Пред тях се ширеше леглото му, на което бяха толкова лудували: сега и двамата се мъчеха да не го поглеждат.

— Щом свърша конкурсните изпити, ще дойда веднага да те видя — каза й той.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ще прескачам при тебе всяка събота и неделя — продължи той.

Тя се усмихна, но не каза нищо. После неочаквано сграбчи ръцете му, притисна ги до гърдите си и затвори очи.

— Лили! — стресна се Юлиян.

— Тихо, тихо! — прошепна тя. И го помоли, като все притискаше ръцете му до гърдите си: — Хайде да помълчим!

Помълчаха.

После Лили се изправи, взе бастуна си.

— Ще ходя до болницата, имам час за процедури! — каза тя. И му се усмихна насърчително: — Наведи се да те целуна по челото!

Юлиян се наведе и тя го целуна по челото.

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Защо? — попита Юлиян.

— Помни ме с хубавото! — отвърна Лили стеснително и с едно кокетство, което вече никак не и отиваше.

Юлиян почака да заглъхнат почукванията на бастуна й, после коленичи пред леглото и се опря с лакта на ръба му. Изведнъж беше станало пусто в душата му. Сякаш беше излязъл забързан вятър, като оня, дето духаше на хълма, когато гледаха съзвездието Девица, и отнасяше всичката му радост от живота. Питаше се каква беше неговата вина за нещастието на Лили. Изследваше стъпка по стъпка пътя, който бяха изминали заедно. Нищо не беше направил против волята й, напротив — вслушвал се беше във всяко нейно желание, живели бяха безметежно, като лястовичките, дето бяха си свили гнездо под бащиния му покрив…

Той имаше всъщност само една вина — че не я улови под ръка, когато тя тичаше пред него и все му подвикваше да я гони и настигне.

Сетне се изправи и захвана да подрежда книгите си. Предстоеше му път.

Авторът напомня на читателите: чак след 17 години ще го видят отново в Н.

Бай Сандо, бившият собственик на «Хан и нощувка», предал на Продан Протопопов (редактора от списание «Алгоритъм») една купчина книжа, която Юлиян не взел със себе си, когато внезапно напуснал дачата му в навечерието на Нова година. Сред книжата, предадени на Протопопов, авторът откри две тетрадки, изписани с бележки и подредени — едни според календара, а други — без всякаква система.

Две от тетрадките съдържат бележки, свързани със събития, за които читателят вече е научил нещо било от разказите на трети лица, било от автора. Едната тетрадка на Юлиян е озаглавена «Софийски бележки», а другата — «В Н след 17 години». Авторът публикува от тези две тетрадки ония материали, които имат пряко отношение към съдбата на Юлиян или разкриват едни или други черти от неговия характер.

Тетрадките съдържат и много други материали от всякакво естество — техника, астрономия, планове за статии и лекции, характеристики на познати хора и пр. Тези материали авторът не сметна за необходимо да излизат на бял свят, макар да признава, че и в тях се чувствува, къде повече, къде по-малко, присъствието на Юлияновата личност.

За повече дискретност — една от най-отличителните черти на Юлияновия характер е дискретността, читателят непременно ще забележи, че е изписвал имената на някои вече познати на читателя жени с по една буква от гръцката азбука. Авторът е възстановил измислените имена на тия жени, така че гръцките букви «мю» и «ламбда» означават съответно «Мая» и «Лили».

Юлиян е писал бележките си с каквото му попадне — химикалки, графитни моливи, перодръжки. При това всичките си бележки е изпъстрял с всевъзможни драсканици. Преобладават изображения на птици, риби, части от геометрични орнаменти и пр. Към края на втората тетрадка «В Н след 17 години» драсканиците се увеличават, като подавляващо място в тях заемат някакви абстрактни и свръхсложни геометрични композиции.

Авторът помества бележките на Юлиян — тези, които е намерил за уместно да публикува «mot a mot», — като се въздържа от всякакви коментарии.

Два часа преди да тръгна за н-ската гара (бях спазарил вече каруца), пристигна човек от градския комитет и ми съобщи, че другарят Василчов му наредил да ме закара веднага при него. Така беше притъмняло в душата ми, че само Василчов ми липсваше, щях да натиря по дяволите пратеника му, но той беше едър мъжага и си личеше, че беше от ония, дето не си поплюват, а изпълняват точка по точка заповедите на началството. Проклех го наум, но се качих без излишни приказки на раздрънкания му джип.

Бай Трифон ме посрещна с обичайното си «как си, юнак», но по лицето му не се четеше особено въодушевление. Все пак той ми кимна да седна, запуши от файтонджийските си цигари и някое време замислено мълча.

— Ако не бяха големите ти успехи в учението — започна той, като гледаше връхчето на димящата си цигара, — надали бих ти предложил да седнеш в туй почетно кресло. — Той отново замълча, изпухка като че ли нарочно в лицето ми няколко къделки от мишеморката си и ми протегна един запечатан плик. — Тук има едно писмо до сина ми Руси — рече. — Негова постоянна квартира е грандхотел «София», той е там икономически директор, на плика пише. Това писмо на него ще дадеш, и то веднага, щом стъпиш на софийска земя.

Сложих писмото в записната си книжка и кимнах с глава. Бай Трифон беше забелязал навярно, че го слушам с разсеяно лице, затова надигна глас:

— Веднага ще му го дадеш, разбра ли? От гарата — право там, в грандхотела, при него! И без повече манкиране и усуквации, чу ли… — навярно щеше да каже «вагабонтино» или нещо от тоя род, но само ми се закани с глава и замълча.

След като поукроти възмущението си от вида ми, бай Трифон тежко въздъхна и отново ме изгледа начумерено.

— Не се безпокой, бай Трифоне! — помъчих се да му се усмихна. — Щом като писмото е бързо — рекох, — веднага ще го занеса!

— То мене не ме засяга, а се отнася до тебе! — каза бай Трифон, но вече с лице, което беше само наполовина намръщено. — Защото в туй писмо има предложение кое и как да се настаниш. Когато баща ти дохожда преди някое време, ние с него помислихме по настаняването ти, ама де да видим… Ти не се бой, аз за онази ти магария дума не съм му продумал!

— Благодаря ти, бай Трифоне! — рекох.

Той ме погледа мълчаливо минута-две и строгите и опънати черти на лицето му постепенно се отпуснаха.

— Аз разпитах докторите от болницата — рече той с половин глас и отново извади цигарите си. Помълча, повдигна рамене, после извади цигара и запуши.

— И какво казаха докторите? — попитах.

— Засега няма надежда! — каза бай Трифон. — И за бъдеще не са сигурни. Прешлени има засегнати, нерви, дето командуват мускули, изобщо — много тъжна компликация. Лоша орис имало туй дете!

— Да, много е жалко! — въздъхнах.

Бай Трифон се изправи от мястото си, походи напред и назад из стаята, после застана до мен и сложи тежката си ръка на рамото ми.

— Ще ти кажа каквото мисля. Честно и по мъжки! Бъди внимателен, деликатен, но не сторвай втори грях, още по-страшен, като подхранваш в душата й надежди. Ти никога няма да се върнеш при нея, туй е от ясно по-ясно. Затова не усуквай и не я залъгвай. По-добре ще е тя да преглътне отровата наведнъж, отколкото да й я поднасяш, както се казва — на час по лъжичка!

Станах, усмихнах му се «по мъжки» и му подадох за сбогом ръка.

Той беше около 8 години по-голям от мене. Когато аз постъпих в първи гимназиален клас, той следваше втори курс във Висшия институт по икономически науки. Имах чувството, че е веселяк по характер, за разлика от баща си, който все изглеждаше силно замислен за нещо и малко намръщен. Когато си дохождаше, за някой и друг ден през ваканциите и ме виждаше наведен и унесен, всъщност — занесен по разни каталози и справочници, той ме подръпваше шеговито за ухото, хилеше се благодушно и като по-възрастен събрат усърдно ме поучаваше: «Недей да зобеш чак с такъв апетит таз сухоежбина, приятелче! Ще ти засъхнат ония жлези, с които природата е надарила мъжкия пол и го е направила чрез тях свой първенец и своя надежда. Освен това, в тях природата е заложила най-великите радости за мъжа! Цар Давид например е спал на стари години с по две момичета на по шестнадесет години — едното откъм лявата му ръка, другото — откъм дясната. Обърне се човекът през нощта и макар годините му да са напреднали, отново става юнак. Е, приблизително, разбира се, но все пак! Ама как — ще попиташ. Ей тъй, приятелче, защото на младини не е зубрил като тебе до среднощ, ами е водел нормален младежки живот. Че и на стари години е поддържал най-здравословен режим: къркал си е мискетово винце, ръфал си е овнешки плешки и се е развличал с игра на барбут. Ама какъв барбут, братленце? По онуй време са го упражнявали не с костени зарчета, а с току-що напъпили подевки, четиринадесет, петнадесетгодишни, да речем. Местели са ги напред, назад и всеки е печелил и губил според сръчността си. Затуй е имало юначество и с една прашка момчурляк като тебе е могъл да види сметката на великан!.. Ами ти? Аз се обзалагам, че ако я караш тъй, един ден ще заприличаш на пророк Данаила — толкова изпаднал, че и лъвовете не са пощяли да го сгризкат за мезе…»