22 януари 1909. Вчера идва архиереят, говорих с него искрено, но твърде внимателно, не изказах целия грях на неговото дело. А трябваше. Лошо ми повлия неговият разказ за Соня, за неговия разговор с нея. Очевидно той би искал да ме обърне, ако не да ме обърне, то да унищожи, да намали моето, според тях – зловредно влияние върху вярата в църквата. Особено неприятно е, че той помолил да го уведомят, когато легна да умирам. Като че ли са замислили нещо такова - да уверят хората, че съм се „покаял” преди смъртта. И затова заявявам, май се повтарям, че не мога да се върна към църквата и да се причестя пред смъртта, тъй както не мога пред смъртта да говоря мръсни думи и да гледам неприлични картинки, и затова  всичко, което ще говорят за моето предсмъртно покаяние и причестяване, ще е лъжа. Казвам това, защото, ако има хора, за които според тяхното религиозно разбиране причестяването е някакъв религиозен акт, т.е. проявление на стремежа към Бога, за мен всякакво такова външно действие, като причастието, би било отричане от душата, от доброто, от учението на Христа, от Бога.

4 февруари 1909. 1) По усещането, колко неприятно е да се търпи това, разбрах – смешно е да се каже: на 80 години – че не трябва да говориш с другите за това, което те занимава, а да улавяш това, което занимава тях, и да говориш за това...

4) Слушам, и получавам писма, вероятно и в печата, упрекващи ме за това, че не отдавам земята на селяните. Не мога да не призная, че би било най-добре, без да се боя от упреците на семейството да отдам земята на селяните (на кои?), а можеше някак да се устрои, но за лошо ли, за хубаво ли, не направих това, но не защото много скъпо цених тази собственост. 20 и повече години я ненавиждам и не се нуждая и не мога да се нуждая от нея и благодарение на моите писания, ако не на писанията, то на моите приятели. – Единствената изгода от това, че не отдадох земята, е, че ме осъждаха и ругаха, осъждат и ругаят.

6 февруари 1909. 2) Лесно е да се каже: „да живееш само пред Бога”, а колко е трудно, но и колко е хубаво!

12 февруари 1909. Вчера и днес идва Ваисов.

14 февруари 1909. 1) Говорят: „нима е възможно да се живее по закона на любовта, без да се спират с насилие лошите?” Фактът, че хората говорят това, показва, че говорещите вярват в закона за насилието, вярват в това, че насилието ще уреди живота. Те вярват в това, и наистина, законът за насилието отчасти, само отчасти урежда, или ни се струва, че урежда живота. Какво би било, ако вярвахме в закона на любовта също тъй, както вярваме в закона за насилието? Цялата работа е във вярата в едното или в другото. И мисля, че вярата в закона на любовта ще дойде и ще стане също така обща, каквато е била вярата в закона за насилието. А щом като тази вяра стане обща, ще се унищожи голяма част от тези злини, от които страда сега човечеството.

2) Често се отдаваш на униние, на негодувание заради това, което се върши по света. Каква непростима грешка! Работата, движението напред, увеличаването на любовта у хората, осъзнаването на нейните възможности, нейното приложение като закон на живота, расте в човечеството и по положителен път – признаване на нейното добротворство, и по отрицателен – признаване на все по-влошаващото се и влошаващо се положение на хората вследствие признаването закона на насилието. Да, трябва да виждаш този двояк ръст, а не да се отчайваш.

15 февруари 1909. 2) Сега беше тук един бедняк, селянин, бивш войник, говори с чуждестранни, излишни думи, но смисълът на речта е един: ненавист към управниците, към богатите, завист и оправдаване на самия себе си във всичко. Страшно същество. Кой е направил това? революционерите или управляващите? И едните, и другите.

3) Религиозно – нравственото положение на народа е ужасно, като че ли няма изход. Но има изход, само че трябва време. Наял си се с лоша, вредна храна, или си се напил пиян - залян, и се мъчиш, и ти се струва, че няма изход, защото сега наистина няма изход, но изход има. Жлъчката ще смели, организмът ще преработи, така е и в това.

4) Какво ужасно зло е направила революционната литература: да покаже неосъзнаваното преди, спокойно понасяното зло и да предложи, като единствено средство за избавление, средство, не избавящо, а увеличаващо злото – това е ужасно жестоко. И това са направили революционерите с народа.

18 февруари 1909. 1) Сега си мислех нещо много важно за мен: Все ми се иска – не зная дали по стар навик или поради свойството на човешката душа – иска ми се да се моля, да се обръщам към Някого, към Бог. В последно време се старая да определя ясно за себе си Бог, както и би трябвало да бъде, стигнах до признанието за невъзможността на отношението към Него, към Неговото отричане за разума, но потребността е жива. Бог, Ти, Ти – всичко, на което аз съм смутно проявление в тялото, в отделеното от Всичко тяло, Ти – Целият, в цялото съвършенство, помогни ми. Говоря това – и ми е хубаво на душата. Не зная кой е Този, Когото моля за помощ, но не само зная, че Той е, зная също и това, че колкото повече, по-искрено и по-горещо Го моля за помощ, толкова повече чувствам тази помощ. Да. Помогни ми да се освобождавам от тялото, да се съединявам с Теб – и чувствам, че Ти вече помагаш, и – исках да кажа, че Те обичам, но „обичам” не е точната дума. Чувството ми към теб не е тъй горещо, както любовта, и не е тъй ограничено, телесно. Това не е любов. В любовта има желание за благо, а в това има само желание за съединение. – (Неясно.)

2) Все си измислях кратка молитва, а се моля по съставената дълга молитва. Това не е хубаво. Молитвата не може да бъде една и съща за всички дни, за всички часове. Сега ми е нужно: „помогни”. А понякога е нужно: „благодаря”. Понякога е нужно само съзерцание, а понякога памет за Него и за Себе си.

19 февруари 1909. 1) Разумният човек може да се надява, да очаква само едно нещо – смъртта.

2) В живота не трябва да очакваме бъдещето, а да се готвим за живота в настоящето.

28 февруари 1909. 1) Животът е стремеж към съединяване с Началото на всичко, с Бога, тогава как може да бъде страшна смъртта за този, който разбира истинския смисъл на живота. Как да се страхува от това, в което е изпълнението на неговите стремежи.

2) Умирайки, изпитваш това, което изпитва изоставеното дете, връщащо се към любящата и любимата си майка.

3) Като че ли работниците сами са си виновни. Целта не трябва да бъде освобождение, а цел - достигане на най-добър духовен живот – религиозна цел, обща, и тогава и само тогава попътно ще се достигне политическата, частната цел.

4) Наивността на недоумението на днешния работник за това, че „така може да се получат много неприятности”.

1 март 1909. 4) Данъците са най-могъщото оръдие за поробване, и затова освобождението е възможно само при освобождаване от участие в събирането на данъци и – страшно е да се каже (същевременно и радостно) – само при освобождаване от користта, при готовността за бедност, при отказ за служене на богатите.

5 март 1909. 1) Гогол е огромен талант, прекрасно сърце и слаб, т.е. несмел, боязлив ум.

Най-доброто произведение на неговия талант – Каляска, най-доброто произведение на неговото сърце – някои от писмата.

Главното нещастие на цялата му дейност е неговата покорност към установилото се лъжерелигиозно учение и на църквата, и на държавата. Хубаво би било, ако просто бе признавал всичко съществуващо, но той го оправдавал, и то не сам, а с помощта на софистите славянофили и бил софист и то много лош софист със своите детински вярвания. Влошавало, обърквало още повече неговия начин на мислене желанието му да придаде религиозно значение на своята художествена дейност. Писмото за „Ревизор”, втората част на „Мъртви души” и т.н.