Погледът ми разсеяно се насочва — за кой ли път вече в продължение на година — към далечната фасада на «Зодиак», очертана неясно в здрача, там, между двата съседни покрива. Трите етажа на долепените една до друга сгради са безинтересни; долу — гишетата на канцелариите за дребни посетители, по-горе — службите на отделните департаменти, най-горе — етажът на шефовете, включително и шефа на «Хронос». Но онзи единствен четвърти етаж с едничката си стая над Еванс заслужава внимание. Той едва се разпознава в здрачевината, тоя четвърти етаж с двата прозореца, обаче аз го виждам ясно или ми се струва, че го виждам, понеже просто ми е омръзнало да го гледам. И също както друг път, през главата ми почват да минават налудничави идеи: да вляза в кабинета, да хвърля нещо упойващо в лицето на Еванс и да се изкатеря по стълбата нагоре. Глупости. Чисти глупости. Или да се запрекачвам от покрив на покрив, додето стигна ъгловата сграда. Покривите са стръмни, но алпинистите изкачват и по-големи стръмнини. Глупости. Чисти глупости. С едно въже и една кука мога да се вдигна на покрива над четвъртия етаж. Там има таванско прозорче — също залостено. Нищо, ще го отлостя. А после? После влизам в тавана. Щом има таван, трябва да има и излаз. Ако няма — ще пробия. Така стигам до самата стая. И до касата. И тук, разбира се — край. Глупости на търкала.

— Смятам, че можем да тръгваме — казва Едит, като подава глава от вратата. — Ако достатъчно си се проветрил.

— Мислех, че е достатъчно, обаче сега, като те виждам, отново ми се завива свят.

— Ти просто оглупяваш от пиенето — забелязва сухо тя. — А си въобразяваш, че ставаш страшно духовит.

— От пиенето и от любовта — поправям я. — Ти си тъй предизвикателна в тоя тоалет, че просто изкушаваш човек да го попипа.

Едит наистина е облечена в хубава пастеленорозова рокля от брюкселска дантела, но без особени превземки. Едно друго качество на тая жена: мярката. За жалост мярката в тесния модел на роклята е попрехвърлена, така че прелестите над и под тънкия кръст изпъкват повече от необходимото.

Едит облича шлифера си, без да дава ухо на приказките ми, взима неизбежния за тоя град чадър и ние се отправяме към Питър Грот.

Моят приятел Питър Грот е художник и по една случайност живее на същия кей, дето е разположен «Зодиак». Ателието му се помещава в таванския етаж на последното здание от редицата, именно това, в чийто партер е любимото ни кафене. Затуй, когато мислено ограбвам тайната архива на «Зодиак», аз винаги почвам с представата, че удрям един юмрук в зъбите на Питър, за да го зашеметя, после с помощта на някаква стълба излизам на покрива и след това вече поемам пътя на риска.

Питър е всъщност с такова телосложение, че ако му удариш един в зъбите, едва ли подир туй ще може да стане, за да продължи житейския си път. Хилав и слаб като подвижна закачалка за дрехи, той добива известна устойчивост — противно на всички природни закони — само когато добре си е напоил утробата. Тогава халтавите му движения се вдървяват, гръбначният му стълб се вкочанясва като истински стълб и фразите му зазвучават войнствено, макар и малко неясно, като че долитащи през дълбока вода.

В момента на пристигането ни художникът е още в своето преддървено състояние в смисъл, че само долните му крайници са вцепенени, което го прави да напомня решително крачещ пергел. Той ни отваря самолично, надава едно радушно провикване, помага на Едит да свали шлифера си и ни въвежда в ателието. Обширното помещение е вече порядъчно задимено, така че в първия момент всичко ми се представя като неясна смесица от пушек, мъжки лица, женски бюстове и абстрактни картини. Освен нас тук присъствуват официалната приятелка на Питър — Мери — и две девойки художнички, които смътно съм запомнил от заключителните часове на някакъв разкошен гуляй. Тоалетите на жените са такива, че роклята на Едит изведнаж ми се вижда скромна до целомъдрие. Съпругите и на двамата художници носят поли, които не покриват даже маншетите на чорапите им, а Мери, чиито гигантски форми не й позволяват подобна фриволност, е с такова деколте, че бюстът й само по чудо все още не е изхвръкнал съвсем от корсажа. Тая Рубенсова Венера, пътем казано, е два пъти по-висока от Питър и три пъти по-широка от него, така че той спокойно би могъл да спи между гърдите й, стига да плюе на риска от задушаване.

— Какво да ви предложа за закуска? — пита домакинът, като шари с костеливите си ръце сред множеството бутилки по масата, внушително надхвърлящи като бройка блюдата с риба и сандвичи.

Подир късо колебание той докопва шишето мартини, понеже е в течение на вкусовете ми, и ни поднася две добре напълнени чаши. След тоя церемониален жест секналият за миг разговор ненадейно избухва като взрив, тъй че Едит едва не изпуска чашата си.

— Твоят Матьо е мошеник — вика единият художник.

— Но духовит Докато твоят Поляков е на всичко отгоре и скучен — отвръща вторият.

— О, Поляков е божествен — чува се възхитен женски писък.

— Поп-артът сложи кръст на всички ви — прозвучава друг писък.

— Поп-артът е една безсрамна клозетна чиния — избоботва решително домакинът, полюшващ се на своя пергел.

И така нататък. С две думи, приказват си хората.

Понеже разговорът в общи линии ми е познат, а споменаваните имена не ми говорят нищо, аз се обтягам в едно кресло, като примъквам до себе си шишето мартини и чиния сандвичи, и се отдавам на лениво съзерцание. Едит, чиято умерена натура не й позволява да надава крясъци, също сяда до мене и запалва цигара в очакване беседващите да се изтощят.

Картините, окачени наоколо, са всички дело на домакина, понеже той не признава друг майстор на съвременната епоха освен себе си. Това са доста ценни творби, като се има предвид количеството на изразходваната боя. Изобщо личният почерк на Питър се свежда до натрупване на килограми боя върху шперплатова дъска, след което зидарската мистрия влиза в действие.

Ние се бяхме запознали случайно с художника през един сънен и мрачен зимен следобед долу в кафенето. Почнахме — както става в подобни случаи — с проклятия по адрес на времето, след това минахме на взаимни почерпки, а накрая, когато в пристъп на безхарактерност излъгах, че обичам абстрактното изкуство, Питър ме поведе към ателието си, мъкнейки с едната ръка мене, а с другата — мрежата с напитки.

Познанството ни може би щеше да си остане само мимолетен инцидент, ако не бе ми скимнало под влияние на опиянението да отвърна на любезността с любезност. Жестът ми се свеждаше до това, че купих една от най-монументалните картини, тежаща не по-малко от двайсет килограма, която Питър домъкна с трима хамали още на другия ден у дома, като лично проведе сложната операция около окачването. Отначало той държеше шедьовъра да бъде поставен точно над леглото ми, но аз деликатно се възпротивих, понеже смъртта от премазване за мене е по-ужасна от всичко. Накрая художникът отстъпи и инсталира произведението в хола над работната ми маса, така че от тоя ден престанах изобщо да се занимавам с писмена работа в къщи.

Увлечен в тия спомени на дружбата, изглежда, че съм позадрямал. Нищо не ме приспива тъй, както равномерно поддържаната гюрултия.

— Ако си дошъл тук, за да спиш, трябваше да си донесеш и завивка — чувам в ухото си ласкавия глас на Едит.

— Извинявай, скъпа, но само притворих очи, защото пейзажът скандализира целомъдрието ми: всички тия голи гърди и бедра…

— Можеш да гледаш към мене. Аз не съм гола.

— Вярно. Не съвсем.

— И да се опиташ да изцедиш някоя фраза от главата си, за да не седим като глухонеми.

В тоя миг, тъкмо когато се чудя с какво да започна светския разговор, Питър ми идва на помощ:

— Мила Едит, имам за вас една изненада. Една чудесна изненада Тишина — изломотва той по адрес на околните и се насочва към ъгъла, дето е инсталиран стереограмофонът.

Изненадата вече ми е ясна. Питър, също като Едит, е малко откачен на темата джаз. Художникът пуска грамофона в действие, но улучва плочата някъде към средата, затова повтаря опита още веднаж и още веднаж, додето най-после, изглежда, попада близо до началото, обръща се към нас и посочва с царствен жест грамофона в смисъл «ето това е то»