— Колко искаш за „това“? — попита тя с небрежен топ, в който все пак прозвуча скрита тревога.

— Пет хиляди пезети — спокойно отговори Луис.

Гласът му прозвуча непоколебимо. Сумата, която искаше, бе действително чудовищна. При това той нямаше намерение да се пазари, но бе уверен, че тя щеше да я плати, макар и с дива омраза срещу него, защото гибелната страст, порокът, липсата на морфин я изгаряха. Или ако не можеше да я плати, щеше да се унижи, щеше да почне да се моли, а тъкмо това желаеше Луис, В тишината, в тая напрегнатост, с която очакваше да чуе цената, тъжните й зеленикави очи изразиха безнадеждност, после мъка, после отчаяние и най-сетне у тях блесна надменност и подигравка. Имаше нещо у тази жена, което не можеше да се определи, но което изпълваше Луис с непреодолима омраза, нещо, което бе скрито в характера й, нещо твърдо, надменно, неуязвимо и предизвикателно.

— Hijo#1 — извика тя със смях. — Това е безобразие! …

— Hijo!… Тя го нарече hijo… Изразът бе пълен с оскърбителна снизходителност, която вбеси Луис. Исланците казваха галено hijo на синовете, на приятелите си, но това бе също тъй обръщение, с което викаха носачите по гарите или пропъждаха просяците. В убийствения тон, с който произнесе думата hijo, прозвуча пак онова странно и тайнствено нещо в характера й, което свеждаше хората към същества без достойнство, което ги тъпчеше и унижаваше безнаказано. Омразата, сега още по-силна отпреди, отново задуши гърдите на Луис.

— Слушайте!… — изръмжа той на английски. — Нищо не ви задължава да купите морфина.

Тя направи гримаса на изненада, която после покри с презрително равнодушие. Нямаше нищо чудно, ако Луис говореше английски. Типове като него можеха да владеят свободно по пет езика.

— Ти си луд! — каза тя пак на испански, като че не желаеше да слуша родния си език, говорен от негодници. — От дълго време ли упражняваш професията си?

— От десет години.

— Значи, не ти липсва опитност. Сериозно ли допускаш, че аз съм тъй глупава да платя тази сума?

— Аз искам тази сума тъкмо защото не ми липсва опитност. Клепките й, подпухнали и синкави, замигаха възмутително.

— Това е изнудване!… — изхриптя тя.

— Кой се хвали с честност?

Върху клетите й мършави бузи се появи лека руменина, която веднага се замести с предишната мъртвешка бледност.

Момче, синко.

— Добре! — каза тя. — Аз не желая да платя…

— Ще платиш — произнесе Луис невъзмутимо, ако искаш да имаш морфин.

— Но аз мога да мина без него.

— О! … Не можеш!

Луис се усмихна жестоко. След това протегна ръка и прибра пакетчето в джоба си. Върху жълтеникавото лице на англичанката пробягна израз на мъка и отчаяние.

— Слушай!… — произнесе тя глухо. — Кажи една разумна цена!

— Казах! Нито сантим по-долу!

— Досадно. Ще ме накараш да обикалям вертепите.

— И да обикаляш, няма да намериш. Испанците не употребяват наркотици дори когато се подлагат на операция.

— Глупости! … Защо?

— Защото искат да понасят страданието като Христа! — каза Луис със смях.

— Отегчаваш ме с лъжите си!

— Мога да си отида веднага.

— Нека поговорим още малко! … Искам да купя само една част от морфина. Да кажем … десет грама!

— Не го продавам на части.

Тя се облегна безпомощно върху гърба на креслото си. Лицето й, с полузатворени очи, изразяваше пълна безнадеждност. Маската, която поддържаше с усилие върху него, се смъкна изведнъж. Непознатата дори не направи опит да я постави отново. Луис разбра — тя нямаше или не разполагаше с пари — и поради необяснимата омраза, която изпитваше към нея, това го изпълни със злорадство. Очевидно, роднините я бяха поставили под попечителство: плащаха всичко, но не й позволяваха да държи голяма сума у себе си, за да не купува отрова. Луис едва ли можеше да изтръгне пари от нея, но това не го ядосваше никак. Парите и печалбата в момента не съществуваха за него. — Той изпитваше само тъмното необяснимо желание да стъпче тази жена заради тия устни, чиято презрителна извивка го оскърбяваше.

С огромно усилие тя се овладя и зеленият неуязвим блясък отново пламна в очите й.

— Предлагам друга комбинация — каза тя; — Ще ти платя сумата на части.

— Не продавам на кредит.

— Може би искаш да разиграваме сцената между Шейлок и…

— Между Шейлок и Антонио — поправи Луис. — Ти си Антонио.

— Не ти липсват литературни знания.

— Човек може да получи известно образование навсякъде.

— На всеки случай заслужаваш да те издам на полицията — каза тя злобно.

— Ще бъде чисто по английски! … Но и да го направиш, не се боя.

Тя го погледна озадачено.

— Имам официално зарегистрирана фирма за търговия с наркотични вещества — обясни Луис.

Тя пак се облегна на креслото с израз на крайна отпадналост. Жаждата за морфин я изгаряше, причиняваше на организма й тъпа болка, която я изтезаваше и задушаваше като стая без въздух. Но дори в това състояние надменността и свирепата гордост не изчезваха от гримасата на безкръвните й устни. Да, тия презрително свити устни! … Ето кое възбуждаше и ожесточаваше Луис. Внезапно тя стана бързо, обзета от някакво решение, и след като му направи знак да чака, отиде в спалнята си. Луис чу отваряне на гардероба и минута след това гласът й извика високо на испански:

— Hi jo!…

Пак го нарече hijo със същото презрение, както преди. Не, у тази жена имаше нещо отвратително, някакъв неописуем и зъл стремеж да унижава, който се проявяваше дори сега, когато бе грохнала от порока и притисната от необходимостта да си достави морфин, без който не можеше да диша, да живее… Луис бе виждал и други наркомани, които в момент на кризи като нейните все пак запазваха човешкия си облик, не викаха и не оскърбяваха така. В борбата, която се развиваше помежду им, тя проявяваше не само неврастенията на порока си, но и някаква безчовечна надменност, някакво чудовищно незачитане на хората. Да, ето защо Луис я мразеше! … В първия миг, когато чу вика й, той реши Да не мърда от мястото си. После съзна, че почваше последният рунд от борбата, в който щеше да я повали напълно. Стана от мястото си и мина през работния кабинет, в който тя навярно не сядаше никога, и влезе в спалнята й. Тя стоеше до разтворения гардероб, пълен със скъпи дрехи и кожи…

— Гледай, hijo!… — каза тя с най-оскърбителен тон, като му посочи гардероба. — Трябва да призная, че в момента не разполагам с пари. Ако имах, бих ги хвърлила веднага в лицето ти, за да се отърва от чакал като тебе!…

Тя признаваше, че нямаше пари, но оставаше арогантна, горда, неуязвима в безпаричието и в падението на порока си, изпълнена с презрение към Луис и към всичко, което не съставляваше част от нейното благородно, привилегировано „аз“… Човек изпитваше желание да смаже тази жена, да я смаже като змия… тъй, без нужда, само от отвращение. С неимоверно усилие Луис запази спокойствието си. След това произнесе невъзмутимо, сякаш думите и не го засягаха ни най-малко:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че вместо пари можеш да вземеш каквото искаш от тия неща.

— Не съм търговец на вехтории!

— О, мръсник!… Това не са вехтории!

— Може би очакваш да тръгна да ги предлагам от магазин на магазин?

— Тогава да видим друго! … Сделката трябва да стане. Аз ще пукна, ако до довечера не намеря морфин. Нямам сила да гоня други търговци… Виждаш много добре това!

— Да, виждам! — злобно потвърди Луис.

— Подлец! — бързо произнесе тя. — А как ти се струва това?

Тя му подаде една гривна от масивно злато, украсена с диаманти, която измъкна от някаква кутия за скъпоценности.

— Не е лоша — каза Луис.

— Дай ми пакета и се махай с нея!

Луис равнодушно остави гривната на масата.

— Какво!… — възмутено извика тя. — Вижда ти се недостатъчно ли? Вземи и това!

Тя хвърли пред него един пръстен и чифт платинени обеци.

— Нямам нищо повече — заяви тя с трезгав глас. Ти!… Нищо!… Нищо!… Ето, виж! — Вдигна куфара тя и го изтърси с дъното нагоре. — Можеш да претърсиш целия гардероб, всички стаи! Дай пакета!…