28 април 1895. Вчера сутринта отидох у Хохлов. Той е почти свободен, казва, че се е объркал. „Наистина съм се побъркал.” Не зная как да му помогна. Вероятно всичко се дължи на похотта. Познал жените в младежките си години, той вече не можел да се овладее и тръгнал на борба със своята похот. У него са останали изводите от християнското учение, а самото учение го няма. Станал е егоист вследствие на тази напрегната борба със самия себе си. Както давещият се, падащ човек мисли само за себе си.

Въпросът е: какво да се прави? От същото страда и Иван Михайлович. Какво да се прави? Какво да каже на сина си, встъпващ в тази възраст на борбата? Вчера говорих за това със Синицин. Целият живот е борба на плътта с духа, и е постепенно възтържествуване на духа над плътта.

Половата борба е най-напрегнатата, но затова пък винаги завършва с победа на духа. Трябва да каже на сина си, че тази борба не е случайно, не е изключително явление, а дело на целия живот, че трябва да знае и да се готви за тази борба – като атлетите – трябва винаги да бъде нащрек, да не се отчайва и да не унива, когато е победен, а да се вдигне и отново да се готви за борба. Има случайно падение, падение с такива жени, които не искат да свързват своя живот само с един мъж, но има и падение на женитбата, която може да продължи, като моята, 32 години, но падението си е падение, ала въпреки това не бива да се унива, а да се чака освобождаването, което ще дойде, струва ми се, че при мен вече е дошло.

Все така нищо не правя, тъжно е и някак срамно.

2) Има три средства за облекчаване положението на работниците и за установяване на братството между хората: а) да не се заставят хората да работят за себе си, нито пряко, нито косвено да не се иска от тях работа – да няма нужда от такава работа, която изисква излишък на труд: във всички предмети на лукса. 2) Сам да вършиш за себе си (а ако можеш и за другите) тежката и неприятна работа и 3) само по себе си не средство, а последствие от приложението на второто: да изучаваш законите на природата и да измисляш начини за облекчаване на работата: машини, пара, електричество. Само тогава ще измислиш истинско, а не излишно, когато ще измисляш за облекчаване на своя – или поне лично изпитан труд.

А хората са заети само с прилагането на третото средство, и то неправилно, защото се отдръпват от второто, и не само не искат да употребяват истинските средства 1 и 2, но и не искат да чуят за тях. Вчера написах писмо на Чертков. Днес искам да напиша макар и няколко думи на Хилков.

22 септември 1895. 1) Ето коя е истинската вълшебница – любовта. Струва си да обикнеш, и това, което си заобичал, става прекрасно. Само че как да направиш така, че да обикнеш, да обичаш всички? Не ни харесва този, който в действителност е добър, а считаме за добър този, когото харесваме. Как да стане? Зная едно: да не пречиш на любовта със съблазни, и най-важното, да обичаш любовта, да знаеш, че само в нея е животът, че без нея е страдание.

2) Спомних си, колко често съм спорил с религиозни догматици: православни, евангелистки и др. Колко е нелепо. Нима може да се разсъждава сериозно с човек, който твърди, че вярва в това, че има само един правилен възглед за света и за нашето отношение към него, това, което е изразено преди 1500 години от събраните от Константин епископи в Никея,  - мироглед, според който Бог – Троица, преди 1890 години изпратил Сина в девата, за да изкупи света и т.н. – С такива хора не може да се разсъждава, може да ги управляваш, съжаляваш, да се опитваш да ги излекуваш, но на тях трябва да се гледа като на душевноболни, а не да спориш с тях.

4) Няма нито един вярващ човек, който да не е спохождан от мигове на съмнения, съмнения в съществуването на Бог. И тези съмнения не са вредни; напротив, те водят до по-висше разбиране на Бога. Този Бог, когото си знаел, е станал обикновен и повече не вярваш в него. Напълно вярваш в Бог само когато той ти се разкрива отново. А той ще ти се открие от нова страна, когато Го търсиш с цялата си душа.

25 септември 1895. Да живееш за Бога? Как да стигнеш до това, да живееш за Бога? Така, както си стигнал до това, че си живял само за себе си: да се убедиш, че всеки друг живот е безсмислен, безполезен, пагубен, че всеки друг живот не е живот...

Може да се мисли, че живот за Бога е: да се съдейства за установяването на Царството Божие е възможно, най-вече убеждавайки хората да бъдат добри, да се въздържат от съблазни, уреждайки живота на другите хора. Това е заблуждение: да живееш за Бога е възможно само чрез това, да обичаш хората, да проявяваш любов, да заразяваш с любов, да ги заставяш да вярват в любовта. Много ми е необходимо да зная това сега, и решавам така, че нищо не е нужно да се устройва или да се внушава на хората, а да се отнасям с ласка и любов към всички. Това е най-силното средство за установяване на царството Божие.

24 октомври 1895. 2) Щом разумът отхвърли съблазънта, т.е. благо от нисш порядък, то човек неизбежно ще започне да се стреми към истинското благо, т.е. към любовта. Ще се опитам да го изразя по-точно.

Докато човек живее животински живот (в детството винаги), той има само един път. Но щом като в него се събуди разумът, той винаги има два пътя: или да подчини разума на своята животинска природа, или разумът да застави животното да му служи. Съблазните се състоят в това, да заставят разума да служи на животинската природа. Ако човек подчини своята животинска природа на разума, отхвърли съблазънта, то разумът ще открие на човека другия, единствения път, и човек ще се стреми към него.

25 октомври 1895. 2) Главните съблазни са четири: 1)  за благото на собствената личност, 2) за благото на семейството, 3) за благото на отечеството, 4) за благото на цялото човечество. Бидейки затворен в условията на пространството и времето, човек не може да достигне нито своето, нито нечие друго благо, не може даже да съдейства за това благо, защото не може да знае какви ще бъдат последствията от неговите  постъпки в безкрайното пространство и време, следователно, сред безкрайната сложност на условията. Единственото, което може да направи с увереността, че не греши, това е - да действа съответно на тази светлина на разума, която е в него.

3) Човешкият живот е движение. Осъзнавайки се като живеещ, човек вижда, че неговият живот се движи, и се движи по закон, намиращ се извън него, и заедно с това осъзнава, че разумът, проявяващ се в него, е новият закон, намиращ се в самия него, по който той може и трябва сам да направлява своя живот. Движението на живота, силата на това движение не зависи от човека, но откакто в него се е проявил разумът, направляването на това движение вече се намира в негова власт. Съблазънта се състои в това, че вместо да употреби разума за насочване движението на живота, човек го насочва към усилване на това движение, към пришпорването му. От това изопачаване е и животинският живот и безполезното прахосване на разума. И затова най-обикновената грешка на хората се състои в това, посредством разума да заставят себе си да действат, докато разумът е нужен само, за да направлява не даденото от мен самия движения, а само съзнаваното в мен движение. Разумът е рулят, животинската личност – платната. Вятърът е силата Божия. Не, това сравнение не е хубаво.

5) Силата Божия, движеща живота, е любовта. Неосветена от разума, тази сила е любов към себе си, а осветена, насочена от разума, тя е любов към съществата, към хората, към истината, към доброто, към Бога.

6) Въздържанието, смирението усилват дейността на разума. Разумът освобождава любовта.

7) Често са ме поразявали уверените, красивите, внушителните интонации на хората, говорещи глупости. Сега зная, че колкото по-внушителни и по-импозантни са и звуците и зрелищата, толкова са по-безсъдържателни и незначителни.