— Скъпа Едит — казвам, като дъвча парче бифтек и надзъртам в неделния вестник, — тук пише, че великите сили търсят пътища за разбирателство. Не е ли време и ние да последваме примера им?

— Аз не съм велика сила — отвръща тя. — За разлика от тебе.

— Аз тоже, но понякога си давам вид, за по-голям кураж. Изобщо изглеждам облечен като лорд само за тия, които не знаят, че нося единствения си костюм.

— Ти си ужасно скромен днес — забелязва сухо секретарката ми. — Обаче това е също поза. Не, ти имаш маса костюми. Само че всичките са карнавални.

И тъй нататък — фрази, думи и паузи, които някаква невидима машина наблизо поглъща, за да ги преработи в десетки метри лента, за да ги увековечи в документ без значение.

Най-досадното е, че тая невидима машина ме дебне не само у дома. В ресторанта и дори на улицата, когато Едит се отпуска и заговорва за ония неща, по които мълчи в къщи, аз живея все с това едно наум за скрития микрофон и движещата се ролка, която неумолимо и неуморно запечатва и навива и пак запечатва и навива дума по дума всичко казано. Но човек свиква и с това. И после, за всяко лошо нещо можеш да си измислиш по едно утешение. Моето утешение е, че все пак не съм се родил във времето, когато ще бъдат записвани и мислите. И бързам да се възползувам от намалението. И главата ми се цепи от мислене. Макар и без полза.

Работната седмица започва с обещание за същата скука, която поемам на равни дози толкова седмици наред: изготвяне на оферти, ровене в преписки, преглеждане на писма, телефонни разговори или къси петминутни доклади при Ван Вермескеркен. Във вторник обаче се разиграва една атракция, излизаща от рамките на обичайното.

Пет часът минава и ние с Едит вече сме си тръгнали, когато вън на тротоара ни пресреща Райман:

— А, какъв късмет Тъкмо за вас идвах Шефът ви кани на малка закуска.

Той ни повежда към колата, спряла наблизо, и понеже това е черният ролс-ройс на Еванс, излишно е да питаме за кой шеф става дума.

— Как така изведнаж се сетихте за нас? — пита кисело Едит, когато тримата потъваме в широкото кожено седалище и колата потегля, безшумна като катафалка.

— Нали знаете: тия работи или стават внезапно, или изобщо не стават — отвръща с халтав жест луничавият.

Ако се съди по бледостта на лицето му и по замъгления поглед, той трябва да е почнал още от заранта.

— От вчера почнахме — поправя ме Райман, сякаш отгатва мисълта ми. — И трябва да ти кажа, че нашият Еванс е изключителен човек. Аз също издържам, както знаеш, но на такъв свалям шапка. Нищо му няма, шампион от първи ранг.

«Шефът е на вилата си» — тия думи на жаргона на «Зодиак» означават «Еванс е в запой». Гуляите на председателя са редки и дискретни — както подобава на сана му. Но понеже Еванс, веднаж влязъл в запоя, събира «за по-весело» и разни случайни жени, понякога от тихите веселби долитат далечни отгласи.

— Май че отиваме не навреме — измърморвам. — Закъснели сме с около ден и половина.

— Глупости Ти не познаваш Еванс: веселбата за него сега започва. Въпреки че всъщност започна вчера. Направихме малка почерпка по случай сделката с «Калор». И на третата чаша шефът ни поглежда мрачно и казва: «Имам — казва — лошо предчувствие» Най-важното е, че позна. Изключителен тип е нашият Еванс, казвам ти

— Аз също имам лошо предчувствие — обажда се все тъй кисело Едит. — Ще направим неприятно впечатление. Трезвите винаги правят неприятно впечатление.

— Не бойте се — маха волно с ръка Райман. — Отпуснете си сърцето, мадам, и се не бойте Вие с това тяло никога не можете да направите неприятно впечатление, Дори и да искате… И после, ако питате мене, правете каквото щете впечатление, без никак да се стеснявате. Нашият председател не държи сметка за дреболиите. Изключителен човек

Колата излиза от градските улици и поема по шосето към Харлем. Гърбът на шофьора зад стъклото пред нас е могъщ и невъзмутим, точно в стила ролс-ройс. Свиваме по страничен път и край прозорчето почват да прелитат дървета, отпърво малки и редки, сетне по-едри и все по-начесто, додето навлизаме в гора. Тук е здрачно-зелено и влажно. Колата забавя ход, завива плавно и спира пред широка желязна врата. Шофьорът натиска клаксона, вратата безшумно се отваря, и ролс-ройсът поема по дълга лъкатушна алея сред високи кестени. Минута по-късно между листовината на кестените се показват белите стени на модерна двуетажна вила и ние спираме пред импозантния параден вход.

Компанията е разположена в огромния хол и изглежда по-скоро омърлушена, отколкото разгулна. Мъжете са само двама — Еванс и шефът на отдела за радиоапарати Паул Франк, невисок, набит и плещест субект с вечно стърчащо в устата кехлибарено цигаре. Жените са двойно повече и имат вид на случайно дигнати от пиацата. Всички седят в небрежни пози по креслата около ниска кръгла масичка, отрупана с бутилки и чаши. От апарата в дъното долита приглушено танго, но присъствуващите са навели глави с такъв израз, сякаш слушат не танцова мелодия, а камбаните на собственото си погребение.

Появяването ни сред тая мъртвешка унилост бива посрещнато като начало на второ пришествие. Еванс става и се насочва към нас тържествен и леко приведен, целува ръка на Едит, здрависва се благосклонно с мене и ни повежда към канапето.

— Казах ли ви, че Конрад ще се върне? — избоботва самодоволно Паул Франк. — Конрад е редовен тип Конрад не е по номерата, макар че работи в рекламата.

— Кони, миличък Ела тук — простенва в пиянско умиление едно хубаво мургаво момиче.

Райман сяда до матовата красавица, а ние с Едит се настаняваме върху канапето от двете страни на Еванс.

— Няма да ви отегчавам с представяне — казва добродушно шефът. — Всички сме свои хора.

Той наистина не е пиян до степен да не се контролира, но самата преднамереност, с която контролира жестовете си говори, че много е пил.

— Правилно, няма да се представяме — потвърждава една от жените, слаба и с бледо боядисани устни. — По-важно е кой ще налива.

Паул Франк скача с готовност и почва да рови между бутилките по масата.

— Какво да наливам, когато всичко сте изпили, освен джина… Някой да иска джин?

— В никакъв случай — извиква Еванс. — Джинът е строго запретен Ще пием само леки напитки.

Той се обръща към отворената вдясно врата и изгърмява с неочаквана сила:

— Роволт, приятелю… Къде са най-сетне твоите разхладителни?…

— Всичко е готово — отвръща някой дрезгаво от другата стая.

След малко човекът, когото наричат Роволт, се подава от вратата, понесъл с усилие огромен поднос, претоварен с неразпечатани бутилки уиски, газирани води, чаши, лед и — в качеството на хранителните продукти — микроскопична чинийка зелени маслини.

— Поразтребете, деца — нарежда бащински Франк на жените.

Две едри пълни дами с млади, но вече поувехнали лица се надигат почти едновременно от креслата и немного сръчно разбутват стъкларията по масата, за да разчистят място за подноса. Роволт стоварва с ужасно звънтене бремето си, изправя глава и аз в същия миг го разпознавам. Това е мъжът с дългото бледо лице и огледалните очила от буика на моста за Местре. Очилата тоя път не са огледални, а с големи тъмни стъкла, но изразът на лицето е същият — отсъствуващ и почти страшен в своето безучастие.

— Сервирай в нови чаши, приятелю — обажда се Еванс.

— Нали това правя… — изръмжава Роволт с тона на разглезен прислужник, който не обича да му дават акъл.

Той отпушва бутилка уиски, събира чистите чаши за по-лесно една до друга и почва да лее върху тях питието, без да се притеснява за фирата, течаща върху подноса. После, сметнал, че ролята му е приключена, сяда в едно кресло и запалва цигара. Роволт, изглежда, е единственият човек в компанията, който не пие.

Всички останали докопват по една чаша със смътната надежда, че това може би ще промени нещата към по-добро. Без да бъда прекален оптимист, аз също се пресягам. Еванс вдига церемониално чашата си: