Ако ми беше ударил шамар, вероятно по-малко щях да се изненадам. Защото тия приказки за доверието и за моето добро държание бяха само обичаен данък на добрия тон и всъщност той просто ме тласкаше в обятията на шефа, за да си осигури жалкото чиновническо повишение. Бях му прощавала доста неща и това, че все повече предпочиташе покера пред мене, и това, че понякога бе прескачал в чужди легла, но тая мръсотия не можех да му простя…

— И все пак проявихте великодушие.

— Направих го не от великодушие, а от злоба. Сатирът не бе чак толкова стар и в известни отношения дори превъзхождаше мъжа ми и понеже излетът за пъстърва му хареса, пожела да го повтори, и аз продължих, и почнахме да се срещаме по големите ресторанти и по прочутите барове и, естествено, злите езици влязоха в действие.

— Ти трябва да престанеш! — каза веднъж с раздразнение мъжът ми.

— Правя го само за тебе — отвърнах. — Трябва да се закрепиш здраво на новия си пост, драги.

Аз просто се подигравах с него и той знаеше това, но замълча, може би, защото наистина смяташе, че ако в тоя момент се дръпна от сатира, онзи може да прибегне към санкции. Изобщо бракът ни стана съвсем формален, додето най-сетне решихме да го прекъснем.

Тя отново се връща към консумацията, като тоя път пренебрегва безвкусното кафе и проявява благосклонност само към коняка. Сетне се заглежда разсеяно в пространството и произнася сякаш на себе си:

— А иначе беше хубаво момче… Весел, общителен, изобщо това, което се нарича „светъл човек“… Светъл…

— Обаче тая история не ви пречи да имате все още слабост към тоя тип хора.

— Е да, защото са обратното на туй, което съм аз. — Тя допива коняка и се сеща: — Може би трябва да ставаме…

— Това зависи само от вас.

По пътя назад Мери известно време мълчи, заета изцяло с шофьорските си занимания и вероятно уморена от монолога си на масата.

Колата се спуска бавно по склона на планината, свива в сянката на гористите пазви и отново излиза на открито и пред нас ту изскачат тъмните маси на храсталака, ту се разкрива низината, осеяна с хилядите блещукащи светлини на града.

— Колко е хубаво… — прошепва на себе си секретарката, като вдига ръка от кормилото и посочва напред.

— Кое е хубаво? — питам с неясния страх, че можем да напуснем пътя и да се отправим в бездната, защото женското кормуване с тия размахвания на ръце никога не ми е вдъхвало доверие.

— Ами че това долу — това съзвездие от мирни светлинки…

— Всеки град изглежда така от птичи полет.

— Понякога се питам какво търсим тук… — продължава все тъй като на себе си Мери, без да ме слуша. — Защо сме се заврели в тоя град… защо заговорничим срещу спокойния живот на тия хора… защо не си вървим по пътя и не си гледаме работата…

— Ами че точно това ни е работата.

— Млъкнете. Вие сте ужасен с тая ваша арогантност.

И тя най-сетне хваща здраво кормилото с две ръце, така че мисълта за пропастта ме напуска и аз успокоен се обтягам на седалката.

Пристигнах в началото на март, а сега сме в края на април и за някакви особени промени е трудно да се говори, поне що се отнася до работата. За такъв като мене два месеца са предостатъчни, за да се превърне новото в един добре разграфен и банален делник. Три следобеда в седмицата, посветени на безперспективните занимания по български език, три вечери в седмицата, прекарани в дружеската среда на колегите, и три нощи в седмицата, пожертвувани пред олтара на любовта или, грубо казано, загубени в компанията на Мери.

Останалото време — работа. Излизанията и срещите с представители на местната култура са сведени до минимум и, боя се, ще бъдат съвсем прекратени поради пълната им безрезултатност. Проучването на пристигащите и заминаващите засега поне също не дава нищо, заслужаващо отбелязване. Три разговора с три лица, фигуриращи като наша агентура, и един косвен контакт със Стария, най-важния ни помощник — всичко това, колкото да се уверя, че остатъците от мрежата, макар и съвсем безполезни, все още са налице. Запознаване в подробности с не особено интересни справки в секретната архива. Обсъждане на това-онова с досадния Бенет. И — мислене по единствената сериозна възможност за момента — Борис Раев.

Аз не съм оптимист като Адамс, нито песимист като Мери, защото и едното, и другото е глупаво. Аз съм изчислителна машина. А в изчислителните машини не се залагат настроения. И с капацитета си на изчислителна машина съм преценил, че сега засега, а може би и за твърде дълъг период Борис Раев е единственото, което може да надхвърли евентуалните дребни успехи, едничкият сериозен шанс за изплуване, за реабилитация, а може би и за триумф. И затова обмислям грижливо всички възможни комбинации и обработвам грижливо всяка една от тях, макар че засега информацията е недостатъчна.

Информацията е недостатъчна, но днес сме на прием в едно приятелско посолство и може би интимната обстановка ще ми позволи да задоволя жаждата си за знания. Тази жажда за знания, която открай време движи света напред и която е причина за всичките му катастрофи.

Приемът започва точно в шест и аз се явявам в полупразните още салони само няколко минути по-късно, защото искам да избягна навалицата и да разменя две думи с един колега от въпросното посолство.

— Най-добре е да минете веднага оттатък — съветва ме полугласно колегата, след като се ръкуваме. — А щом вашият човек дойде, аз ще ви го доведа.

Изпълнявам съвета и влизам подир водача си в един коридор, а оттам в някаква стая, служеща вероятно в служебно време за приемна.

— Никой няма да ви безпокои, но за всеки случай може да дръпнете резето на вратата — обяснява любезният домакин и изчезва.

Не съм допушил още цигарата си, когато в стаята влиза моят познат Савов. Дръпвам резето и поканвам новодошлия да си почине. Сетне сядам срещу него, вадя небрежно магнетофончето-заглушител и пускам за настроение гальовната мелодия.

— Мисля, че успях да науча всичко, което би могло да се научи по обичаен път — заявява Савов. — Така че ще ви моля с това да приключим.

— Без предварителни условия — казвам. — Говорете!

— Той наистина вече не е в Плановата комисия. Преместил се е преди няколко месеца в другия институт и работи по линия на СИВ. Една втора промяна, за която не знаех — разведен е. Разведен е още преди две години и живее във вилата с дъщеря си, защото апартаментът е на жена му, която вече е избързала да се омъжи повторно. Вън от това в привичките му няма никакви особени промени, а аз вече ви разказах що за човек е. От къщи — на работа и от работа — в къщи. Със старите си приятели общува почти колкото и с мене. Връзките му са главно служебни. Учуди се, когато го посетих, но учудването му се разсея, щом разбра, че идвам за ходатайство. За сметка на това недоволството му нарасна.

Савов продължава още известно време в тоя дух, като ми сервира доста излишни неща и тук-там нещо интересно. Изслушвам го търпеливо до края, след което минавам към въпросите. А това не е много лесно, защото трябва да науча подробностите, които ме интересуват по такъв начин, та Савов дори да не се досети, че специално се интересувам от тях. Дребни подробности, като например работи ли Раев у дома си над служебни книжа, къде се намира споменатата вила, какво е разположението на помещенията и какво е разписанието на нейния собственик.

— Добре — въздъхвам, след като играта на въпроси и отговори приключва — Информацията ви е доста мършава, но няма повече да ви безпокоя.

— Надявам се, че ще удържите на думата си — подхвърля Савов и става.

— Бъдете сигурен. Стига, разбира се, и вие да удържите на вашата. Ние с вас никога не сме се виждали и никога не сме се познавали.

— Не съм самоубиец, не бойте се — отвръща гостът и напуска стаята.

Изчаквам да мине половин цигара време и на свой ред се измъквам, минавам според указанията в съседния коридор и влизам в салоните с баналния вид на човек, който е отскочил до тоалетната.