21 април 1894. 1) Тежестта от загубата на любими хора: дете, мъж, жена, баща, майка се заключава главно в това, че лишавайки се от тях, човек се лишава от това, което го е изкарвало извън него, от неговия егоизъм, и без тях той остава в най-ужасното за човека положение, ако не е християнин, пак е сам със самия себе си.

4) Молих се днес, разхождайки се, Бог да затвърди в мен вярата, че зная делото Божие и че го творя. И си мислех, че цялото дело е в тази вяра. Ако вярвам, че творя делото Божие в себе си, то значи вече го творя. Увеличавайки вярата в себе си, аз я увеличавам и у другите по вътрешен и външен път, по вътрешен – с това, че тази част от моето „аз”, в която увеличавам вярата, е тази единна същност, която е във всички хора, и, увеличавайки я в себе си, аз я увеличавам у всички, като че ли увеличавам тази течност, която е разлята във всички (пиша лошо); по външен път я увеличавам в другите чрез това, че моята вяра неизбежно поражда вяра във всички окръжаващи така, както капка в морето, имаща възможност да развие топлина в себе си, неизбежно би предала тази топлина на всички обкръжаващи я капки.

22 април 1894. Вчера четох поразителна с наивността си статия от професора от Казанския университет Капустин за вкусовите вещества. Той иска да покаже, че всичко, което хората употребяват: захар, вино, тютюн, опиум даже – е необходимо във физиологическо отношение. Тази глупава, наивна статия ми беше полезна във висша степен; тя ясно ми показа, в какво според лицемерите на науката се състои делото на науката. Не в това, в което трябва да бъде: определение за това, което трябва да бъде, а в описанието на това, което е. Съвършеното извращение на науката е станало именно по времето на експерименталната опитна наука, т.е. наука, която описва това, което е, и затова не е наука, защото това, което е, всички ние така или иначе знаем, и това описание не е нужно никому. Хората пият вино, пушат тютюн, и науката си поставя задачата физиологически да оправдае употребата на вино и тютюн. Хората се убиват един друг, науката си поставя задачата да оправдае това исторически. Хората се мамят един друг, отнемат срещу нищожна плата земята или оръдията на труда от всички, и науката икономически оправдава това. Хората вярват в безсмислици, и теологическата наука оправдава това.

Задачата на науката трябва да бъде познанието за това, какво трябва да бъде, а не за това, какво е. А сегашната наука, напротив, си поставя за главна задача да отвлече вниманието на хората от това, което трябва да бъде, и да ги привлече към това, което е, а то не е нужно никому.

2 юни 1894. Сега получих телеграма за смъртта на Ге. Не ми се пишат тези думи: смъртта на Ге. Колко сме слепи, все пак виждаме само това, което ни се струва. Така ни се струва, че той беше нужен със своите проекти и планове. Но не. Аз много го – не искам да кажа: обичах, много го обичам, но все пак ми се струваше, че той, макар далеч да не беше приключил в художествен смисъл,  далеч не беше приключил и в смисъл на християнското развитие на движението. Страшно ми е да пиша това. Но така ми се струваше. Ужасно ми е жал за него. Той беше прелестно, гениално старо дете.

13 юни 1894. 2) Разхождайки се в гората, мислех: всичко, което виждам: цветя, дървета, небе и земя, всичко това са мои усещания. А същността на моите усещания не е нищо друго, освен съзнанието за пределите на моето „аз”. „Аз” се стреми да се разширява и в този стремеж се сблъсква със своите предели в пространството, и осъзнаването на тези предели му дава усещания; а то обективизира усещанията в цветя, дървета, земя, небе. После си помислих: а какво е любовта? За какво е любовта, щом животът се състои от тези стълкновения с твоите предели. Стълкновението с тези предели е необходимо, и в тези стълкновения е играта на живота. Какво общо има това с любовта? Не помня как, но тази представа за живота премахваше любовта, правеше я ненужна. И ме нападна съмнение и униние. Дали не е измислица всичко това, което мисля и говоря за любовта. Вярно е, че не само аз говоря за нея, не съм я измислил аз. А си е открай време. Но макар това да дава някаква вероятност, че тук има нещо, дали това все пак не е самоизмама? Отидох по-далеч и си помислих; а отде знам аз, че аз съм - аз, ами ако всичко, което виждам, е само моя предел? Освен съзнанието за пределите, има и съзнание за самия себе си, за този, който осъзнава пределите. А какво е това съзнание? Ако то чувства пределите, то значи по самата си същност е безпределно и се стреми да излезе от тези граници. С какво мога да изляза от тези граници? С какво мога да проникна извън тях? Само като обичам това, което е отвъд пределите. Така че любовта унищожава границите, съединявайки този, който обича, с това, което е отвъд пределите, с Бог, с любовта (неясно).

Посредством любовта човек разрушава ограничаващите го предели, може да стане безпределен – Бог. Отначало човек унищожава тези граници между най-близките му, най-понятните му същества, после между по-отдалечените, по-трудно разбираемите.

... в този свят е немислимо осъществяването на пълна любов, т.е. унищожаване на пределите между себе си и света. Не е възможно пълно осъществяване, но е възможно безкрайно приближаване. Но този свят не е единствен, има и други светове, в които това осъществяване навярно е възможно. Човек, от една страна, приближава в този свят осъществяването на Царството Божие, т.е. любовта, от друга страна - сам се готви за този живот, в който това ще е възможно.

14 юни 1894. 2 ) Наближавайки Овсянниково гледах прелестния залез на слънцето. Просвет в струпаните облаци, и там, като червено ъгълче с неправилна форма, слънцето. Всичко това над гората, над ръжта. Радостно. И си помислих: Не, този свят не е шега, не е само земен път на изпитания и преход към един по-добър, вечен свят, а е един от вечните светове, който е прекрасен, радостен и който не само че можем, но и трябва да направим по-прекрасен и по-радостен за живеещите с нас и за тези, които ще живеят с него след нас.

25 юни 1894. 1) Целта  на живота е в това, да призовеш в себе си Бог, който желае благото на всички.

26 юни 1894. Писах предния ден. Все съм слаб физически и умствено. А напротив, духовно твърд, и затова е радостно. Постоянно си спомням, че съм посланик и трябва да върша делото Божие: да раздухвам в себе си Божията искра – любовта е това, което установява Царството Божие в себе си, т.е. покорност към Него, сливане с Него, и Царството Божие извън себе си, това, което често заразява другите, предизвиквайки в тях същото разгоряване на искрата на Божията любов. Не пиша, вчера и не косих. Не пиша, защото все не намирам точна и ясна форма за изразяване, и нямам потребност, влечение да пиша.

Отидох на пясъчните ями. Там селяните, влизайки в тях, работят с опасност за живота. На обяд казах, че трябва да се направи кариера. Соня каза отначало, че няма да даде пари. Имаше минута на раздразнение. Искаш да подложиш другата, когато те ударят по едната, а когато ти се предостави истински случай, както сега, то не искаш да подлагаш, а да отвърнеш.

6 юли 1894. 1) Често се ядосваме на хората за неприемането им на християнския мироглед, въпреки че го разбират. Напразно. Той не им е нужен. Те живеят като животни -  не в обиден смисъл, а в смисъл, че им е невъзможно да обхванат въпроса за живота в цялото  значение, на което християнството дава свой отговор. Живее, весели се, скърби, радва се, страда, расте, старее и умира, без да си задава въпроса: защо; и не му е нужно християнско учение, то е неуместно за него. Хората от каменната епоха и преди нея са живеели като животни, тогава напредничавите хора едва започвали да разбират необходимостта от общуване, но напредничавите хора станали повече, и така се сложил животът, и тълпата се покорила. Точно така е и сега: на хората на нисша степен на нравствено развитие не е нужно християнското учение, те самите не могат да разберат, защо е то; но те могат и трябва да бъдат ръководени от тези, които разбират...