— О, тук не става дума за логиката. Логиката е само грубата скеля, а мисленето е пълно с нюанси. То се влияе от емоции, от установени отношения, от традиции, от какво ли не.

— Може би. Аз не съм психолог. И всеки път, когато разговарям с вас, не долавям да мислим по различен начин.

— Да, но не забравяйте, че засягаме съвсем елементарни и съвсем банални теми — напомня дамата с хубавите бели коси.

„Ако всичко върви нормално, не е чудно да минем и на по-интересни теми“ — отвръщам аз на ума си, а гласно произнасям:

— Щях да забравя. Миналия път стана дума за двама-трима наши писатели… Потърсих ги тук сред моите книжни резерви и ще ми бъде приятно, ако вземете тия няколко томчета.

— Колко сте мил! — възкликва жената при вида на грижливо опакованите книги. А после съмнението се пробужда и тя забелязва колебливо: — Не знам само дали е редно да приемам такъв подарък…

— Подарък? Тия няколко жалки книжки? Но слушайте, неудобно е дори да говорим за такава дреболия.

— Вие ме изкушавате — усмихва се дамата. — Тия автори наистина ме интересуват…

И, разбира се, тя взима книгите или по-скоро ми разрешава да ги дам на боксьора-пенсионер, за да ги отнесе до колата, и ние се разделяме като добри приятели, които имат да си кажат още толкова много неща.

— Днес е вашият ден! — оповестява Мери, като влиза в кабинета ми тутакси след като учителката е излязла.

— Моят ден?

— Е, да. Това беше по-рано денят на вашия предшественик, така че по наследство става и ваш. Разбира се, като се вземе под внимание отсъствието на съпругата ви, засега никой няма да иска от вас да ни каните у дома си. Никой освен мене.

— Добре, каня ви у дома си.

— А, не. Времето днес е много хубаво, за да се затваряме в някакъв апартамент. Заведете ме на планината.

И ние отиваме на планината.

Транспортът бива осигурен от малката спортна кола на Мери, което ни освобождава от необходимостта да взимаме Андрей за свидетел. Местоназначението се нарича Златните мостове. Че мостовете не са златни, това се разбира от само себе си, но че те изобщо липсват, това е истинска загадка. Когато пристигаме, планината е вече в пълен мрак и само няколко крушки около ресторанта хвърлят бледа светлина върху празните маси. Вътре също няма много посетители и ние се настаняваме в едно почти самостоятелно помещение на горния етаж с широк джамлък и широк изглед към безбрежните мрачини на нощта.

— Какво ново в света на клюките? — питам, след като отчасти съм задоволил глада си с едно телешко филе.

— Съпругата ви окончателно ви е напуснала, а аз съм се залепила за вас, с цел да увисна на шията ви за цял живот. — Секретарката отпива от виното си и добавя: — За първото не мога нищо да кажа, но за второто искам да ви успокоя: нямам никакви намерения да увисвам на чиято и да било шия. Ергенският живот ужасно ми допада.

— А кой е авторът на клюките? Господин Адамс или госпожа Адамс?

— За госпожата нямам желание да кажа нищо добро. Но Адамс не е клюкар.

— Вярвам ви. Макар че първите клюки за мене ги пусна именно той.

— Адамс не е клюкар — повтаря Мери. — Той е, както сам се изразявате, просто общителен и малкото, което е казал за вас, се свежда до един-два факта около преместването ви. Един-два факта, които и без това щяха да стигнат до ушите ни.

— Добре, добре — мърморя добродушно. — Вече забелязах слабостта ви към нашия хубавец. Вие така го фиксирате, та просто ме е страх, че съпругата му може да скочи, да се приближи до вас и да излее уискито си върху чудесната ви фризура.

— А кого искате да фиксирам? Вашия Бенет? И какво по-точно да фиксирам у него? Приличната му на обувка челюст или воднистите му очи?

— Бихте могли да се заглеждате във вашия приятел Франк…

— Франк е тъй атрофиран от алкохола, че почти е загубил чувство за пол и ако почна да го заглеждам, ще помисли, че нещо в костюма му не е в ред. На всичко отгоре той вече ми е доста омръзнал.

— Съжалявам заради вас, че единственият интересен обект е вече окупиран. А госпожа Адамс няма вид на жена, готова да отстъпи играчката си без бой.

— Аз пък нямам никакво намерение да водя бой. И изобщо за ваше сведение, дори понякога да поглеждам Адамс отдалеч, нямам никакво желание да го разгледам отблизо.

— Сериозно ли говорите, или просто илюстрирате поговорката, че гроздето е кисело?

— Това не е поговорка, а басня — поправя ме педантично Мери. — Басня, която не мисля да илюстрирам.

Тя запалва цигара, поема дима и пуска по обичая си две струйки през ноздрите на вирнатото си носле.

— Страх ме е вече да надзъртам отблизо — не разбирате ли? Защото, когато наздърнем отблизо у симпатичния мъж, нерядко откриваш обикновен мръсник. Предпочитам да пазя за по-дълго илюзиите си.

— Ясно — кимам. — За да пазите илюзиите си, вие се наслаждавате на Адамс отдалеч. А за да потвърдите теорията си за мръсника, надзъртате у мене.

— Съвсем не. Но просто вие сте нещо друго. Просто вие едва ли сте в състояние да ме нараните.

— Защото съм безобиден? Или защото не държите на такива като мене?

— По-скоро второто… Макар че такива неща не се казват на един шеф…

— В момента нямате пред себе си шеф.

— Не се обиждайте, но вие сте от хората, които не ме привличат особено, по простата причина, че могат да ми сервират само неща, които аз и без това имам в излишък у себе си. Вие носите някаква подтиснатост или спотаеност, или скритост… не знам как да се изразя, защото това са нюанси… но във всеки случай вие не сте веселият, откровен и лек характер, който би ме очаровал спонтанно.

— Такъв има само един — вдигам безпомощно рамене. — И това е блестящият Адамс.

— Защо само един? Има ги много. Бившият ми мъж и той беше такъв.

— Знам го само по име. И нямам представа какво е станало с него.

— Какво може да стане? И досега е шеф на канцелария. Имаше голямо желание да расте… Но не стана повече от шеф на канцелария… А всъщност даже и това място го дължи на мене…

В тоя миг в помещението наднича келнерът, който кой знае по каква причина си е спомнил за съществуването ни. Той запитва нещо и секретарката ми на свой ред запитва:

— Какво още искате?

— Кафе. А вие?

— Аз бих пила един коняк… стига да ми правите компания.

Кимам в знак на съгласие, макар да не ми се пие. На Мери обаче, както винаги, й се пие. Тя почти сама е пресушила бутилката вино, без да говорим за встъпителната ракия и се намира в разговорливото, макар и още трезво състояние, което ми е вече познато.

Тя гледа през джамлъка тъмното очертание на планината, едва открояващо се на фона на тъмното небе, а аз гледам нея и си мисля, че наистина е хубава жена, въпреки че не е в най-ранната си младост и че ако нямах такава породиста секретарка, би трябвало да си я изпиша, защото ако не виждаш до себе си жена, почваш да мислиш за жени повече от необходимото, а това пречи на работата.

— Вие значи, сте влиятелна особа, щом сте осигурили на мъжа си повишение — сещам се да забележа, когато кафето и конякът биват поднесени.

— Съвсем не. Обаче за един път бях влиятелна… И то по най-баналния начин, по който може да бъде влиятелна една жена.

— Малък флирт с началството…

Тя отпива глътка кафе и добавя за вкус глътка коняк. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

— Всъщност началството флиртуваше с мене… Това бе една голяма дипломатическа мисия, не като тая тук, а в големите мисии хората се държат по-свободно и клюките са по-малко, и въпросното началство почна да се държи дотам свободно с мене, че даже мъжът ми го забеляза.

— Шефът ти е хвърлил око — каза ми той една вечер.

— Дори ми предложи разходка вън от града. Знаел едно заведение, където приготовлявали чудесна пъстърва… Какво ще кажеш за пъстървата?

— Няма да изпадна в паника от пъстървата — засмя се той. — Ти знаеш как да се държиш и аз имам пълно доверие в тебе. Така че една разходка може би не е излишна, особено ако успееш да убедиш тоя стар сатир да ми повери цялата канцелария.