XV. Това разяснение е важно, защото от съзнаването на измамата на лъжовния и от съзнаването на истинския живот произлиза ръководството на живота на хората, произлиза това учение за доброто, истината и любовта, което дава най-голямо благо на човечеството.

XVI. От съзнаването на истинския живот в духовното съзнание произлиза всичко това, което наричат добродетел и което дава най-голямо благо на хората. От това съзнание произлиза това, което съставлява основата за всички добродетели: произлиза любовта, т.е. признаването за свой собствен живота на всички същества в света, и за изпълнение изискванията на любовта от това съзнание произлиза себеотхвърлянето, въздържанието, безстрашието, произлиза усилено, изяснено изискване на това, което наричаме съвест, което не е нищо друго, освен съзнание за своята духовност.

15 юли 1903. 2) Казват: истинското безсмъртие е само това, при което ще се задържи моята личност. Но точно моята личност е това, което ме мъчи, което ми е най-отвратително от всичко в този свят. Да останеш навеки със своята личност, това наистина е мъчението на Ахасфер.

14 ноември 1903. 1) Когато животът на хората е безнравствен и отношенията им не са основани на любовта, а на егоизма, то всички технически усъвършенствания, увеличаването властта на човека над природата: пара, електричество, телеграфи, всякакви машини, барут, динамити, робулити, произвеждат впечатление на опасни играчки, които са дадени в ръцете на деца.

3) Обикновено мислят, че прогресът е в увеличаването на знанията, в усъвършенстването на живота, - но това не е така. Прогресът е само в по-голямото и по-голямото изясняване на отговорите на основните въпроси за живота. Истината винаги е достъпна за човека. Това не може да бъде иначе, защото душата на човека е божествена искра, самата истина. Работата е само в това, да се махне от тази искра Божия (истината) всичко, което я затъмнява. Прогресът не е в увеличаване на истината, а в освобождаването й от нейните покрови. Истината се придобива като златото, не като се уголемява, а като се отмива от него всичко, което не е злато.

24 ноември 1903. 1) Ние познаваме в себе си два живота: живот духовен, познаваем от нас чрез вътрешното съзнание, и живот телесен, познаваем от нас чрез външно наблюдение.

Обикновено хората (към които принадлежа и аз), признаващи за основа на живота духовния живот, отричат реалността, необходимостта и важността от изучаване на телесния живот, очевидно не можещ да ни доведе до никакъв окончателен резултат. По същия начин и хората, признаващи само телесния живот, напълно отричат духовния живот и всякакви основани на него изводи, отричат, както казват те, метафизиката. Сега ми е напълно ясно, че и двете страни не са прави, и двете знания: материалистическото и метафизическото имат своето голямо значение, само да не се иска да се правят несъответстващи изводи от едното или другото знание.

От материалистическото знание, основано на наблюдения на външните явления, може да се изведат научни данни, т.е. обобщения на явленията, но не бива да се извеждат никакви ръководства за живота на хората, както често са се опитвали да правят материалистите, - дарвинистите, например. От метафизическите знания, основани на вътрешното съзнание, може и трябва да се извеждат законите на човешкия живот, - как, защо да се живее: същото, което правят религиозните учения, но не трябва да се извеждат, както мнозина са се опитвали, законите за явленията и обобщаването им.

Всеки един от тези два вида знания има свое предназначение и свое поле на дейност.

Струва ми се, че е 30 ноември 1903.

1) Нощем, в постелята, някакси започнах да мисля за живота, за Бога, и смисълът на живота и Бог престанаха да бъдат ясни и ме обзе ужасът на съмнението. Стана страшно. Сърцето ми се свиваше. Но не продължи дълго. Главният ужас беше в съмнението, в това, че не трябва да се моля, че никой няма да чуе, че нищо не е задължително. Не страх от смъртта, а страх от безсмислието. Не продължи дълго. Първата звездичка на просветването пламна от това, че винаги в основата на всичко е: от Когото, от Каквото съм излязъл, към него вървя и ще стигна. После съзнанието ми се просветли за това, какво иска от мен силата, която ме е изпратила, и ми стана леко, съмнението изчезна. Това беше по-скоро физическо затъмнение, при което е важно да се знае, че то е физическо, някакъв сън, сън на висшите духовни сили. И в такива минути не питаш, а чакаш. (Лошо описах целия процес на съмнение и избавление от него, а го чувствах много силно.)

2) Преди мислех, че същността на човешкия живот се състои във все по-голямото разширяване на пределите. Но това не е вярно. Не може да бъде. Не ни е дадено да змаем в какво е същността на човешкия живот. Единственото, което знаем е, че усъвършенстването на човека се състои във възможно най-голямото сливане с непостижимия за него вечен живот; във все по-голямото и по-голямо сливане на собствената линия на живота с тези две паралелни безкрайни линии, които го теглят към себе си.

1904 г.

3 януари 1904. 3) Движението е илюзия, необходимо произтичаща от нашата отделеност. Не може да се признае, че смисълът на живота е в нашето отделно усъвършенстване (разширение на пределите), защото всяко усъвършенстване, всяко разширение е нищо сред безкрайното пространство и време; да се признае смисъла на живота, както го правех преди, в прогреса – в единението на съществата, също не бива, защото също всяко единение е нищо предвид безкрайността на пространството и времето. Така че нашият живот е движение само за нас, а в действителност животът е неподвижен...

В това, че моят живот има неразбираем за мен, но дълбок смисъл, в това е истинската и необходимата на хората вяра. Аз вярвам че има Някой, за Когото моят живот има смисъл.

6 януари 1904. 1) Два ума: ум в областта на материалното – наблюдения, изводи, разсъждения за наблюдаваното, и друг ум в областта на духовното: отношение към Бог, към хората, към другите същества, нравствени изисквания... В по-голямата си част, даже винаги, колкото по-голям е единият ум, толкова по-малък е другият.

11 януари 1904. 1) Какво заблуждение, и колко обичайно: да мислиш и казваш: аз живея. Не аз живея, а Бог живее в мен. А аз само преминавам през живота или, по-скоро, появявам се в различен от другите вид.

14 януари 1904. 1) Какво празно занимание е нашата литература под цензура! Всичко, което е необходимо да се каже, което може да бъде полезно за хората в областта на вътрешната, външната политика, икономическия живот и, преди всичко, религиозния живот, всичко, което е разумно, не се допуска. Също и в обществената дейност. Остава една детска забава. „Играйте, играйте, деца. Колкото повече играете, толкова по-малка  е възможността да разберете, какво правим с вас.” Колко ясно ми стана това.

19 януари 1904. 1) Аз – духовно и затова извънпространствено и извънвременно, безкрайно, вечно същество, отделено от своето начало (зная, че думата и схващането за отделеност е временно-пространствено понятие, но иначе не мога да разбера). И това отделено същество се стреми да излезе от своите предели, като сгъстен газ; и в това е животът, че то, съзнавайки своята духовност, своето единство с Всичко, се стреми да се съедини с него.

25 февруари 1904. 4) Колкото и да ни се иска безсмъртие на душата, такова нещо няма и не може да има, защото няма душа, има само съзнание на Вечния (Бог). Смъртта е прекратяване, изменение на този вид (форма) съзнание, което се е изразявало в моето човешко същество... Вярвам, че не само съм в Бога, но съм проявление на Бога, и затова няма да загина.