— Добър ден, бай Симо! — кланя му се любезно Юлиян и се усмихва с благата си усмивка. — Драго мие да ти стисна ръката!

— И на мен ми е драго! — отвръща бай Симо и подозрително се оглежда.

— Ами аз съм на твоите услуги! — казва му Юлиян. — Ето, пийни си кафенцето, изпуши си цигарката, заповядай! Ако нещо не ти е по вкуса, обади се, следващия път ще се постарая!

— Ама защо! — чеше се по тила нашичкият и усеща, че попада в клопка. — Няма нужда, аз ще изтичам до лавката, колко е то!

— Как тъй ще тичаш, като ти се върти главата, моля ти се, бай Симо! Навън е мокра есен, дъжд ръми, току си настинал, а после? Де ще намерим такъв специалист и съзнателен работник като тебе?

Говорейки ласкаво, Юлиян хваща бай Симо подръка и го настанява в коженото кресло. Секретарката тутакси пълни филджана с кафе.

— Ама… — започва да се муси бай Симо и гледа изпод вежди как кафето пуща сладка и ароматна пара. — Ама…

— Нищо, бай Симо, не се тревожи за работата! — потупва го по рамото Юлиян. — Ти си почивай, аз ще те замествам на крана. Не бой се и затова съм помислил, няма да оставя чука и такъмите му да гибердясат под дъжда! Защо ми са тия две ръце!

Докато нашият паша се двоуми какво да прави, за да излезе от положението, без да падне по гръб, Юлиян е вече на изхода, качва се по стълбичката за кабинката на крана, сяда на мястото на бай Симо и улавя ръчките за управление. Той не владее кранистката професия така съвършено като майстора, но се справя задоволително с разните лостове и педали и без какъвто и да било бавеж започва да пренася такъмите на определеното за «чука» място. Работниците от бригадата по транспорта махат с каскети отдолу и ентусиазирано викат «ура» за директора — зер, тоя ден «кафето» на бай Симо няма да ги удари по кесията.

А бай Симо през това време пие кафето си като отровен. Не смее да вдигне очи нагоре. Не смее да погледне встрани, защото кой що мине през цеха, го изглежда така, както се гледа например един предател. Изпушва-недопушва цигарата си и ето го при стълбичката на крана.

— Слизайте, другарю директор, туй не е работа за вас!

— Моля ти се, бай Симо, мен тази работа не ме затруднява!

— Хайде холан, не ме правете за смях!

— Ами главата? — Юлиян се чука по челото с пръст. — Не се ли върти?

— Мина ми, другарю директор, нищо не ми се върти!

От тоя ден насам бай Симо заседна чинно в кабинката си, изчаквайки търпеливо края на работното време.

Случи ми се скоро след това събитие да срещна Юлияна.

— Не рискувахте ли твърде много от престижа си — запитах го, — като се доверихте на бай Симовата съвест?

— Рискувах! — усмихна се Юлиян, после очите му изведнъж потъмняха. При него често се случваше това — усмивката още е на устата му, а в очите му започва да тъмнее.

— И защо ви трябваше? — позволих си да го запитам отново.

Той повдигна рамене и не отговори. Продължи пътя си, като размахваше от време на време ръце встрани. «Сякаш се брани от неприятни въпроси» — мина ми през ум.

Не зная дали бях прав, но понякога ми се струваше, че в едни случаи той прекалено рискува, а в други случаи — като че ли нарочно търси риска. А пък рискове, според моето скромно гледище, изобщо не бяха необходими, тъй като работите вървяха, и плановете се преизпълняваха, и пускови срокове се спазваха, и качеството на работата рядко слизаше под световно равнище. Как ставаше това? Има в завода специалисти, останали от онова време, разпитайте ги, ще ви обяснят… А моята дума е за рисковете. Тази дума винаги ме е смущавала, повече или по-малко, затова всичко, което е било свързано с рискове, ме е впечатлявало, запомнил съм го, както се помнят например земетресенията, пожарите, големите наводнения.

Това се случи през декември, бяха се изминали седемнадесет месеца от неговото управление. Мисля, че беше последната седмица преди Нова година. Получихме партида олово и калай, около шестдесетина тона, разпределена в контейнери, всеки от около четири-пет тона. Беше паднал голям сняг, още валеше, когато конвоите тръгнаха от гарата. Не зная дали сте забелязали, над Н има едно стръмно нанагорнище, където пътят прави доста крут завой. Това място е прикрито от североизток със стръмна височина, която му прави завет и го пази като с щит от североизточния вятър. Тук беше паднал и беше се задържал голям сняг, едни преспи бяха се натрупали повече от метър.

Но струва ми се, че трябва да направя едно малко отклонение от разказа си, и то по отношение на Юлияна, за да видите в какво душевно състояние го завари тази неприятност. Макар да се държеше приветливо и любезно с хората, Юлиян беше по характер — поне на мен ми се струваше така — затворен човек, вглъбен в себе си, замислен. Като че ли имаше една далечна мъка, която навремени го навестяваше и засенчваше душата му. Може би това не беше мъка, а въпроси някакви, над които си блъскаше главата и все не можеше да намери подходящ отговор. Не смея да правя категорични предположения за естеството на тия въпроси, за същината на мъката, която го глождеше. Може би имаше наум някакви нови технологически решения, които «горе» бяха отхвърлени или не приемаха… Кой знае! Може би причудливият му характер беше хвърлил сянка на съмнение върху някои негови иначе умни и рационални производствени идеи, та началствата се въздържаха да ги приемат, и това обстоятелство да го огорчаваше силно. Напълно беше възможно!.. Или пък се занимаваше със сложни математически задачи — нали беше математик! — а пък не му стигаха сили да ги реши. Защото той беше «доктор на науките», а има задачи, които само хора от категорията на доктори и професори проумяват и могат да решават… Амбициозен беше човекът и една такава възможност не беше за изхвърляне. А когато амбициите остават неудовлетворени, известно е, че на човек му малко тъмнее пред очите.

Та затова навярно бяха и тия притъмнявания в неговите очи. А той имаше добри очи, гълъбовосиви, както ви казах вече — приветливи; гледате го и си мислите — деликатен, дружелюбен, весел човек. И изведнъж, както разговаряте с него — в очите му се появяват облачета и погледът му притъмнява. Отдалечава се и погледът му от вас и уж общува с вас, а блуждае. И не блуждае нанякъде си, както е при разсеяните хора, а навътре, навътре в самия него, в мислите му, а може би и в чувствата му. Тогава, другарю редактор, погледът му ставаше много странен — една малка част от него, която още общува с вас, е светла; другата, по-голямата част, дето е обърната към самия него — тя става мрачна, като дъно на кладенец. Там не може да проникне, разбира се, външен човек.

Та едно от двете беше — или разправии с началниците по технологически въпроси го смущаваха, или по отношение на науката го спохождаха някакви мъчни въпроси, които не успяваше да реши — тъй си мисля, защото и учените си имат своите големи грижи и неприятности. Споходят ги — и в очите им притъмнява. Мене, кадрови въпроси като ме налегнат — свят ми се завива, камо ли да доказвам с математически формули, че «нищото» във вселената не е «нищо», а все пак е «нещо», тоест че си има тегло и съответните измерения…

Не беше весел нашият директор по него време, това искам да ти кажа, другарю. Тъмнееше често погледът му, а навън беше една бяла, чиста зима, съвсем като в картините на художниците. Хубостта й в Н не се чувствуваше, там мястото е котловинно и пушеците от керамичния завод и стъкларския завод непрекъснато висяха над града. Ако днес падне сняг, утре той ще е кирлив, като непрана риза. ЗПЦМ е на три километра от Н, не е далече, но се намира в устието на котловината, тук духат винаги ветрове — заран от изток, следобед от запад, отнасят пушеците към балкана и равнината. Затова снегът се задържа за дълго бял, очите да те заболят, когато грейне слънце!

Но през оня декември слънце не се показваше на небето, все си валеше и валеше, трупаше. Горе на хълма, където пътят се спуща към завода, точно на извивката преспите станаха непроходими. Юлиян пращаше бригада след бригада да ги чистят, но ползата от усилията им беше никаква. Каквото изчистеха — виелицата засипваше отново. А да се задържа заводската партида на гарата ставаше вече невъзможно. Нашите неразтоварени вагони правеха вавилонии по рампите, причиняваха бъркотия и хаос. Наложително беше да се въдвори час по-скоро ред.