Бележник 5
Май 1893. Спомням си, какво ми даде бракът? Нищо. А страдания – бездна.
1895 г.
7 февруари 1895. 1) Лудостта е егоизъм, или наопаки: егоизмът, т.е. живот за себе си, единствено за своята собствена личност, е лудост. (Иска ми се да кажа, че няма друга лудост, но още не зная дали е истина.) Човек е така създаден, че не може да живее сам, тъй както не могат да живеят сами пчелите; в него е вложена потребността да служи на другите. Ако е вложена, т.е. ако служенето е негова естествена потребност, то е вложена и естествената потребност да му служат, être servi. Ако човек се лиши от второто, т.е. от потребността да се ползва от услугите на хората, то той е побъркан, мозъчна парализа, меланхолия; ако се лиши от първата потребност – да служи на другите, то той е болен от всякакви най-разнообразни видове лудост, най-характерната от които е манията за величие. Най-големият брой луди са лудите от втория вид – тези, които са се лишили от потребността да служат на другите – лудостта на егоизма, както казах отначало. Лудите от този вид са огромно количество, повечето светски хора са обхванати от тази лудост. Тя не ни се набива в очите, само защото тази лудост е обща за масата хора и лудите от този вид се обединяват. Те малко страдат от своята лудост, защото не срещат отпор, а напротив – съчувствие. И затова всички хора, обхванати от тази лудост, със страшно упорство се държат за отъпканите коловози, за предаването на външни, светски условия. Само това ги спасява от мъчителната страна на тяхната егоистична лудост... Такива луди: всички трупащи богатства, честолюбци - граждански и военни.
12 март 1895. Толкова много е почувствано, премислено, преживяно за това време, че не зная какво да пиша. Смъртта на Ванечка беше за мен, както и смъртта на Николенка, не, в много по-голяма степен, проявление на Бога, привличане към Него. И затова не само не мога да кажа, че това беше тъжно, тежко събитие, а казвам направо, че това е (радостно) – не радостно, това е грозна дума, но милосърдно от Бога, оправящо лъжата на живота, приближаващо до Него, събитие. Соня не може да гледа така на това. За нея болката, почти физическа - на разрива, скрива духовната важност на събитието. Но тя ме порази. Болката от разрива веднага я освободи от всичко, което помрачаваше душата й. Като че ли се разтвориха двери и се откри божествената същност на любовта, която съставлява нашата душа. През първите дни тя ме поразяваше със своята удивителна любвеобилност: всичко, което по някакъв начин нарушаваше любовта, неодобрението към някого, към нещо, даже недоброжелателството, всичко това я оскърбяваше, заставяше я да страда, заставяше болезнено да се свива оголеното кълнче на любовта. – Но времето минава и този кълн отново се скрива, и страданието й престава да намира удовлетворение, преминава във всеобща любов, и става неразрешимо мъчително. Тя страда най-вече за това, защото предметът на нейната любов я е напуснал, и на нея й се струва, че нейното благо е било в този предмет, а не в самата любов. Тя не може да отдели едното от другото; не може да погледне религиозно на живота въобще и на своя. Не може ясно да разбере, да почувства, че едно от двете: или смъртта, увиснала над всички нас, която има власт над нас и може да ни раздели и да ни лиши от благото на любовта, или смърт няма, а има редица изменения, извършващи се с всички нас, сред които едно от най-значителните е смъртта, и че тези изменения се извършват над всички нас, - съчетавайки се различно – някои преди, други после, - като вълни.
10) С особена нова сила разбрах, че моят живот, както и на всички, е само служене, а няма цел сам по себе си.
6 април 1895. 2) Единението на хората и съществата е възможно само в истината, и затова за установяване на единение е нужно познание за истината. Така че преди проявяването на любовта е нужно познание за истината. Познанието за истината е познание за Бога. Може да се обича само Бог, само божественото в света и хората. Но за да Го обичаш, трябва да Го познаеш, да умееш да го познаеш. И затова преди любовта към Бог трябва да е познанието за Него. – Да познаеш Бог значи да опознаеш сам себе си, да отделиш божественото „аз” от телесното – да отделиш съдържанието от формата. Всичко е в това.
7) Истинският живот е живот Божески, но ние не го виждаме: съблазните го скриват от нас.
8) Преди живеех само за благото на своята личност. После разбрах, че в мен има друга, висша същност и че трябва да се живее за тази висша същност; но само разбрах това. После започнах от време на време да живея за тази същност. Сега трябва да се направи така, че винаги да се живее за тази същност, и ако вече не може иначе, само понякога да се живее за личността. Цялата работа е в това, животът за Бога да стане нещо естествено, а животът за себе си да стане изключение.
10) Цел на живота е благото. Благото е само в служене на Бога. Служене на Бога за увеличаване на любовта в света. Увеличаването на любовта в света се постига само с увеличаване и проявяване на любовта вътре в нас. Любовта вътре в нас ни дава това висше благо, към което се стремим.
10 април 1895. Вчера ходих по улиците и гледах лицата на хората. Рядко се среща лице, което да не е отровено от алкохол, никотин и сифилис. Ужасно жалко и обидно безсилие, когато спасението е тъй ясно. Овните скачат във водата, а ти стоиш и ги пъдиш, махайки с ръце, а те все така скачат, и изглежда, че те вършат нещо, а ти им пречиш. Страшно ме гложди да напиша за отношението на обществото към царя, обяснявайки го като лъжа пред стария, но болестта и слабостта на Соня ме задържат.
25 април 1895. Вчера Соня замина за Киев с Таня, която дойде да я вземе. Здравето й се подобри малко - тя се вдигна, но цялата е разбита и нравствено все не намира опорна точка. Страшно трагично е положението на майката: Природата е вложила в нея преди всичко неудържимо сладострастие (същото е вложила и в мъжа, но у мъжа това няма такива съдбоносни последици – раждането на деца), последица от което се явяват децата, към които е вложена още по-силна любов и любов телесна, тъй като и носенето, и раждането, и кърменето, и отглеждането е телесна работа. Жената, добрата жена обрича цялата си душа на децата, цялата се отдава, усвоява душевната привичка да живее само за тях и чрез тях (най-страшното изкушение, още повече, че всички не само го одобряват, но и го възхваляват); минават години и децата започват да си отиват – в живота или смъртта – по първия начин бавно, отплащайки се за любовта с досада, като завързан на шията камък, който им пречи да живеят, по втория начин – смъртта, мигновено причиняваща страшна болка и оставяща пустота. Трябва да се живее, а няма с какво. Няма навици, няма даже сили за духовен живот, защото всички сили са изразходени за децата, които вече ги няма. Ето какво би трябвало да се изкаже в романа за майката.
През това време започнах да се уча на манежа да карам велосипед. Много странно защо ме влече да правя това. Евгений Иванович ме разубеждаваше и се огорчи, че карам, а на мен не ми е съвестно. Напротив, чувствам, че тук става дума за някаква естествена глупост, и ми е все едно какво мислят, а и е просто безгрешно да се забавлявам по детински.
2) Ходих с момичетата – Саша и Н.Мартинова – на театър, и на връщане оттам те започнаха да говорят за това, какъв материален прогрес ще има скоро, като електричество и тем подобни. И ми стана жал за тях, и започнах да им говоря, че чакам и мечтая, и не само мечтая, а се старая за друг единствено важен прогрес – не за електричество и летене във въздуха, а за прогреса на братството, единението, любовта, установяването на Царството Божие на земята. Те разбраха, и аз им казах, че животът се състои само в това, да се служи на приближаването, осъществяването на Царството Божие. Те разбраха и повярваха. Сериозните хора са деца, „тяхно е царството Божие”. Сега четох още мечтанията на някакъв американец за това, как хубаво ще бъдат устроени улиците и пътищата и тем подобни в 2000-та година, и идея си нямат тези диви учени, в какво се състои прогресът. Няма дори намек. А казват, че войната ще бъде премахната, само защото пречи на материалния прогрес.