От микрофоните се разнася някакво доста тъжно и съвсем нестройно дрънкане на китара.

— Няма никакъв ритъм — промърморвам непредпазливо.

— Мълчи — срязва ме Едит. — Това е сериозен джаз, а не туист.

— Не знам защо като е сериозен, трябва да бъде и скучен…

Тя само слага ръка на устата ми, заслушана с упоение в нестройната дрънканица.

— Джанго Райнхард — оповестява Питър, сякаш казва «негово величество краля». — Записи на съвсем неизвестни импровизации. Открити като по чудо преди няколко месеца.

— Фантастичен е — въздъхва на себе си Едит. — Ще подаря една на Дора.

Фразата е изтъркаляна мимоходом, като всяка фраза без значение, но аз я улавям и задържам в главата си. Дора… Коя Дора?… Навярно Дора Босх.

— Има ли я по магазините? — обръща се секретарката ми към Питър.

Обаче въпросът се изгубва сред внезапно избухналия общ крясък:

— Обожавам Джанго

— Глупости От пет стари мотива прави един нов…

— Това е нищо пред джаз «Месенджер»

— Защото не си чувала Джери Мълиган…

— Сидней Бекет…

И прочие салати.

Накрая, както си е по разписание, сериозният джаз, разбира се, бива захвърлен за сметка на несериозния. От двата високоговорителя прозвучава някакъв банален рок, който тутакси се превръща в химн на помирението, защото всички наскачват, включително и дебелата Мери, и почват да се кълчат в границите на възможностите си. Едит също бива въвлечена против желанието си във водовъртежа на танцовите страсти и аз едничък се измъквам сух, давайки вид, че съм дълбоко и окончателно заспал.

— Скъпа Едит — почвам с бащински тон, когато късно през нощта поемаме пътя към дома. — Мисля, че бях ти дал един съвет, който ти отказваш да вземеш под внимание.

— Кой точно? Ти постоянно ми даваш съвети.

— Онзи, същият: да не правиш непредпазливи познанства. Какви са тия ти връзки с Дора Босх?

— Най-обикновени: като между две секретарки.

— По-конкретно

— Срещнахме се веднаж в магазина за плочи на Калверстрат. Разменихме няколко думи като случайни познати. Стана ясно, че и двете сме луди по джаза, и толкова. Услужвали сме си на два-три пъти с плочи. Нищо повече.

— Ходила ли си у дома й?

— Още не.

— Няма и да ходиш. И изобщо отсега нататък — никакви услужвания с плочи и никакви интимности.

— Знаеш, Морис: известно е, че си ми шеф, но понякога настойничеството ти почва да ми дотяга.

— Тия сцени на отегчение ги остави за друг път. Дора Босх е секретарката на Еванс.

— И какво от това?

— А Еванс не търпи никой да се върти около хората му. Имаме късмет, че не е надушил срещите ви в магазина на Калверстрат.

— Ти почваш вече да се боиш от призраци.

— Еванс не е призрак. И трябва да ти кажа, че надеждите ти да постигнеш нещо посредством твоята Дора са съвсем детински. Дора не е припарвала и няма да припари до стаята на четвъртия етаж. Също както и ти. Единственият резултат от хитрините ти ще бъде само твоето, а заедно с твоето и моето изгонване от «Зодиак». Затова моля те настойчиво да не забравяш първоначалното ни споразумение.

— Добре, Морис — казва жената с уморен глас. — Ще бъде, както ти желаеш, само престани да трепереш за мястото си.

Седмичната почивка започва в мирната атмосфера на студена война. В събота на обяд Едит откланя поканата ми да идем в някой ресторант под предлог, че не е гладна. Вечерта пък отказва да излезе, понеже й се спяло. Бих могъл да й кажа, че напразно се сърди, и да настоя, додето отстъпи, но когато някой е кисел, най-добре е да го оставиш сам на себе си, за да му премине киселината. Излизам да се поразходя, сервирам си една ергенска вечеря с малко бира и повече размисли, а после продължавам разходката си. Стъпките неволно ме отвеждат към един от каналите на предградието. Това е страничен канал, съвсем неизползуван, и от левия му бряг, под сянката на дърветата, са закотвени няколко шлепа, вероятно на веки-веков. В Холандия маса бедни семейства живеят в такива стари шлепове, превърнати в малки апартаментчета. Шлепът, който привлича вниманието ми, е вторият отдясно. Прозорчето на централното помещение свети и през него ясно се вижда един мъж, който се храни, наведен над масата. Това е Ван Алтен.

И какво, като е Ван Алтен? — казвам си, като тръгвам назад. — Райман говореше, че тоя човек му е непонятен. На мене — също. На три-четири пъти в подходящо време съм го проследявал съвсем отдалеч, колкото да разбера, че това е един мрачен човек с автоматични и скучни привички — от шлепа до бюрото и от бюрото до къщи, с едно отбиване до хлебаря, зарзаватчията и бакалина. Докаран от Америка, вероятно от Еванс, той живее като чужденец в една страна, която е първата му родина. Никакви приятели, никакви развлечения, никакви страсти. Един човек, който може да живее спокойно в стая без пердета, понеже няма какво да крие, понеже няма изобщо нищо свое, нищо интимно.

Но липсата на всякакви желания, ако не е проява на глупост и на маниакален аскетизъм, също е подозрителна. Човек се отказва обикновено от редица желания в името на някое друго желание, грижливо скрито от околните. Коя е тайната страст на Ван Алтен и има ли тоя човек изобщо страст?

Какво значение? Ван Алтен е само дребна подробност в сложната комбинация, необходима, за да разтвориш стоманения шкаф на касата «Зодиак». Ван Алтен никога не остава сам в сградата и на вратата винаги дебне портиерът, а горе в стаята на архивата сигурно също има дежурен, както личи от тънката светла ивица. Ван Алтен никога няма възможност да изнесе каквото и да било, нито пък аз имам възможност да го накарам да изнесе нещо.

Ван Алтен е също като Дора Босх — една от многото букви в думата — ключ на комбинацията. Тъкмо туй моята секретарка не може да го смеле и само поема глупави рискове. Или може би го смила, но нервите й вече не издържат, или пък ония я притискат — «Фишер и Ко» и скритите зад «Фишер и Ко». Едит има сигурно някаква връзка — чрез писма или епизодични срещи — и навярно доставя някакви мършави сведения, доколкото може да научи нещо от честите си слизания в архивата или по време на разговорите в кафенето. Нейната задача не е като моята — на търговските секрети никой не гледа прекалено сериозно. Обаче ония зад «Фишер и Ко» вероятно чакат много повече и я притискат и тя ще извърши някоя глупост, ако не си отварям добре очите.

За да не извърши глупост, най-сигурното средство е да я пратя обратно към родните места, но тоя лукс не отговаря нито на желанията ми, нито на възможностите. При моето положение човек не може да се лиши от две очи и две уши повече, без да говорим за ползата от една отлична секретарка.

Навлизам отново в оживените улици на града и мислите ми отново се връщат към комбинацията на проклетата каса. Вярно, Ван Алтен, а също и Дора Босх са само дребни букви в комбинацията. Но тия букви при случай могат да свършат известна работа. В края на краищата една дума се съставя тъкмо от букви. При условие всичките да са налице.

В неделя към обяд Едит все пак благоволява да слезе в квартирата ми. В неделя по правило се храним в къщи и секретарката приготвя нещо по-леко в зависимост от наличното в хладилника.

— Какво искаш да ядеш? — пита тя със съвсем канцеларски глас.

— Някоя супа за подобряване на настроението.

— Какво ти е на настроението?

— Нищо. Имам предвид твоето.

— Ако толкова те беше грижа за моето, щеше да се стараеш да бъдеш малко по-поносим — промърморва Едит и се отправя към кухнята.

Щом почва да философствува, значи, разминава й се. Да се надяваме, че домакинската работа ще довърши оздравителния процес.

Хубавото на обяда, който секретарката ми приготвя, е, че не крие никакви изненади: доматена супа и бифтек с пържени картофи. Разговорът по време на обяда — също. Специално тук, у дома, нашите разговори вървят най-зле. Не знам кой е измислил тая глупава фраза «чувствувай се като у дома си», обаче когато съм у дома, при всяка своя дума виждам магнетофонната ролка, която се върти нейде в съседство. И като от някакъв вътрешен инат аз обичам да я карам да се върти напразно и да записва дългите ми мълчания. Но понеже мълчанието, особено при известни обстоятелства, също говори, не мога само да мълча и съм принуден да прибягвам за помощ до глупостите.