— Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! — повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. — Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най-приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми — моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!

— Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! — сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. — Ще започваме ли работа, другарю Иванов? — обърна се той към следователя.

— Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! — каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: — Ще бъдете ли готов до обяд?

— Надявам се! — отвърна уклончиво майорът.

— Не се надявайте, а вършете работа! — каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.

Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: — Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното — къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.

— Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути — забеляза капитан Петров.

— Няма да забравя! — кимна майор Иванов.

— Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче — усмихна му се приятелски Авакум. — И много ви моля — без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?

Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.

— Ще запушите ли? — майор Иванов му протегна табакерата си.

— Благодаря! — тръсна глава Прокопи. — Премного сте любезен, но ако позволите, аз ще запаля от своите.

— Както обичате! Ето ви запалка. И така, в колко часа излязохте от завода?

— Нали ви казах вече, дявол да го вземе — в 6 часа и 2 минути. Бъдете добър и си записвайте, за да не повтарям едни и същи неща по няколко пъти!

— В 6 часа и 2 минути тръгнахте за кръчмата, а в 6 и 18 сте пристигнали там, като сте вървели 16 минути по черния път.

— Е, и какво?

— Вие ли поканихте колегите си, или те ви се натрапиха?

— Мито едното, нито другото. Просто тръгнахме ей така, вкупом.

— По предварителна уговорка?

— По навик. От някое време ходим заедно там.

— Откога по-точно?

— Е, това не съм отбелязал в календарното, дявол да го вземе!

— Може би ще си спомните по памет?

— Да речем, от около месец, месец и половина — щом толкова ви интересува!

— Валеше ли вече, когато тръгнахте от завода?

— Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.

— Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?

— Навярно аз.

— И как ви дойде наум тази кръчма?

— Може би, защото тя се намира най-близо до завода.

— Кога за пръв път посетихте кръчмата?

— Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.

— И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?

— Не съм ходил, дявол да го вземе!

— Защо казвате „дявол да го вземе“?

— Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.

— Заподозрян в какво?

— Де да зная!

— Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?

— Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.

— И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?

— Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.

— Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?

Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.

— Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.

— Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?

— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.

— С дъщерята?

— Тя е почти сляпа.

— А как вижда дъсчиците?

— С пипане!

— Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?

Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.

— Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.

— Родопският път. Прокопи кимна с глава.

— Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?

— Защо все ровите в частния ми живот, по дяволите. Толкова ли ви интересува?

— Представете си, че ме интересува!

— Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!

— Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?

— Вие откъде знаете?

— Просто предполагам!

— Е, занимават ме някои въпроси!

— Например?

— Не сте специалист, няма да разберете.

— Все пак.

— Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!

— Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?

Пауза.

— Говорете, моля!

— Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.

— Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?

— Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.

— Кой ви извика?

— Един човек.

— Кой именно?

— Това си е моя лична работа.

— Къде живее това лице?

— Не зная.

— Значи лицето не е от нашия град?

— Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.

— Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?

— Качих се на рейса и слязох на първата спирка.

— Оттам?

— Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.

— Къде разговаряхте?

— На улицата.

— Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.

— Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?

— Колко време разговаряхте с вашия човек?

— Около пет минути.

— На друго място ходихте ли?

— Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.

— Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.

— Може и да се губят. Не съм им правил сметка!

— Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.