— Е, та какво? — Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: — Е, та какво от това, че не правят 32?

— Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане — прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!

— Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.

— Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.

— Ей богу, не разбирам.

— Или се правите, че не разбирате?

— Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?

— Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?

— Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера — нима за такова нещо изпращат в затвор?

— Ами ако вашата шетня в отделението съвпадне например с изтичането на секретна информация?

Този път паузата е дълга и като че ли върху агресивното държане на Прокопи е изсипана кофа ледена пода. Сега лицето му е изгубило предизвикателния си израз, а очите му — сивия си огън. Мефистофел е опечален, спомнил си е, че е отхвърлен от рая и че последната му битка с бога няма да бъде в негова полза.

— Не съм ходил в отделението и за никакви справки не ми е дохождало наум! — казва той. Сетне по устните му пропълзява злъчна усмивка и той казва, но съвсем не с оня нападателен глас, с който бе попитал преди една минута: „Нима за такова нещо бесят?“ Той рече: — Ако вие ми намекнехте извън това учреждение, че мога да имам връзка с някакво изтичане на информация, повярвайте ми, кълна се в паметта на дедите си, че непременно щях да ви цапна по главата с моя стар, но здрав и честен чадър!

— Не се кълнете, от това няма да имате полза дори за една пара, а разправете подробно къде сте ходили и какво сте правили от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Слушам ви.

— Качих се на рейса, слязох на първата спирка и там разговарях с един човек около 26 минути.

— Къде разговаряхте?

— Под моя чадър. Той е широк английски чадър и под него могат да се вардят от дъжд дори трима души.

— Одеве казахте, че с вашия човек сте разговаряли на сушина в един вход.

— Одеве сгреших! Вие така ме притиснахте с тия ваши минути. Разговарях под моя английски чадър!

Забележка от публиката:

— Чадърът му беше съвършено сух! — прошепна капитан Петров в ухото на Авакум. — Аз проверих това нарочно. Той лъже.

Авакум повдигна телефона.

— Иванов, кажете му, че лъже. Чадърът му е бил сух.

Продължение от разпита:

— Вие ме заблуждавате, гражданино Сапарев. Вашият чадър е бил сух. Вие изобщо не сте го разтваряли тази вечер.

Пауза. Лицето на Сапарев се удължава сякаш. То е замислено, печално и напомня маската на трагически актьор. Той казва с глас, който е притихнал, но който не се е предал:

— Какво значение има, по дяволите, къде сме приказвали с моя човек? Дали под чадър, или в някакъв вход?

— Като не съобщавате името на вашия човек и мястото, където сте разговаряли, вие поставяте под абсолютно съмнение твърдението си, че след като сте излезли от кръчмата, вие сте слезли на първата спирка на рейс №2. Може да се предположи например, че сте продължили по-нататък и с рейс №1 сте стигнали до завода. Може да се предположат всякакви неща.

Майор Иванов натиска звънеца и заповядва на влезлия милиционер да доведе двамата портиери. На екрана се открояват фигурите на двама мъже, облечени в униформи, които силно напомнят железничарските. Майор Иванов отново звъни и заповядва да се донесат палтото, шапката и чадърът на инженер Прокопи Сапарев.

Когато инженерът облича палтото си и слага шапката на главата си, майор Иванов пита сухия и висок мъж, който стои близо до вратата:

— Ти кой вход на завода обслужваш?

— Централния вход, другарю следовател.

— Някъде между 6 и половина и 7 часа виждал ли си тоя човек?

— Та това е инженер Сапарев!

— Между 6 и половина и 7 часа инженер Сапарев мяркал ли се е пред очите ти?

— Не, другарю следовател. По това време не съм го виждал. Не се е мяркал пред очите ми.

Майор Иванов пита другия, тантурестия:

— Ти кой вход обслужваш?

— Вход „Б“, другарю следовател. Дето води за конструкторското отделение и за цеха към него.

— Ти виждал ли си инженер Сапарев между 6,30 и 7 часа?

— Че как да не съм го виждал! Той се върна отново в отделението в 6 часа и 43 минути. Вече валеше здравата. Той ми махна с ръка и дори се засмя малко. Демек, ето, отново дохождам, какво да се прави!

— Хм — поклати заплашително глава инженер Сапарев и пораздруса здраво чадъра си.

— Само че одеве не беше с чадър! — повдигна рамене тантурестият.

— Сигурен ли си?

— Че защо да не бъда сигурен. Не беше с чадър.

— Забеляза ли от кой вход идеше инженера? От централния или от черния?

— Бях вътре, във вестибюла, другарю следовател. Поради дъжда, затова не съм забелязал откъде точно се зададе другаря инженер.

— А в колко часа си отиде инженера?

— Ами в 7 часа без десет минути, другарю следовател. Той се забави горе 5–10 минути, не повече. А часът видях добре, защото в хола има електрически часовник. Поглеждах часовника често-често, тъй като в седем часа трябваше да заключа вратите на черния вход.

— Чакай — прекъсна го следователят. — Няма ли черния вход свой портиер?

— Има, но от два дена човека е болен и аз го замествам. Моят вход „Б“ е само на пет крачки от черния вход. Пък и около него се въртят, кажи-речи, главно камионджии.

Майор Иванов кима към двамата портиери.

— Благодаря ви, момчета. Идете сега в канцеларията, напишете показанията си и ги подпишете и си вървете със здраве! Ето ви пропуски.

Когато портиерите излязоха, той каза на Сапарев:

— Вие ще идете в съседната стая и ще чакате там, докато ви повикам отново. Междувременно поискайте от дежурния лист хартия, седнете и опишете точно как прекарахте времето си от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Той натисна звънеца и нареди на милиционера:

— Да влезе инженер Спиридон Хафезов!

На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.

— Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! — покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. — Измъчихте ли се много?

— Ох — сложи ръка на сърцето си Хафезов, — с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!

— Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби — усмихна се майор Иванов, — но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?