Тук авторът отваря скоба и се пита дали кюмюрджийката с чифтето Ивана не е пяла някога си любими песни на сина си Иван така, както бившата партизанка Виолета е пяла своите песни на Ивановия син Юлиян?

Имало и други устойчиви неща в света, които впечатлявали ранното юношество на нашия герой. Звездите например. За да възмъжее по-бързо и за да възпита у себе си чувство за самостоятелност, Иван изпращал лятно време Юлияна в кошарата на вуйчо му Първан, който по него време пасял една част от кооперативните овце. Кошарата се намирала на една поляна в подстъпите на планината — пред нея се ширели ливади, зад гърба й тъмнеели гъсти букови гори. През топлите летни нощи бай Първан спял под открито небе, до ъгъла с овцете, като постилал до себе си и един козяк за Юлиян. Момчето, привикнало с градската уредба на бащината си къща, заспивало мъчно, бодял го козякът, смущавали го въздишките на гората, сепвал го внезапният лай на двата вълкодава, а песента на щурците го карала да се заглежда унесено в звездния рояк над главата си и да се чуди на постоянството, с което всяка звезда вървяла по своя си път. Никоя не се пречкала пред друга и не пресичала пътя й. Веднъж беше чул един горноряховчанин от долната махала да казва на баща му със сгърчен от злоба глас: «Ти и твоите хора застанахте на пътя ми!» Горе такива работи не ставаха, там царуваше ред. «Като премина в по-горните класове, ще науча как звездите поддържат своя ред — мислеше Юлиян. — Нали в по-горните класове учат за небето и звездите.» Беше се разприказвал веднъж с баща си за астрономическите си наблюдения и баща му го беше прекъснал: «Не бързай, в гимназията ще учиш за звездите и за небесните закони! Всичко дохожда по реда си!»

След като завърши горноряховското седмокласно школо, Юлиян продължи учението си в н-ската смесена гимназия. Напусна Горно Ряхово потиснат, бяха свалили баща му от председателството, майка му плачеше често, някои момчета, синове на засегнати, заможни някога семейства, злорадстваха пред очите му, подиграваха му се и се заканваха. «И при новия председател няма да цъфнете! — отвръщаше им презрително Юлиян. — Вие сте кулашки изтърсаци!» Той беше на 14 години и разбираше вече от политика. Но вътрешно се чувствуваше уязвен, болеше го за баща му. Правдата му, в която винаги беше свято вярвал, сега виждаше някои да замерят с камък.

Юлиян беше настанен в дома на един стар приятел на баща му, Трифон Василчов. По онова време Трифон Василчов завеждаше отдела за агитация и пропаганда при градския комитет на партията. Василчови имаха дъщеря, Калинка, две години по-малка от Юлиян, суха, с остри рамене, плоска, но с черни, горящи с гранатови пламъци очи.

Даскал Иван, бившият председател на горноряховското кооперативно стопанство, абонира сина си в скромна, но чиста гостилница, откри му сметка в централната градска книжарница да си купува книги, и си отиде, без много излияния и нежности. Мъжки го потупа по рамото и му стисна ръка. Едничкият съвет, колкото да каже нещо, беше: да учи добре и да живее по съвест. Същото пожелание беше изрекъл някога, преди 30 години, и разпопеният поп Евтим, когато остави сина си на учение в Н. Какво ли не се повтаря в чудния кръговрат на живота!

А Юлиян като че ли наистина вървеше по стъпките на баща си. Не беше мълчаливец, но не обичаше празните приказки, без да бъде необщителен, той отбягваше компаниите, където си правеха смях за щяло и нещяло. Учеше се отлично, но от всички предмети най обичаше математиката. Още в ония години беше по характер строг. Не понасяше мекушавите и слабодушните. Беше неотстъпчив, язвително-критичен понякога, амбициозен, затова беше мъчно да се дружи с него, обстоятелство, което не го огорчаваше особено.

Обичаше да се усамотява сред природата, да слуша музика, да се заглежда подир хубави момичета. Като отбелязваме слабостите му — самотни разходки, хубави момичета, музика, трябва веднага да отбележим три неща, иначе представата за него няма да бъде точна. Първо: повече харесваше сериозната музика, по му допадаха виенските валсове. Второ: празничен ден не излизаше сред природата, «масовият» туризъм му пречеше да се наслаждава на хубостта й, разпиляваше мислите му; не понасяше панаирджийските неделни разходки. Трето: заглеждаше — винаги дискретно! хубавите момичета, но не тичаше след тях, а чакаше те да се затичат подир него.

Като всички и той плащаше данък на слабостите си. За да слуша музика, налагаше му се да ходи нагости (Калинка и приятелките й бясно обичаха естрадата), а ходенето на гости разстройваше плановете му, откъсваше го от работа. За да не му пречи навалицата, най му беше приятно да се разхожда в лошо време. Понеже не тичаше подир момичетата, изработи си «стационарна» стратегия — да ги впечатлява с престижа си: с публикации в математическото списание, с изказвания по кръжоците, с остроумието си — когато попадаше в среда, ощастливена от присъствието на някоя хубавица.

«Блажени младежки времена!» — щеше да въздъхне носталгично авторът, ако не беше толкова твърдо обещал да си мълчи, за да не повлияе по някакъв начин върху мнението на читателя.

Каквито и слабости да имаше Юлиян, те не пречеха на постоянната му и силно изострена амбиция да напредва в математическите науки, непременно и в най-скоро време да изостави далече зад себе си най-първите, да се отличи с постижения, каквито нито един ученик от н-ската гимназия не беше завоювал преди него.

Откъде се бяха появили у Юлияна тия математически и физико-астрономически амбиции? Бездруго те имаха корените си в родословието му по бащина линия. Стари учители, пенсионери, още си спомняха изключителното математическо дарование на баща му, сина на разпопения поп Евтим. А у самия поп Евтим, бъдещия възмогнал се дюкянджия, навярно логическото мислене е вървяло ръка за ръка с някакво необуздано и абстрактно мистическо въображение. Разбира се, времето беше изчистило мистиката от съзнанието на поп Евтимовия син, а у внука на поп Евтим наследеното Евтимово абстрактно въображение подпомагаше математическите му наклонности и подхранваше амбициите му да разкрива и да търси истината с фанатическа упоритост.

Авторът мисли, че тия наследствени черти са образували основното ядро в Юлияновия характер. Но «чисто» ядро в характера на човека обикновено не съществува. Към него се принаждат и други черти както от бащиното, така и от майчиното родословие, а и черти, усвоени, и то в немалка степен, от средата, в която човек израства и възмъжава. У Юлияна навярно «живееше» и онази странна кюмюрджийка с копторите, и майка му с романтичните си романси, а сигурно тлееше като незагасващ въглен в душата му и онова клеймо, с което бяха дамгосали навремето неговия баща.

Но преминавайки от хлъзгавите пътеки на авторските тълкувания и предположения, следва отново да стъпим върху здравия път на фактите. В девети клас Юлиян беше вече първенец на математическата паралелка, в началото на десети започна да изучава с помощта на преподавателите си по математика висша алгебра. В края на единадесети клас публикува в периодичното списание «Природа и математика» своя статия, посветена на «линейните нееднородни диференциални уравнения» — сложна материя, достатъчно трудна дори за студенти от най-горния курс. Преподавателите му по математика започнаха да разговарят с него комай като с равен.

За да ползува чужда литература по математика и физика, залегна над руския език. В Съветския съюз превеждаха и печатаха всичко по-значително, което се появяваше по света. Чрез градската библиотека и с помощта на местния клон на Народната банка, като пестеше от храната и облеклото си, той успяваше да си достави някои от най-нашумелите физико-математически и астрономически издания и каталози.

Сега е редно да кажем и няколко думи за външността на нашия герой, като черпиме сведения от няколкото групови абитуриентски снимки, правени в края на последната му учебна година и останали като документи в архивната сбирка на гимназиалната библиотека. Странно е, че нито редакторът от «Алгоритъм», нито авторът на тези бележки успяха да открият снимки, където Юлиян да е сниман самостоятелно. Когато надеждите за откриване на такава снимка се изпариха, толкова необходима като нагледен документ за житейския старт на младия човек, щастието се усмихна на автора: биографичните следи, които авторът педантично следваше — почти изтритите биографични следи го заведоха в книговезката работилница на една жена на средна възраст, миловидна като ангел, прекършена малко в кръста и безнадеждно куца с левия си крак — едва го провлачаше, като лошо пришит крайник на чужд човек. В тази работилница, зад витринката на едно миниатюрно старинно шкафче стил рококо авторът откри снимка на Юлиян, която според означената на гърба дата, изписана с химически молив, беше правена 19 години преди неговото последно дохождане в Н. На тази снимка следователно Юлиян се беше снимал като абитуриент.