Тя се загледа в строгия юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък от тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му. И тогава Ирина пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше още ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега Борис обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той все още не можеше да се нарече филистер въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.

— Защо ме гледаш така? — насмешливо попита той.

— Защото играеш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… — отговори тя. — Ти не съзнаваш какво става тази вечер с нас!… Ти не виждаш, че се връщаш към мене, защото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.

— Не, не съм уверен — каза той.

— Пак ставаш комедиант!…

— А ти почваш да оскърбяваш себе си… Нямам никакво намерение да те правя любовница.

— Лъжеш!… В тоя момент съзнаваш като мене, че можем да бъдем само любовници.

Той не отговори и я погледна с мрачна нежност.

— Как отиват работите ти? — попита тя, когато свършиха вечерята.

— Много добре — равнодушно отговори той.

— Почваш с германците?

— Да, в голям мащаб.

— И ще печелиш много?

— Да, повече отпреди.

— А какво ще правиш с толкова пари?

— Ще превърна „Никотиана“ в концерн. Възнамерявам да открия филиали в чужбина… Но ти имаш съвсем погрешна представа за парите. Парите са нищо… При парите остават само глупците. Много по-важни са властта и могъществото, които създават… Впрочем ти ще оцениш това по-нататък.

Ирина се намръщи.

— Какво отношение имам с парите ти? — сухо попита тя.

— Не бързай!… Не ме карай да говоря неща, които не съм обмислил добре.

— Моля те да не ги обмисляш изобщо… Аз не мога да разделя под каквато и да било форма търговския ти успех.

— Зная много добре това.

— Тогава не ме преплитай с плановете си. Къде мислиш да ме водиш сега?

— В къщи.

— О, тъй, значи!… Но може би ще ти хрумне да ме представиш и на Мария?

— Мисля да направя тъкмо това.

Тя го погледна тъжно. Явно, той се шегуваше!… И животът му с Мария трябва да бе станал непоносим, за да прави това. Може би тя не можеше да понася егоизма, хладината, тиранията му. Тя не беше успяла да го задържи, защото бе го купила с „Никотиана“, и сега, като всеки купен човек, той й принадлежеше само физически.

Когато излязоха от ресторанта, времето се беше разяснило и върху черния небосвод трепкаха ярки пролетни звезди. В колата през ума й минаха разбъркани, горчиво-сладостни мисли. Целият спокоен, равен и малко тъжен свят, сред който живееше от три години насам, се беше сринал в един миг. През оня обагрен от есента следобед на гроздобера тя беше обикнала Борис също в един миг. И навярно още много промени в живота й щяха да настъпят пак в един миг. Слабите, неуловими, всекидневни пориви към него се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко. Ирина съзна, че пустотата на целомъдрените часове, прекарвани в библиотеката, тъжното спокойствие в къщи и високомерната гордост бяха подготвили тая вечер на пълно отрицание на морала, с който живееше досега. Осени я чувството за бликащ от сила живот, изпълнен с неизвестност, но наситен с вълнение. Мечтата да се прояви в науката й се стори глупава, а средата, в която живееше — досадна. Истинският, действителният живот идеше само от Борис.

Той натисна спирачките и колата спря. Ирина забеляза внезапно, че се намираха пред дома му.

— Имаш ли ум?… — прошепна тя, като го улови за ръката.

— Не се бой!… Трябва да разбереш всичко веднага.

— Какво мислиш да правиш?

— Просто ще влезем вътре.

— Не!… — извика тя, — Трябва да намериш друго място.

— Аз те моля да имаш доверие в мене. Трябва да видим Мария.

— Това е лудост!… Значи, искаш да ме представиш на жена си и да предизвикаш скандал?… Всичко си има граници.

— Не се бой от скандал — рече той. — Просто искам да се увериш, че е невъзможно да живея повече с Мария.

— Значи, карате се постоянно… Защо непременно трябва да видя това?

— Защото после искам да ти кажа нещо и да зная решението ти… — Гласът му трепна смутено. — Ако не я видиш, ще ме упрекваш винаги.

— Нищо не разбирам — произнесе тя безпомощно. — Какво значи това?…

— Влез и ще видиш!…

— О, става смешно!…

— Моля те!

Свежият нощен въздух бе прояснил мисълта й. През главата й минаваха разни мисли. После я осени внезапно подозрение, което я накара да почувствува тръпки на студ и прогони злорадството, което изпитваше към съперницата си. Тя си спомни слуховете, че Мария страда от неизличима и тежка болест.

— Какво й е на Мария? — бързо попита тя.

— Мария е много зле — отговори той.

— Тогава ще вляза, разбира се… Значи, си я оставил болна сама? — В гласа й прозвуча упрекът, от който Борис се страхуваше. — От какво е болна?

Той не отговори и натисна бронзовото копче на звънеца. Вратата се отвори. На прага се показа руса прислужница в тъмна рокля и малка бяла престилка. Тя се дръпна веднага назад и направи път. Ирина и Борис влязоха в преддверието.

Сънливите очи на прислужницата — тя бе много уморена и жадуваше за сън — не изразиха учудване, а само погледнаха одобрително здравата фигура и матовото лице на Ирина, чиято жизненост изпъкна поразително с болното и окаяно същество, за което се грижеше горе. „Да добра е“ — възбудено помисли прислужницата. Като всички слуги тя преценяваше нещата в къщи и отдавна очакваше да види жената, с която господарят й щеше да замести болната. Защото — тя беше умна и прозорлива — това заместване й се струваше вече необходимо. В лицето на Ирина липсваха белезите, които издаваха отрицателните качества на богатите вдетинени жени. Стори й се, че това младо и спокойно лице никога не би се сгърчило от неврастения, от безпричинен или дребнав гняв към слугите. Тя пое шлифера на непознатата със скрита симпатия.

Борис даде на прислужницата няколко къси нареждания.

— Кажи на шофьора да не прибира колата… Госпожицата е лекарка.

Прислужницата кимна равнодушно с глава.

— Как е госпожата? — глухо попита Ирина.

— Допреди малко свиреше на пиано, а сега прелиства ноти.

— Значи, не е толкова зле?

— Днес е особено зле — малко учудено натърти прислужницата.

— Доведи я след малко — каза Борис, сякаш нареждането му се отнасяше за някакво дете. — Тя сигурно е обърнала стаята си наопаки, а това е неприятно за гледане.

Прислужницата пак кимна с глава и тръгна безшумно по стълбите. Борис се обърна към Ирина:

— Ела да пием нещо.

След това тръгна напред, като палеше лампите една подир друга. Пред очите на Ирина светнаха последователно обширният хол, голямата и дълга трапезария за гости, един салон, зимната градина… Скритото осветление, лъскавите геометрични повърхности от акажу, коприна и кадифе с хармонично съчетани цветове придаваха на цялата обстановка нещо приказно.

Значи, този невиждан, ослепителен разкош му беше донесла Мария!… Изведнъж Ирина се почувствува потисната и смазана, сякаш се беше изправила внезапно пред пропастта, която разделяше два свята. От едната страна стояха неизмеримата материална мощ на парите и хората, които ги трупаха, а от другата — сивият труд, послушното търпение на хиляди нищожни, самодоволни, залисани в глупостта си човечета, които намираха съдбата си за естествена и служеха безропотно. Сега тя почувствува изведнъж, че баща й, полицаите, всички чиновници, всички разпенени студенти от корпорациите със смешни хунски имена, цялата потънала в самодоволство и бръщолевене средна класа бяха такива нищожни и глупави човечета, които работеха покорно за хората, живеещи в подобни къщи. Ирина беше също едно от тия глупави и послушни човечета и макар да не работеше още за олигархиите, щеше да прави това в бъдеще и да понася безмълвно властта им. Тя си спомни как една вечер през детинството й баща й се прибра в къщи с превързана глава, ударен с камък от стачници; как Баташки миналата есен шкартираше четиридесет на сто от тютюна на производителите; как Мария й беше отнела Борис… Защо тази къща я изпълваше с такава потиснатост? Може би смущението, глухото недоволство, които изпитваше, идеха от завистта? Не, не беше завист. Никому не завиждаше тя и никаква ясна мисъл, никаква определена омраза не изпитваше сега. Но Ирина съзираше смътно как в този смазващ и погълнал милиони разкош, по тия килими, вази и мебели от акажу, по кадифетата и атлазите струеше потта на бедни селяни и туберкулозни работници.