Толстой отрича насилието, което съществува само защото хората не осъзнават духовната си същност и неземната любов в нея. Успешната борба с насилието е възможна само чрез неучастието и неприлагането му в живота - „Царството божие е вътре в нас и се достига с усилие” (17.05.1890 г.)

Неговият съмишленик Б. Мазурин обобщава: „Колко е хубаво, че Л. Н. Толстой не е създал никаква църква, никаква партия, никаква секта и никакви догми. Той показа на хората пътя на живота, който счита за истински. Той споделя своя опит по този път, направлява и оставя всеки сам посвоему, самостоятелно да мисли, самостоятелно да взема решения и живее, ръководейки се от своя разум и своята съвест, съгласно силите и изискванията на душата си.“

Йордан Йорданов

Съставител

1881 г.

18 май 1881. Сутринта Серьожа ме изкара извън равновесие, и Соня ме нападна непонятно и жестоко. Серьожа говори: Цялото учение на Христа е известно, но трудно. Аз му казвам: Човек не трябва да казва „трудно” и да бяга от горящата стая към единствената врата.

Започнахме разговор. – Да се бесят – трябва, да се колят – трябва, да се бият по зъбите без свидетели и слабаци – трябва, уж да не се разбунтува народът – страшно. Но да се бият чифутите – не е зле. После в промеждутъка разговор за разврат – с удоволствие.

Някой не е с всичкия си – те или аз.

27 юни 1881. Страшно много бедни хора.

28 юни 1881. Обядват, а талигата вече ги кара на пикник помежду селските каруци, возещи измъчените от работа хора.

6 юли 1881. Икономическата революция не е това, което може да бъде. А не може да не бъде. Чудно, че я няма.

22 юли 1881. Молокани. Аз прочетох своето. Слушат с жар.

11 август 1881. Цял ден съм в лошо настроение. Тежко.

3 септември 1881. Много омраза има в народа.

5 октомври 1881. Москва. Воня, камъни, разкош, нищета. Разврат. Събрали се злодеите, ограбващи народа, наели войници, съдии, да им охраняват оргията, и пируват. Народът нищо повече не може да направи, освен, използвайки страстите на тези хора, с измами да си връща назад ограбеното. Селяците са много по-ловки в това.

Дневник 1884 г.

Из Лао Дзъ. XXVI

Когато човек се ражда, той е гъвкав и слаб; когато е твърд и силен – умира. Когато дърветата се раждат, те са гъвкави и нежни. Когато са сухи и твърди, те умират.

Твърдостта и силата са спътници на смъртта. Гъвкавостта и слабостта са спътници на живота. Затова силното не побеждава.

Когато дървото стане здраво, го отсичат.

Това, което е силно и голямо, е нищожно; това, което е гъвкаво и слабо, то е важното.

Конфуций не споменава за Шанг-ти – небесният Бог, а винаги само за небето.

А ето отношението му към духовния мир: запитали го как да служат на духовете на умрелите. Той казал: Щом не умеете да служите на живите, как ще служите на мъртвите. - Попитали го за смъртта: Щом не знаете за живота, защо ме питате за смъртта?

6/18 март 1884. Москва. Превеждах Лао Дзъ. Не излиза това, което си мислех.

7/19 март 1884. Грехове: 1) Четох писмото на Ролстън. – Соня, без да ме доизслуша, започна да ми забранява. Аз веднага се ядосах. 2) Станах лениво, не разтребих стаята.

18/30 март 1884. Писмо от Чертков. Обичам го и вярвам в него.

[март. Повторение] Четох Конфуций и записвах. Религиозно – разумно обяснение на властта и китайското учение за него беше за мен откровение. Ако е угодно Богу, ще бъда полезен на хората, като изпълня това. Все повече и повече ми се изяснява това, което ми беше неясно. Властта може би не е насилие, когато  се признава като нещо висше - нравствено и разумно. Властта, като насилие, възниква само тогава, когато се признава за нещо висше това, което не е висше според изискванията на нашето сърце и разум. Но когато човек се е подчинил на това – било то отец или цар, или законодателно събрание – което не уважава напълно, тогава се е появило насилието. Когато това, което считам за висше, е станало невисше, и аз го осъждам, то обикновено се използват два способа: 1) самият аз да стана по-висш от това, което е било висше (кавги между синове и бащи, революции), или, въпреки че висшето е престанало да бъде висше – да продължавам да го считам за висше – конфуцианство, славянофилство, Павел (да се носи власт, недадена от Бога).

23 март/4 април 1884. Струва си да влезеш в работническо жилище, душата разцъфтява.

26 март/7 април 1884. Четох Кривенко: Физическият труд. Превъзходно.

29 март/10 април 1884. Четох Конфуций. Все по-дълбоко и по-хубаво. Без него и Лао Дз Евангелието не е пълно. И той е нищо без Евангелието. Писмо от Чертков следобед. Той се сърди за разбиране вместо Бог. И с досада си помислих: Ако само знаеше за целия труд и напрежение, и отчаяние, и възторг, от които е излязло това, което е. Ето къде е нужно уважение. Но за да го има, то трябва да се заслужи. Но за да се заслужи, то не трябва да се желае. - Две неща ми станаха ясни вчера: едното не е важно, другото е важно. Неважното: аз се боях да казвам и да мисля, че 99/100 от всички са побъркани. Но не само, че няма от какво да се страхува човек, ами не бива да не се говори и да не се мисли за това. Ако хората действат безумно (живот в града, възпитание, лукс, безделие), навярно и ще говорят безумно. Така и ходиш сред луди, стараейки се да не ги подразниш и да ги излекуваш, ако е възможно. 2) Важното: ако аз живея (отчасти) просто по волята на Бога, то безумният, болен свят не може да ме одобрява за това. А ако те ме одобряват, то аз бих престанал да живея по волята Божия и бих започнал да живея по волята на света, бих престанал да виждам и да търся волята Божия. Ето такова би било твоето благоволение. Чертков ме огорчи, но не задълго.

30 март/11 април 1884. Сетих се за „Записки на един нелуд”. Как живо ги преживявах – какво ще стане? Колко е удивително, че няма гняв – цял месец почти.

6/18 април 1884. Той [Чертков] е удивително едноцентричен с мен.

14/26 април 1884. Трябва и в нещастния живот да си щастлив.

16/28 април 1884. Те със Соня ме нарекоха луд и аз насмалко да се разсърдя... Не е нужно да се бориш. Умът трябва да се очиства до

святост.

18/30 април 1884. Лвов разказваше за Блаватска, за преселването на душата, за силата на духа, за белия слон, за заклеване в новата вяра. Как да не се побърка човек при такива впечатления? Ших ботуши.

26 април/8 май 1884. Всички ме смятат за  измамник.

3 май/15 май 1884. Бедната, как ме ненавижда... Може да се говори за ползите на града като за ползи, но щом се постави въпрос кое е по-нравствено, всичко свършва.

Тежко ми е. Аз съм едно нищожно, жалко, никому ненужно същество и при това занимаващо се със себе си. Само едно нещо е хубаво, че искам да умра. Имах писмо от Юргенс. Иска моите съвети, а какво мога аз?

4 май/16 май 1884. Прокурорството на Давидов е непоносимо – отвратително ми е. Виждам, че в тези компромиси има само зло. Не му казах. Той разказваше невероятни гадости и глупости от тяхната служба и отношенията с губернатора. Върнах се късно. Много ядох  и пуших. Вечерта ших.

По-добре да умра, отколкото да живея така.

5 май/17 май 1884. У дома е все същата всеобща смърт. Само малките деца са живи.

6 май/18 май 1884. Той [Сергей] ме ненавижда за моята вяра.

[Май. Повторение] И още съзнанието за това, че трябва да правиш само добро, да радваш хората около себе си – без всякаква цел, ето това е голяма цел.

30 май/11 юни 1884. Косих.

Отчуждението към жена ми все расте. А тя не вижда и не иска да види.

2 юни/14 юни 1884. Втори ден откакто не ям месо.

4 юни/16 юни 1884. Косих дълго. Обядвахме. Веднага отидох да шия и ших до късно вечерта. Не пуших. Около мен върви все същото тунеядство.