» ще остане незамесен, а вниманието ще се насочи единствено към Райман и към неговия тайнствен въображаем ръководител.

— Затвори, моля те Хладно е… — чувам отвътре гласа на Едит.

«Хладно ли? — мисля си, като затварям вратата. — Пипни ми челото и ще видиш колко е хладно.»

Жегата идва не толкова от мартинито, колкото от всички тия въпроси, които, вместо да вървят по ред на номерата, играят на прескочи кобила в главата ми и се трупат в грамада един връз друг.

Проявата на доверие от страна на Райман е очевидна. Би трябвало да се радвам: включват ме в системата. И какво, като ме включват? Мястото ми в системата ще бъде мястото на зъбчато колелце, което не знае нищо повече от двете съседни колелца, с които е вкопчано: от една страна — луничавият, от друга — туземният предател, с когото ще установявам еднократна връзка. Пет хиляди за удар. Но един изолиран удар и дори шест такива удара, събрани накуп, няма да ми донесат нищо повече от туй, което вече знам.

Методът на работа — поне с извънщатните сътрудници — е вече ясен: по едно пътуване във всяка демокрация, след което си амортизиран завинаги или за години наред, също като Моранди. Това наистина намалява риска от провал на извънщатните, докато самите щатни остават извън всякакъв риск. Само че сред тия щатни аз знам един-единствен човек и не виждам никакви шансове за разширяване на тоя род познанства.