Горно Ряхово е съставено от две махали, долната махала лежи в равнината, а горната изкачва полегатия хълм, с който започва планината. Центърът на селото се намира по средата на една стъпаловидна тераса, там се белее отпреди Освобождението още училището, достройвано в различни времена по няколко пъти. През 60-тях години, когато Юлиян учеше в Горно Ряхово, училището беше седмокласно, многолюдно, тогава само горноряховските ученици бяха около стотина!

От най-далечни времена стопаните от долната махала са се занимавали с лозарство, отглеждали са зърно, а горномахленци са били овчари и дървари, произвеждали дървени въглища и събирали билки. Тези две дейности горноряховци развивали и в ТКЗС-то, и в АПК-то по-сетне, и връзвали добър трудоден, защото са имали открай време един естествен «хинтерланд» — градчето Н. Гроздето изкупувала винарската изба, дървения материал — бъчварските и коларските работилници; билките и другата екзотика на планината — диви ягоди, къпини, малини, дренки и прочия — разграбвали предвидливите н-чанки, които до една били отдавнашни последователки на природолечението и страстни любителки на домашните сладка.

Тъй вървели работите, докато дошло време тихият и задрямал Н да бъде превърнат в буден и оживен промишлен град. Започнало бурно строителство, Н изменил облика си и външно, и душевно, вместо вино и петмези готвел се да произвежда керамични облицовки и цветен металургичен прокат. Горноряховци останали само шепа хора, след като по-младите се изселили в Н, започнали да отглеждат хмел за бирената фабрика в окръжния град и да доставят дървен материал на тамошния мебелен завод. Шосето за окръжния град било асфалтирано, а шосето за Н — изоставено на собствената му съдба. Превърнало се постепенно в «път на въздишките» — преселените в Н горноряховци, колчем отивали да навестят старите си гнезда, дълго въздишали на връщане за «изгубения рай». Разбира се, щом стъпвали пак на новите н-ски булеварди, грейнали в жълто зарево от електрическите фенери, специално приспособени да разсейват мъглите, те забравяли тутакси за «рая», предвкусвайки удоволствието от парното отопление, уискито и дансингите в н-ския грандхотел «Република.»

Ето как в съдбата на пътя, за който отворихме дума, се оглежда някоя и друга страница от историята на отношенията между Горно Ряхово и Н. Ние, естествено, няма да задълбаваме по този въпрос, тъй като нас ни интересува преди всичко младият Юлиян, а другото споменахме само мимоходом, като «исторически декор».

За Юлияна на 37 години чухме доста приказки, но авторът мисли, че все още човек не може да разбере с КОГО си има работа. Мненията са различни, едни си съвпадат, други се разминават. И макар мненията, които си съвпадат, да са повече, някои по-особени становища, отрицателни или полуотрицателни по същество, предизвикват сериозни размисли. Нещо повече, на автора се струва, че мненията, които си съвпадат — и те не изясняват достатъчно характера на Юлиян, и че дори го затъмняват на някои места.

Тъй или иначе, авторът съвсем няма за цел да натрапва свое мнение за характера на Юлиян. Ако мислеше да предлага своето мнение на читателя, той нямаше да му разказва за чутото и премисленото от странични хора, ами сам щеше да опише човека такъв, какъвто го вижда.

Нека впрочем читателят на свой риск да каже какво мисли за Юлияна. Авторът ще го улесни, като му разкрие някои неща, които се отнасят до родословието и младостта на този интересен човек. Данните за биографията на родителите му е събрал от някои по-възрастни горноряховчани, а за н-ските години на младостта му се е ровил в кръжочните архиви на н-ската гимназия, разговарял е с бившите му учители и хазаи, а и с някои хора — някогашни негови съученици, приятели и приятелки, — които изрично пожелаха да останат анонимни в авторовия разказ.

Евтим, дядото на Юлиян, е бил дълги години поп на село Горно Ряхово. Той е бил взискателен към енориашите си, но и суров към себе си, старци горноряховчани разправят как два пъти се бил самонаказвал за сторени грехове. Веднъж се самонаказал на хляб и вода за два месеца, задето минала през главата му греховна мисъл, когато изповядвал една млада невяста. А било през януари, тогава се слагали на трапезата печени пуйки, хрупкава спържа и тлъсти баници, и всичко се поливало с тежко горноряховско червено вино. Втори път се самонаказал, задето влязъл в любовна връзка с баба попадия през нощта срещу велики разпети петък. Цял месец ходил бос по улиците и къра, бос дохождал в църква и бос извършвал литургия, а косата си не сплитал на пленуци, ами я носел разпусната като Христос, преди да го разпънат на кръста. Иначе бил левент човек, имал йерихоновски глас, запявал ли по псалтира, надувал ли гърло — най-близките вощеници гаснели като духнати от кошавата[2].

Как и защо го разпопили? Тази история се разчула из цялата енория, стигнала в Н и предизвикала силно разслоение в общественото мнение. Имало една вдовица в Горно Ряхово с три сирачета, най-малкото било на две годинки, най-голямото — на осем. Случило се така, че година след като мъжът на тази жена се споминал, местният чорбаджия извадил изпълнителен лист срещу борча, който му дължал умрелият, и си присвоил, без окото да му мигне, едничката й нива. Вдовицата, обезумяла, грабнала най-малкото си дете и се удавила с него в яза на крайселската караджейка. Поп Евтим, след като опял нещастницата и детето й, се върнал от гробището, запалил голям огън в черковния двор и запокитил в пламъците му разпятието и иконата на света Богородица. За това му богохулство бил викан на духовен съд в седалището на епархията и осъден на разпопване като окаян еретик. Но вместо да изпадне в униние от тежкото си наказание, бившият поп остригал главата си до голо, обул ботуши, препасал червен пояс и отворил дюкян насред чаршията на заможната долна махала. Първоначално търгувал с кинкалерийни стоки, газ, катран, въжета, а после — неочаквано и за хората с най-необуздано въображение — превърнал дюкяна си в месарница. Купувал добитък, собственоръчно го клал, но не продавал месото на безбожни цени, а на бедните отпускал на почек и не им вадил душата, когато дохождал срокът да си издължават борчовете. Само на оня изедник, дето затрил вдовицата, на него и на цялата му рода по майчина и по бащина линия не продавал дори мръвка. Той имал куче, голямо колкото теле, то си лежало кротко пред месарницата, не закачало никого, но мернел ли се отнякъде изедникът — скачало, настръхвало, обелвало зъби — а-ха да скочи отгоре му и да го сдави. До пакост не се стигнало, бившият поп го бил изучил само да плаши негодника, без да пролива нечестивата му кръв.

Някогашният божи служител си дигнал хубава къща на два ката, а когато попадията му се споминала, оженил се повторно. Втората му съпруга, едничката парясница в село Горно Ряхово, била натирила мъжа си по неизвестни причини още на седмия ден след венчилото, носела през рамо ловна пушка и поддържала три свои коптора за дървени въглища в планината. Тази чудата за времето си жена се казвала Ивана. Тя родила син, когото бившият поп в чест на съпругата си нарекъл Иван. Макар че месарницата и другите имоти на бай Евтима са давали добри доходи, Ивана не се отказала от копторите си, наемала сиромаси хора от горната махала да ги поддържат и да разнасят кюмюра. Защо й трябвали тези коптори, горноряховчани не смогвали да проумеят, само мъжът й се досещал, но си мълчал. Той бил двадесет години по-стар от нея и редно било според разбиранията му да си затваря очите пред някои нейни прищевки. А палавината била, както си мислел той, най-любимата и прищявка. Тази своя слабост тя заплатила след време с живота си. Една ранна есен, както обикаляла букаците, застигнал я голям дъжд, наложило й се да преспи край един от копторите си. Разболяла се тежко и след две седмици склопила очи. Иван бил тогава на 14 години, баща му току-що го бил записал в н-ската смесена гимназия.

Иван възмъжавал мълчалив, замислен, склонен към неочаквани решения и рязък в отношенията си с другите. Бил добър математик. Четял много, но не споделял почти с никого мисли върху прочетеното. Мъчно се сприятелявал и същевременно губил лесно приятелите си, защото не обичал нито да премълчава, нито да се приспособява към недостатъците им. В политическо отношение минавал за неутрален, но година преди дипломирането си изнесъл реферат в историческото дружество при гимназията, в който застъпвал по най-недвусмислен начин диалектикоматериалистическия метод при тълкуването на историческите събития. В последвалите бурни разисквания той нарекъл водачите на легионерите «простаци», а едного от тях набъхтал много лошо. За тази си постъпка щял насмалко да бъде изключен, но го спасило безукорното му до този момент поведение, както и безспорният му престиж на даровит математик.