24 септември 1909. Писах писмо на един индус и получих приятно писмо от един индус от Трансваал.

27 септември 1909. 2) В обществото на хора, живеещи духовен живот, начело, влияейки им, естествено ще застане човек, висш по нравствени качества. Ала в обществото на хора, живеещи само телесен, светски живот, неизбежно винаги начело с власт над тях ще застане най-низкият по нравствени качества човек.

14 октомври 1909. 3) Има двояки изкуства: музика, драма, отчасти живописта, в които мисълта – задачата на изкуството – и изпълнението се отделят: в музиката – композицията и изпълнението, също и в драмата – съчиняването на пиесата и изпълнението, отчасти в живописта, изобщо в пластическите изкуства, замисъл и изпълнение, и вече напълно – илюстрацията. И в тези двояки изкуства най-често се среща фалшиво изкуство: лъжлива, празна мисъл и прекрасно изпълнение на музикантите, или на актьорите, или на живописците. Особено в драмата и музиката. Има драматурзи (Андреев спада към тях) и композитори, които, без да се главоболят за съдържанието, значителността, новостите, правдивостта на драмата, на музикалното съчинение,  разчитат на изпълнението, и за удобство нагаждат своите произведения към ефектите на изпълнението.

19 октомври 1909. Звегинцев беше у нас на обяд. Стараех се или да не говоря, или да говоря сериозно и правдиво. Не се получи съвсем, но е по-добре от преди. Същото е и с Андрей и жена му. Но се упреквам за това, че не им казвам направо, какво мисля за техния живот. Със Звегинцев говорих зa молитвата в църквата, за текст VI на Матей и неприложимостта към молитвата на текст XVIII, 20. - И изобщо колко е вредно да се приписва значение на текстовете.

Пристигна Мария Александровна. Каква сериозна работа се извършва в нея!

Четох „Руска мисъл”: Белият кон, Брезата и стихове. Без преувеличения: лудница, а аз съм се загрижил за мнението на тези читатели и писатели. Срамота, Лев Николаевич.

21 октомври 1909. 2) Аз, като отделно същество – илюзия. Аз съм само един безкрайно малък орган на безкрайно голямото, недостъпно за мен Всичко. Моето дело служи на това Всичко, както служи всяка клетка, частица на цялото тяло. Да си въобразявам, че съм отделно, независимо същество, е връх на безумието. Аз съм само орган. Няма никакво аз, органът има задължението да служи на Всичкото и възможността да се радва на служенето. Служенето е възможно само тогава, когато органът е в единство с Всичко. А единението с Всичкото се дава от любовта. Така че любовта не е цел на Всичко (Бог не е любов), а само условие, при което органът, това, което ми се представя като „аз”, се съединява с Всичкото. Целта на Всичкото не е достъпна за мен, макар да зная, че й служа. (Неясно, но ми е радостно, разбираемо.)

22 октомври. Полунощ е. Видях прекрасен сън, как говорех с жар за Хенри Джордж.

4 ноември 1909. 3) Често ме питат в писмата: Хубаво ли е, нужно ли е да се оженя, омъжа. Мисля, че следният отговор ясно ще изрази какво мисля по този въпрос:

Винаги е по-добре да се въздържиш, ако можеш, да унищожиш в себе си пола, ако можеш, т.е. да не си нито мъж, нито жена, а човек. Това е първото. Ако не е по силите ти и не можеш да виждаш мъж в жените – сестри, и жена в мъжете – братя, ако половото чувство нарушава главното дело в живота – братското, също духовното, любовно отношение към всички хора, то ожени се, свържи се неразривно, за цял живот, с един или една, като се постараеш, разбира се, да намериш в този или тази, с когото-която се събереш, най-голямо съгласие с твоето разбиране за живота, и встъпвайки в полово общуване, знай, че с това общуване поемаш задължението да отглеждаш и възпитаваш деца, което е естественото и оправдаващо последствие от брака.

3 декември 1909. 1) За да бъдеш художник на словото, трябва да ти е присъщо да можеш  духовно да се издигаш високо и да падаш ниско. Тогава всички междинни стъпала ще са ти известни, и ще можеш да живееш във въображението, да живееш живота на хората, стоящи на различни стъпала.

4) Не искам да съм християнин, както не съм съветвал и не бих искал хората да са брахманисти, будисти, конфуцианци, таоисти, магометани и други. Всички ние сме длъжни да намерим, всеки в своята вяра, общото за всички, и, отказвайки се от изключително своето, да се държим за общото.

8 декември 1909. За първи път, усещайки близостта на смъртта (благодаря зa това), почувствах възможността и голямата радост от живота, свободен от моето „аз”, и целият посветен на служение. Може да се живее така,  и колко би било хубаво за другите, а главно за теб самия. Много, много е хубаво на душата.

Не мога достатъчно ясно да изразя и достатъчно да се радвам на това ново, изпитано от мен чувство – не разсъждение, а чувство, че съм работник, само работник на Този, чрез когото живея. Че мен ме няма като „аз”, като Лев Николаевич, има само работник, и моите интереси са Неговото дело. А това дело може да бъде, да ореш и сееш земята, за да храниш хората, и да отглеждаш деца, и да проясняваш съзнанието. Може да се възрази, да се каже: а къде остава самоусъвършенстването?

Самоусъвършенстването не изключва това разбиране за себе си – да се усъвършенстваш не за себе си, а само за да бъдеш добър Негов работник.

5 януари 1910. Събудих се рано. Ходих из градината. Все по-трудно и по-трудно ми става да гледам робите, работещи за нашето семейство. Стараех се да помня молитвата при общуване с хората. Пристигнаха милите Николаев и Абрикосов, и много им се радвам. Поговорих с Николаев. Абрикосов е пълен с духовен живот. Получих много писма. Писах отговори на Шмит и Магометанин. Нищо повече не правих. Все ми е тъжно.

Отивам да обядвам. Вечерта четох „Сънят” пред цялото общество. Много възражения. Но мисля, че е хубаво. Винт, и все ми е тъжно и срамно.

6 януари 1910. Много писма, малко интересни. Пристигна един кинематографист. Леко поправих „Сънят” и „Беднотата” и реших да ги изпратя на Чертков каквито са. Изобщо трябва да престана хем да пиша, хем да се притеснявам за написаното. Вчера беше тук един евреин, искаше сбито изложение за смисъла на живота. Всичко, което му говорих, не ставало, било субективно, а трябва да е обективно, въз основа на „еволюцията”. Удивителната глупост, тъпоумие, на вкусилите учеността.

Нищо не записах. Все така ми е срамно и тъжно, даже повече от вчера.

Вечерта скучният кинематографист. Винт.

7 януари 1910. Душевното  ми състояние е малко по-добро. Не изпитвам безпомощна тъга, а само непрестанен срам пред народа. Нима в такова състояние на срам ще завърша живота си? Господи, помогни ми, зная, че си в мен...

1) Особено ясно почувствах това, което знаех отдавна: че всеки съзнава своето „аз”, тъй както и аз моето. Това изглежда много просто, но за мен беше и много ново, и особено необикновено важно. Само трябва винаги до го помним. Ако го помним, то ще дойде краят на всяко неодобрение, да не говорим за неприятна постъпка спрямо друг човек.

2) Това е важно най-вече, защото дори и да не съзнаваш, а само живо да си представяш  чуждото „аз”, както своето, то съзнаваш и това, че всяко друго „аз” е същинското „аз”, и е не само същото като моето, но е едно и също.

3) Такова съзнание за чуждото аз, както за своето, е важно за благото на човека, защото признавайки чуждото „аз” за също такова  като твоето, можеш да вършиш благо не само единствено за твоето „аз”, но и за всички други.

4) Любовта не е нищо друго, освен признаване на другите аз – за свои.