В първия миг Луис изпита усещането, че бе сбъркал номера на вратата, и с едно смотолевено „простете, сеньора“ направи движение да се върне назад. Той никога не бе виждал тази жена и очите й — две студени зеленикави очи, които святкаха в полумрака на антрето — го изпълниха с внезапно смущение. Тя имаше бледо лице и пепеляворуса коса, която бе опънала зад ушите си. Смущението на Луис се засили и от уплахата, с която жената на свой ред се дръпна назад. Тя нададе слаб вик, тялото й потрепера, а очите й се разшириха от ужас, сякаш виждаше пред себе си дявола. „Карамба! … — помисли Луис. — Това е една побъркана жена!“ И бе обзет от разочарование, задето не виждаше пред себе си Едит.

— Вие ли бяхте на телефона? — попита Луис.

— Да — отговори жената.

Тя се бе съвзела почти тъй мигновено, както се уплаши, и му направи знак да влезе вътре. След това го измери с поглед от глава до пети и се усмихна презрително.

— Влез в стаята — каза тя, говорейки му на „ти“.

„Изнудвачка — помисли Луис с неприятна изненада — или делегатка за преговори.“ Може би зад тая жена стоеше бандата на ирландеца ОТреди, съперник на Луис, който правеше опити да проникне в богатия аржентински пазар.

Луис влезе и без да иска, попипа с ръка малкия револвер, който носеше в задния джоб на панталоните си. Но веднага се успокои. Стаята, в която влезе, бе салон и през отворената врата се виждаше съседния кабинет, а още по-нататък — спалнята. Жената заемаше цял апартамент, за който плащаше най-малко двеста пезети на вечер. Следователно разполагаше с много пари и не изглеждаше от бандата на ОТреди. Последният проявяваше безсмислено скъперничество във всичките си предприятия и надали би се разпуснал да издържа такава скъпа агентка. Още по-малко приличаше тя на ония жени, които обядваха в ресторанта сами и с мълчалив поглед предлагаха тялото си срещу заплащане. Но тогава каква бе всъщност? Пак го осени подозрението, че тя е побъркана. Жълтеникавият полумрак в стаята все още му позволяваше да я разгледа добре. Той имаше само усещането, че очертанията на лицето, раменете, цялото й тяло бяха красиви или по-скоро съблазнителни. Може би тази жена го бе зърнала отнякъде и сега искаше да го направи свой любовник. Дявол да го вземе, тя не бе лоша! … Богатите и разглезени жени от северните раси го изненадваха често с подобни предложения. Но Луис презираше най-много тъкмо тия жени.

Тя продължаваше да го разглежда с предишната напрегнатост, сякаш искаше да се увери, че не бе призракът, от който първоначално се уплаши.

— Къде си ме виждала? — попита той остро.

— В Монте Карло.

— Не съм ходил никога в Монте Карло.

— Лъжеш! … — каза тя презрително. И после добави: — Ти си испанец, нали?…

— Да, от най-лошите — предупреди Луис.

— Имаш ли роднини?

— Цял куп.

— С какво се занимават?

— Молят бога да върне монархията. Лицето й потрепера. После тя се разсмя.

— Искаш да ме увериш, че си Ерегиа ли? — попита тя с внезапна ирония.

— Искам да те предупредя, че няма да ти се случат хубави неща, ако дрънкаш много.

— Простак… Всеки момент мога да те издам на полицията!

С бързо движение Луис я пипна за ръката и свирепо изви китката й.

— Това ли искаше да ми кажеш? — попита той наивно?

— Не!… — простена тя болезнено. — Търся морфин.

И после, като раздра кожата му с ноктите на другата си ръка, изхриптя диво:

— Пусни ме, гангстер! … Ще викам за помощ! …

Луис презрително пусна ръката й. Значи, тази жена бе просто една морфиноманка… Но и това бе пак обезпокоително. Тя можеше да раздрънка за търговията му и да го изложи тук, в самата Испания. Каква дивотия! …

— Кой те излъга, че продавам морфин? — попита той грубо.

— Един познат от Биариц.

— Това е лъжа! … Аз не продавам морфин.

— Обеща го на Едит!

— Не си разбрала, глупачке!

— Седни да поговорим спокойно — предложи тя, като задуши гнева си.

Луис седна срещу нея. Тя го разглеждаше с отвращение, злобно усмихната, сякаш искаше да каже: „Ти си мръсник!… Ти си противен тип от кабаретата! …“ От лицето й лъхаше ненавист, която внезапно озлоби Луис. „Ще ти платя“ — помисли той хладнокръвно.

— Как се казва твоят познат от Биариц? — попита той, като запали цигара.

— Ставаш нетърпим! — каза тя с нервна усмивка.

Луис не настоя повече. Жената от висшата класа не искаше да слезе до нивото на плебея, до жалкия, вулгарен контрабандист. Навярно и се стори недопустимо да го осведомява за познатите си, но, от друга страна, не желаеше да го дразни и затова се усмихна. Луис я остави да приказва. Тя се стараеше наивно да му внуши, че порокът й е невинна страст, дребна прищявка, нещо като тютюна у хора, на които лекарят е забранил да пушат. Същевременно му даде да разбере, че не ще позволи да я изнудва. Познавала и други търговци, но не искала да се пъха из мръсните барове, по които някога се намирала добра стока. Дали продуктът, който Луис й предлага, не е фалшифициран? Не? Ще видим. Вземала морфин само в момент на настроение и когато пожелавала, се отказвала от употребата му.

Докато мърмореше надменно и лъжеше така, Луис успя да я изучи по-добре. Общият вид на личността й напомняше мрачния колорит на английските портрети в Прадо. Светлината, която идеше от прозореца и падаше върху гърба й, оставяше лицето й в полусянка. Тя имаше зеленикави северни очи с хладен блясък, на които пепеляворусата коса придаваше акварелен оттенък. Тънките почти безкръвни устни издаваха гордост и сурова меланхолия. Можеше да се каже, че тя бе един великолепен екземпляр от расата си. Минута след това в сянката под очите, във восъчната измършавялост на бузите й, в говора, движенията и рефлексите й Луис откри хроничните разрушения на отровата. Тя употребяваше морфин в страшни дози и колко отдавна! … Навярно само добрата храна я спасяваше от пълно грохване. И все пак тя изглеждаше необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока. Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността й. За първи път в живота си Луис виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува състрадание към нея, ако тя неволно, несъзнателно, с всеки жест и всяка дума не изразяваше дълбокото презрение, което изпитваше към него. Нямаше основание да й се сърди — с какво право можеше да изисква почит, — но в погледа й, в тия надменни зелени очи имаше някакъв презрителен блясък, който се забиваше в гордостта му като нож. И Луис реши твърдо да постъпи безмилостно.

Най-сетне след общите фрази разговорът взе по-конкретна форма. Луис почна да хвали стоката си със сдържани изрази като почтен търговец. Увери я, че прахът е съвършено чист, без примеси от хероин, който действувал вредно (сякаш самият морфин щеше да й бъде полезен). Тя го попита с какво количество разполага и тогава, като извади пакетчето, Луис каза, че то тежи сто грама. Въпреки усилието й да се покаже равнодушна към стоката, очите й блеснаха алчно, очи, в които Луис прочете страшната и безнадеждна страст към отровата.

— О! … — изтърва тя. — Ще стигне за три месеца.

— Според дозата, която употребяваш.

— Да, разбира се… Смятам като готвачка. Ще стигне за цяла година! И повече!… Вземам съвсем малки дози.

Лъжеше. Първото указание — рефлекс на радостна изненада, който не можа да овладее — изглеждаше по-точно. Навярно бе стигнала до осемдесет или повече сантиграма дневно — последни дози, зад които стояха лудостта и смъртта. Слабата й жълтеникава ръка сграбчи конвулсивно пакета. Тоя жест и болезненият пламък в очите й подсказаха на Луис, че в момента тя не разполага с морфин. Навярно бе свършила последния си запас и от много часове нервите й гладуваха. Въпреки усилието, с което се преструваше, потиснатостта на организма й бе явна. Всичко това подсказа на Луис колко хубава сделка можеше да направи, ако търгуваше на дребно. Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му, а само омразата. Той изпитваше към тази жена някаква необяснима, жестока и почти несправедлива омраза. Тя разглеждаше пакета с дива радост, с животинско доволство, което не можеше да скрие. Особеният израз на очите, трескавата бързина, с която пръстите и опипваха стоката, можеха да предизвикат при друг случай у Луис само съжаление. Сега обаче той наблюдаваше напрежението и със злобно доволство. Пакетът бе облепен с разни фалшиви етикети, с печати и подписи, които трябваше да уверят жертвата, че морфинът е минал през анализи и контроли. Можеше да се добави на всеки случай, че стоката наистина бе много чиста въпреки фалшивите етикети. След това тя съзна вероятно, че не трябваше да показва вълнение, за да избегне изнудването. Прие безразличен вид и постави пакета върху абаносовата масичка по-близо до Луис, отколкото до себе си, сякаш не би се подвоумила да го върне. От ранните години на занаята, когато продаваше на дребно, Луис познаваше тоя похват у жертвите си и се престори, че не го забелязва. Двубоят за цената почваше.