— Ирина, твоето място е при нас!… — внезапно извика някой от улицата.

Ирина позна гласа на Чингис. Той се беше покачил върху оградата. Възмутени от дързостта му, хлапетата от първи курс изпратиха към него нов зали от тухли и керемиди. Но той се сниши ловко зад дървената ограда, така че снарядите пролетяха над главата му, без да го засегнат.

Като видя бъркотията, Ирина се върна на улицата. Но тогава внезапно — може би имаше условен сигнал — всички студенти от улицата се затичаха по посока към Ректората. Ирина остана сама. Когато стигна до ъгъла, при който улицата излизаше на площада, тя забеляза, че към Ректората тичаха и студентите от Физико-математическия факултет, които до тоя момент се разхождаха на разпръснати групи около Ботаническата градина. Конното полицейско отделение, което стоеше пред Държавната печатница, се спусна да им пресече пътя, но не успя. Едни от студентите го изпревариха и преди да се разгъне в широка верига, минаха покрай фланговете му, като прескочиха телените огради на градинките и нагазиха в буйната зелена трева. Други хукнаха между Държавната печатница и паметника на Левски направо към Ректората. Полицаите закъсняха и не можаха да спрат тълпата. Но неколцина от тях, разярени от неуспеха си, заобиколиха един малък студент със смешно дълго палто и почнаха да го бият немилостиво по главата с бичовете си. Студентът безпомощно вдигна ръце, за да се предпази от ударите, но след това залитна и падна върху паважа. Един от стражарите препусна към Ирина. Когато стигна до нея, той стегна юздите на коня и животното се изправи на задните си крака. Ирина отстъпи само две крачки встрани.

— Ти каква си? — свирепо изрева полицаят.

— Гражданка!… — сърдито отговори Ирина, като го гледаше гневно в очите.

— Тогава натам!

Полицаят посочи с бича си към улица „Раковски“. Ирина зави послушно и тръгна по тротоара към двореца, но след това видя, че по улица „Московска“, все по посока към Ректората, тичаха и студенти от Музикалната академия с черни кадифени шапки. Част от ескадрона, който стоеше до Синода, хукна срещу тях. Но щом го забелязаха, студентите завиха веднага по улица „Бенковски“ към булевард „Цар Освободител“. Ирина направи гримаса и се върна назад. Конните стражари бяха отминали към Ректората, а дребничкият пребит студент още лежеше върху паважа. Ирина се затича да му помогне. В това време на тротоара пред Медицинския факултет излязоха юначагите с палки, учудени от внезапното изчезване на противниците си.

— Ирина, върни се!… — извика един от тях. — Конете ще те стъпчат.

Те се озъртаха плахо и нерешително. В моменти на гняв полицията започваше да бие безразборно всички.

Ирина не обърна внимание на виковете им. Тя стигна до падналото момче и му помогна да стане. Едното око на студента беше подуто и червено, а от носа му течеше кръв. Ирина избърса лицето му с кърпичката си.

— Мръсници!… Кръвопийци!… — тихичко стенеше студентът.

— Защо се месиш в такива безредици? — попита тя.

— Как защо?…

Студентът я погледна учудено със здравото си око и не добави нищо. На паважа се търкаляше чантата му, от която бяха изхвръкнали тетрадки и един скъсан учебник по аналитична химия. Ирина прибра всичко и му подаде чантата.

— Благодаря ти! — каза студентът.

— Иди да те превържат. На ъгъла „Сан Стефано“ и „Регентска“ има аптека. Раната ти не е опасна.

Прегърбен, с чанта под мишницата и кърпичка на носа си студентът тръгна по „Регентска“ към аптеката.

— Браво, Ирина!… — започнаха да се хилят студентите от Медицинския факултет, които носеха палки, но не смееха да се отдалечат от тротоара.

— Вие сте гамени — скара им се тя гневно. — Видяхте ли какво докарват вашите глупости?

Ирина тръгна към Ректората, за да пресече булевард „Цар Освободител“ и се прибере най-сетне у дома си. Шумът и глъчката около него се бяха отместили към Народното събрание и двореца. Конната полиция беше разпръснала студентите, но последните се събираха на малки групи в съседните улици, за да подновят манифестацията. Тя стигна до площада пред Народното събрание, но когато го пресичаше, видя отново по булеварда гъста безредна тълпа студенти, която идеше от двореца и пееше „Интернационалът“. Главите на мнозина бяха окървавени и превързани. На Ирина се стори, че имаше нещо безразсъдно и драматично в смелостта им. Тълпата нарастваше бързо от групи, които прииждаха от съседните улици. Тя наближаваше Външното министерство и пеенето й ставаше все по-мощно и развълнувано. И тогава изневиделица, от другия край на булеварда, срещу нея се понесе в галоп ескадрон от конни стражари. Пеенето прегракна, но не спря. Ирина погледна с ужас към безумните студенти, които продължаваха да вървят напред. Край нея, по паважа на булеварда, префучаха галопиращите коне. Тя се вмъкна бързо в сладкарницата до ъгъла.

Пеенето замря изведнъж и се превърна в разбъркан шум от писъци, викове и тропот на конски копита.

Ирина чете през целия следобед в къщи, а надвечер отиде в библиотеката да прегледа главата за херниите в един многотомен немски учебник по хирургия. Когато излезе оттам, бе станало време за вечеря. По улиците се стелеше здрачът на дъждовната вечер. Мокрият паваж отражаваше светлините на лампите, забулени в изпаренията, а от юг полъхваше топъл и влажен ветрец.

Ирина се отправи към ресторанта, но когато пресичаше „Московска“, попадна във фаровете на една кола, която идеше от площад „Александър“. Колата спря изведнъж с бърз удар върху спирачките. Заслепена от фаровете, Ирина побърза да стигне до отсрещния тротоар и се обърна с досада към колата. От последната слезе един мъж, който забърза към нея. Тя помисли, че това е шофьорът, който искаше да я изругае, защото го принуди да спре така внезапно. Непознатият беше облечен с пардесю, но гологлав. Близката лампа осветяваше половината от лицето му. И тогава Ирина го позна.

— Борис!… — прошепна тя с горчиво, неописуемо вълнение, което я задави изведнъж.

— Ела да вечеряме някъде — каза той просто. За пръв, за единствен път Ирина долови, че и в неговия глас имаше вълнение. Обзе я безпомощност.

— Къде?… — премаляло попита тя.

— Все едно — отговори той. — Може и в къщи. Ирина го погледна слисано.

— Ти не си на себе си?… А Мария?

— Мария вече не съществува.

Борис се усмихна студено и тъжно. Ирина не разбра нищо. Познатият глас, тъмните очи парализираха мисълта й, подчиняваха волята й, обхващаха цялото й същество с магията на октомврийския следобед преди четири години, когато го видя за първи път. Някаква сила я тласкаше отново към мъчителното и сладостно чувство на миналото. Тя направи опит да се овладее, но не можа.

— Качи се в колата — рече той.

— Трябваше поне да ме предупредиш!… — прошепна тя. — Жестоко е да действуваш така… Трябваше да имам време да помисля.

— Аз те видях случайно.

— Няма значение… Ужасно е да постъпваш така.

— Добре. Да се махна ли?

— Моля те! — произнесе тя отчаяно.

Той се изсмя тихо и мрачно, сякаш на себе си.

— Няма да те оставя — рече той. — Качи се в колата.

— Ще го направя, не бързай!… Остави ме да дойда на себе си… Боиш се да не те видят ли?

— Не. Това е без значение.

Ирина седна до него на предното място. Той подкара колата бързо.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В „Юнион“.

— Бих предпочела ресторанта, в който се храня всяка вечер… На „Кракра“ и „Цар Освободител“.

— Добре.

Пред Външното министерство той направи остър завой да избегне сблъскването с един камион и не обърна никакво внимание на постовия стражар, който му изсвири да спре.

— Внимавай да не направиш катастрофа — предупреди тя. — Утре вестниците ще пишат, че съм била в колата ти.

— Има ли кой да се разсърди? — Той я погледна мрачно.

— Да, баща ми!… — каза тя. А после добави: — Ти си загубил последното нещо отпреди: увереността, че те обичам.

Ирина изпитваше смесено чувство на тъга, страх и щастие. В ресторанта нервите й се уталожиха малко. Все същият си оставаше той!… Говореше топло, почти нежно, но тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато израза на лицето й. Може би се опитваха да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна, затворена пресметливост, както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си, както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер Борис щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използува хората, без да ги разбира!…