Тогава Юлиян нареди да се изчисти една просека през снега, която започваше от онзи непреодолим завой и се спускаше в ниското, където отново улавяше пътя. В различните участъци просеката беше ту стръмна, ту умерено полегата, наклонът й се движеше примерно от 10 до 30 градуса. Същевременно в дърводелната на завода започнаха усилено да стъкмяват огромни шейни — от дебели греди, със заоблени плазове.

Ще попитате, другарю редактор, защо Юлиян се реши на тази отчаяна мярка, нима нямаше снегорини в Н? В Н нямаше снегорини. Имаше една в окръжния град, но и тя беше повредена.

Беше лют студ, виелицата заслепяваше очите, взимаше дъха от устата, а въздухът замириса на напечени гуми. Шофьорите, които изчерпаха всичкия си запас от псувни, хлопнаха вратичките на кабините, запалиха цигари и си дадоха вид на хора, които вече не се интересуваха от ничии съдби (освен от своите собствени, естествено!). Тогава Юлиян заповяда да се свалят контейнерите и да се натоварят на шейните. За свалянето на контейнерите беше извикан на помощ дори административният персонал.

Докараха дванайсетина шейни, всяка с по два дебели лоста за задържане и управление. Сандъците не бяха обемисти, но дяволски тежки, трасето беше дълго около километър и нещо, силният вятър и снегът, дето навяваше, пречеха на видимостта, така че туй хрумване беше опасно и носеше големи рискове. Не дай си боже шейната да залитнеше на някое място и да се обърне! От водача й щеше да остане на снега само едно мокро червено петно. Четири-пет тона да се стоварят върху гърба на човека — представяте ли си такава една картинка? Мене и досега ме полазват тръпки по гърба, като си спомня за тази луда работа.

Колкото и да беше опасно, явиха се много доброволци, но Юлиян избра измежду кандидатите само младежи, дето си нямаха още семейства. А тревогите и удивлението стигнаха върха си, когато на първата шейна се качи не друг, а Юлиян! Директорът!.. Може ли главнокомандващият да застане начело на войските си при една атака? Как ли не го молиха и заместникът Щерев, и партийният секретар, и председателят на профкомитета да се откаже от това никому ненужно геройство, нали имаше достатъчно доброволци, но той не рачи дори да ги изслуша докрай! Тоя ден в погледа му нямаше никакви светлинки.

От тоя бурен ден се е запечатил в паметта ми един особен епизод. Бяхме се събрали по средата на трасето, за да следим спускането на шейните — от завоя, та чак до самия край, откъдето започваше редовният път. Когато покрай нас профуча Юлияновата шейна — тя беше първа, изпробваше трасето и проправяше пътя на другите, — изведнъж залитна надясно, дали някаква издатинка се беше изпречила на пътя й! После залитна наляво, сетне пак надясно, единият от плазовете й се повдигна във въздуха. Зад гърба на Юлиян се люшна и опъна въжетата петтонен сандък. И аз затворих очи… До мене стоеше съпругата на заместника Щерев. Тя изпищя като ударена с нож и на секундата се свлече на снега.

Когато отворих очи, Юлияновата шейна наближаваше редовния път. Заместникът Щерев помагаше на жена си да се изправи. Лицето й беше посиняло от студ ли, от вълнение ли, долната й челюст се тресеше, сякаш беше закачена на разхлабена пружина. Но и такава развълнувана тя си беше хубавичка, като оная Снежанка от приказките, дето я изобразяват върху детските кубчета за игра.

— Дайте й валериан! — каза партийният секретар.

Никой не носеше валериан.

Заместникът Щерев взе да чисти палтото й от полепналия по полите му сняг. И тогава — представете си, другарю — тя започна да се смее, ама някак не на себе си, и от очите й рукнаха сълзи.

След малко пристигна и Юлиян. Той водеше двама души с лопати, за да изравнят на това проклето място заснеженото трасе.

— Другарката Щерева припадна, като видя как залитнахте с шейната — прошепнах на ухото му.

— Представете си, другарю — той не повдигна дори рамене! Вятърът ли отнесе думите ми, или пък не им обърна никакво внимание — досега не знам.

Още на другия ден по телеграфа се заизсипваха поздравления — от министъра, от началници, от ръководители на окръга, откъде ли не! Той прочете някои от тях, другите направо захвърляше в коша. А само след седмица, другарю, когато беше на върха на славата си и го очакваше една тържествена и победоносна Нова година — той ненадейно изостави ЗПЦМ, напусна и град Н, и вече не се завърна. Служебни основания за такава постъпка нямаше — и работите в завода вървяха от добре по на добре.

Но може ли да знае човек какво става в една душа, където несъответствията и неравенствата се чувствуват като у дома си?

Юлиян Евтимов беше особняк, но и човек със заслуги и поради тия причини за него трябва да се приказва с разбиране и отговорно. За хора от калибъра на Юлиян не бива да разпитвате разни неудачници, защото те ще ви го описват в светлината на личните си несполуки, нито пък недоволници от «положението» си — за тая категория хора началниците са поначало извор на велики злини. Не бива да разпитвате и «прелетните птици» — те прехвръкват от обект на обект, не засядат и затова впечатленията им са повърхностни. Аз имам почти двадесетгодишен опит в строителството, другарю, видял съм много шарен свят, доволен съм от положението си и вие трябва да ми вярвате, като казвам: Юлиян Евтимов си разбираше от работата, но беше ОСОБЕН човек.

Докато Юлиян Евтимов управляваше заводските работи, другарю, аз не бях никакъв началник, тоест бях домакин, но не бях началник на домакински отдел. Настанявах работници по бараките и общежитията, раздавах калъфки и чаршафи, отмервах всяка заран на главния готвач олио, ориз и прочие продукти за всекидневния порцион. Имах си само един помощник и затова теглех работата, както кон тегли по нанагорнище претоварена каруца, но не бях недоволен, защото домакинската длъжност е почтена, пък и заплатата ми не беше лоша. Освен това аз не губех надежда, че Юлиян ще осъзнае един ден нуждата от домакински отдел и че най-после ще ме направи началник.

За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30 декември той напуска внезапно ЗПЦМ и Н, а заранта — забележете! заранта на същия ден — написва две характеристики: на помощника Щерев и на моя милост.

Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев — иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?

Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах — мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга — не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.