Разпопеният поп едва дочакал сина си, за да му прехвърли дюкяна си и търговските си сметки. Отдавна бил престанал да коли добитък и зад тезгяха на месарницата си не се застоявал; братовият му син въртял търговията, а той все повече прекарвал времето си на чардака, загледан към онова място на планината, където някога димели копторите на покойната му жена. Като че ли я очаквал да се зададе оттам на катъра си, с преметнато през рамо ловджийско чифте. Но Иван не щял и дума да чуе за месарница, ни за търговия. Сърцето му го дърпало към книгите, теглело го към компанията на даскалите, жаден бил да слуша спомени за белите нощи на Септемврийското въстание и разкази за чудесиите в Съветския съюз.

Година се щурал между бащината си къща и читалището, а после навил глава и заминал за Берковица да следва учителските курсове. Сега старецът нямал подръка ни икона, ни разпятие, за да има кому да отмъсти за непричастието на сина си. Продал дюкяна и попските си имоти, запазил само кошерите, дето били кротнати на една ливадка близо до пътя, който водел за планината. Струпал си една колиба и там се преселил да живее, а парите, дето получил от имотите си, харизал на читалището. На Ивана преписал къщата и му подарил голяма златна пендара, да я има за спомен от майка си. След една година, както гледал към пътя, дето водел за планината, задрямал кротко и вече не се събудил.

Времето било революционно, напрегнато, настроението — приповдигнато и романтично. В средата на 30-тях години горноряховските даскали очаквали комай всеки ден революцията да избухне. Вечер се ослушвали за куриери от града, а заран поглеждали от мястото, където се извисявало училището, дали няма да видят откъм Н тумби въстанал народ — да идат с музики и развени червени знамена. Иван също се взирал нататък и нему се счували музики и привиждали алени знамена, но това никак не му пречело да влиза в клас със строг израз на лицето, да измисля мъчни задачи, да изпитва придирчиво и безмилостно да пише двойки.

— За какво измъчваш толкова децата? — запитала го веднъж учителката по пеене, тя му била приятелка и членувала в същата група на КП, в която участвувал и Иван. — Един нов свят се задава — горещила се тя, — а ти с твоите катети и хипотенузи ще вземеш ума на учениците! Долу буржоазната скука!

— Аз пък мисля, че революцията не поощрява празните шумотевици и не отваря вратите на невежеството! — отвърнал намусено Иван.

Те имали различен емоционален подход към революцията, но се обичали. Иван пеел фалшиво, Виолета не умеела да прави разлика между катет и хипотенуза, какво общо могло да се търси между пергела и камертона! Смешно било да се мисли за сходство и въпреки това Иван направил предложението й Виолета се съгласила тутакси. Нима навремето между разпопения поп Евтим и кюмюрджийката Ивана да съществувало някакво сродство на душите?

Година след сватбата им избухнала Втората световна война, а година след избухването на войната Иван отишъл партизанин. Малко след него и Виолета поела към планината, а от съседното село Долно Ряхово излязъл в гората Диньо Диновски, съученик на Иван от н-ската смесена гимназия. Диньо и Виолета попаднали в друга бойна зона и в различни отряди, но и тримата били родени под щастлива звезда — преживели по чудо битките с фашистите, студовете и глада и на самия Девети вечерта се събрали като победители в Н. Виолета познала мъжа си в тъмното по фалшивото му пеене, а той я открил по нежния й и мелодичен гласец. На сутринта двамата срещнали Диньо пред кметството — на Диньо било възложено да организира временното ръководство на административните служби в Н.

— На тебе такава задача ти отива — да се занимаваш с бюрократични управии — рекъл снизходително Иван. — А аз, да зависеше от мене, бих се заловил с една задачка, ех! — Той стиснал юмруци и поклатил мрачно глава. — Ама на бодлива крава нали господ рога не дава!

— Каква «задачка» имаш наум? — изгледал го подозрително Диньо.

Иван въздъхнал повторно, после уловил булката си под ръка и зацепил за площада.

През 1947 година се родил Юлиян. Било месец юли, затова го кръстили Юлиян. Иван предложил това име, защото той изпитвал почитание към хората с твърди характери и ясни позиции, какъвто бил римският пълководец Юлий Цезар. А Виолета се съгласила, името й се видяло звучно и красиво.

Само Диньо Диновски, като срещнал веднъж Ивана в Н, изразил неодобрение:

— Юлий Цезар е бил против републиканците! — напомнил той историческата истина на приятеля си. — Той видял сметката на републиканските водачи и се самопровъзгласил за диктатор!

— Знам! — кимнал мрачно Иван. — В днешно време у нас не може да пръкне такъв тип, дето ще види сметката на републиканците, но пък републиката много се нуждае от хора с твърд характер и с твърда ръка! Затуй мисля, че не съм сгрешил с името, то си е добро!

През есента на 1948 година предложили на Иван и на Диньо да заминат за Съветския съюз, за да се изучат за машинни инженери — Диньо веднага се съгласил и заминал, но Иван отказал, останал си на село. Тъкмо тогава се полагали основите на горноряховското кооперативно стопанство, а в това дело Иван бил и «хлябът, и солта». Помолил да го имат предвид за през следващата година. Но през следващата година младото стопанство преживяло криза, той бил председател на управителния му съвет, не било редно кормчията да напуска поста си в най-критичния за кораба момент. После настъпили сложни времена, нали се решавал историческият въпрос «КОЙ КОГО»; кипяла революция и в душите на хората, та вече никой не отварял дума за следване, пък и самият Иван бил забравил. Сетил се, когато след 7–8 години го сменили от председателския пост, задето през мъчните първоначални времена попревивал пръчката срещу опозицията и по колебливите; сетил се, но било късно вече, годините за следване били отлетели безвъзвратно, като изпята песен. Той бил човек с «минали» заслуги, затова не го оставили без работа, назначили го отново за учител по аритметика в старото горноряховско школо. Така един ден пак станал колега на жена си, която учила децата на до, ре, ми… Срещнали се в същата учителска стая, от чиито прозорци някога надничали да видят дали не идат на тумби с развени червени знамена «възбунените тълпи на ликуващия народ».

Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му — месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).

Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание — по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор с лицата, чиито разкази е намерил за уместно да помести. Естествено, имената на тия лица той е променил, но и това не го задължава, за да се присъедини към мненията им, а още по-малко — да се подпише под тях. Той е поместил разказите им — както се казва на протоколен език — «за сведение», а дали читателите ще приемат мненията им за Юлияна, или ще ги отхвърлят, или ще се отнесат критично към тях, като едни неща отминат, а с други се съгласят — това си е тяхна лична работа. «Всеки си има мнение» — според популярния израз, който авторът високо цени.

Юлиян прекара детските си и ранните си юношески години в Горно Ряхово, в тамошното школо учи до седми клас. Ония времена бяха тревожни и бурни откъм събития, затова и детството му, и ранното му юношество не преминаха спокойно, само в учене и безгрижни игри, както се падна на поколението, което идеше след него. Светът се рушеше и се създаваше пред очите му; променяше се и училището, внушаваха му например, че в учебниците много неща не са верни, заменяха ги с нови тълкувания. Само в аритметиката никой не пипаше, тази наука се издигаше над света, всичко в нея беше безспорно, никому не идеше наум да се усъмни в правилата й или да ги замени с нови. Сред променливия и несигурен свят на ранните познания за живота аритметиката стоеше най-здраво на краката си. Впечатление на непоклатимост и вътрешна увереност създаваше и поведението на баща му. Някои го ругаеха, други го славеха — той нито губеше дух, нито се прехласваше, запазваше равновесие и всекиму се отплащаше според собствените си разбирания за право и чест. Излизаше от кожата си само когато се опитваха да го надхитрят, или открито тъпчеха истини, или издевателствуваха над принципи, които бяха свещени за него. В такива случаи той ставаше зъл и опасен, и Юлиян, макар да имаше още смътна представа за истината, виждаше баща си да пораства пред очите му като великан. Той безусловно вярваше в него и винаги взимаше вътрешно, в себе си, неговата страна, когато захващаше с майка му разгорещен спор. Тя се опълчваше всеки път, когато той вадеше нокти, за да сграбчи и сдави някой хитър опозиционер или негодник чорбаджия, не понасяше превиването на пръчката, бунтуваше се срещу по-крайните мерки. Юлиян, отдаващ поначало право на баща си за всичко, не споделяше възгледите й, но й се възхищаваше от сърце, радваше се на смелостта й да спори с такъв суров човек. Баща му обикновено не се съгласяваше, не отстъпваше, накрая махваше с ръка, взимаше каскета си, постояваше някое време, за да чуе последната дума на майка му по спора, и понеже тя си мълчеше, тръсваше вратата подире си и се запиляваше в тъмниците. Краят на тия сцени биваше винаги един и същ: майка му вадеше кърпичка, за да бърше сълзите си, а той сядаше до нея и навеждаше глава. Дали защото й домъчняваше за него, или бързо й минаваше — нали познаваше нрава на мъжа си, тя го прегръщаше, кротваше главата му на рамото си и захващаше тихо да му пее. За момчето, когато било овчарче и овцете пасяло, за овчаря, дето спасил любимата си, за княгиня Тамара и така нататък… После се увличаше по стари руски революционни песни от 1905 година, за да завърши всеки път с елегичния «Вечерен звън».