По-късно узнах, че с подробности от библейските истории го запознавала усърдно една жена на средна възраст, вдовица, на която бил квартирант през студентските си години.

Сега видях Руси седнал солидно в ръчно изработен стол, с масивни ръкохватки и резбована облегалка. Беше облечен в моден гълъбовосив костюм от европейски таргал и, уви, беше прекалено понапълнял за годините си и ужасно олисял. Темето му лъщеше, а малкото коса над челото си беше сресал на път. Той ми подаде ръка, без да се повдигне поне мъничко от стола си, затова и аз се почувствувах задължен да му отвърна със същата мера любезност.

— Как можа толкова ужасно да оплешивееш, бате Руси! — рекох. — И си много напълнял!

Но той не се засегна от думите ми, а добродушно се засмя.

— Какво да правя, момчето ми! — рече. — Професия! Моят занаят е свързан с гозби и жени. Понеже си млад, ще ти кажа, за да знаеш: от силните гозби бързо се пълнее, а русолявите мъже като мене също така бързичко олисяват от употребата на повечко жени.

Сложи писмото на масата, но преди да разреже плика, извади лъскаво пакетче цигари и ми предложи. Бяха американски цигари.

— Благодаря! — кимнах му любезно. — Такава марихуана не пуша!

— Марихуана! — изгледа ме състрадателно Руси. — Виждал си ти марихуана през плет! — И като че ли се ядоса малко: — Аз му предлагам «Марлборо» с двоен филтър, а той ми се фука с нашенското «БТ», дето човек не може позна тютюн ли пуши, или детелинка! — Но ядът му тутакси премина и той добродушно се засмя: — Варварин! Горноряховчани гаче не са се пръкнали в цивилизования свят, а в сърцето на Басмания или Тасмания, или там какво беше! Завчера изпратих на виден нашенец, стар ерген, една балеринка, ама такава прелест, цвете, дето има един парижки парфюм «Мил фльор»[3], играе в «Цигански барон». Накратко — жена първа класа. Нашенецът ми вика на другия ден: «Мерсим, брате, по ми е приятно с портиерката, нея повече си я бива!» — Ха, ха, ха! — засмя се от сърце Руси. — Видях после тази портиерка, тя отиваше към четирийсетях, беше нисичка, с опънат задник, миришеше на попска яхния! По лицето му се изписа сянка на разочарование, но след няколко секунди тази сянка се стопи и той приятелски ми се усмихна: — Ти си омесен от друго тесто, приятелче, Евтимовци сте хора от сой. Дядо ти Евтим е поучавал «во Христе», клал е говеда и се е любил на стари години с една горноряховска амазонка. Когато харамийката се споминала, той го ударил на размисъл и възпоминания, завещал имота си на училището и станал пчелар. Ама пчелинът си кротнал на онова място, където амазонката обикновено стреляла с чифтето си, за да извести, че наближавала селото. Ти, като станеш голям инженер, пак ще пушиш боклук, но ще носиш на ръката си електронен «Сейко»; ще задължаваш секретарките ти да носят поли под коленете си, но на празник ще спиш с примабалерина, дето танцува на сцената Лебедовото езеро. Такъв ще бъдеш, приятелче, защото кръвта вода не става и аз затуй не обръщам внимание, като ми бърчиш сега нос от миризмата на моето «Марлборо». Всяко нещо с времето си иде, моето момче…

След като прочете писмото на баща си, той седя замислен някое време със свъсени вежди, сетне ме запита къде е багажът ми. Отговорих му, че съм оставил багажа си при портиера, и се изпотих от притеснение. Моите куфари и чанти бяха сиромашки и съвсем не отиваха на лукса, който цареше около офиса на хотела.

— Трябва да си ходя! — рекох. — Закъснявам! — и грабнах каскета си от стола.

— За никъде не закъсняваш, защото никой те не чака! — каза Руси.

Никой не ме чакаше, това беше вярно, но все пак имах някаква следа: шофьора на Диньо Диновски, заместник-министъра на тежката промишленост. Диньо Диновски беше от Долно Ряхово, той беше партизанствувал с баща ми. А шофьорът му Рашко беше от Горно Ряхово и моят баща го беше учил на а, б, в.

Обясних на Руси за «следата», а той ме изгледа състрадателно и със съжаление. Не обичам да ме гледат така, затова се запътих към вратата.

— Я стой! — викна подире ми Руси. — Туй е вятър работа, дето си го замислил! Аз познавам този горноряховски шофьор, неговата квартира е никаква, в две стаи са се нагъчкали седем души, в кухнята спи баба му, в антрето — дядо му, тебе къде ще те сложи да спиш? Ами то не е само до едното спане!

— Ще ида в някой евтин хотел — рекох, — имам някой и друг лев. Сетне, като взема изпита, ще се настаня в някое студентско общежитие. Работата не е толкова трагична! — опитах да се засмея.

— Туй се вика «на гол корем чифте пищови»! — каза Руси. — Знам ви аз Евтимовците, че сте упорити и горделиви. Баща ти, като го наказаха за кооперирането, дума не обели за самокритика.

— Прав е бил! — рекох.

— Не отварям дума за правдата и кривдата, а за характера му. Има нещо катърско в соя ви. А в някой случаи проявявате и най-чистопробна глупост. Ето, Диньо Диновски отиде в Москва да се учи за инженер, а баща ти отказа, той правеше ТКЗС, чунким нямаше кой друг да го направи!

— Извинявай, бате Руси — рекох, — но ако продължаваш да приказваш на тази тема, непременно ще се скараме!

Видях как трепнаха веждите му и как ме стрелна с поглед, но се сдържа, не прие ръкавицата, дето му хвърлих.

— Врели-некипели ги приказваш, ама хайде! — махна той с ръка. — Провинциална ми ти работа. В евтините хотели само тебе чакат! Той опря лакти на бюрото си и се понаведе напред. — Къде си оставил багажа си?

— При портиера! — рекох. И пак ме лъхна една вътрешна горещина от неудобство.

Руси натиска копчето на диктофона и с началнически глас заповяда:

— Да се донесе багажът, който момъкът е оставил при вас!

Руси беше наредил по разговорната уредба да донесат багажа ми. Какво си мислеше тоя човек, финансиите ми съвсем не бяха за един хотел от средна категория, камо ли за ГРАНДХОТЕЛ!

— Не съм се съгласявал да се разпореждаш от мое име! — рекох. — Не обичам такива работи.

— Виж го ти! — каза Руси. — Не обичал!

Аз тръгнах решително към вратата, но в тоя миг тя се отвори и униформеният портиер запита шефа:

— Къде ще благоволите да оставя багажа?

— Остави го в коридора — кимна Руси.

Портиерът каза чинно «слушам» и си излезе.

— Каква игра започваш? — този път не казах «бате Руси», а тикнах ръце в джобовете на панталоните си и предизвикателно го изгледах. Ако не беше син на първия приятел на баща ми, не знам какви думи щях да му кажа.

И обиден ли бях повече от държането му, или само възмутен — и това не зная. Май че и двете чувства бушуваха в съзнанието ми, затова се чувствувах като човек, застанал на кръстопът при червена светлина.

— Под покрива на хотела — започна Руси, като изпружи крака и облегна лакти върху масивните ръкохватки на стола, — под покрива на хотела има дузина тавански стаички, които служат за домакински нужди от битов характер. Там държим бельо, покривки, килими, пътеки и прочие. Една от тези стаички, и то най-голямата, е празна. Всъщност тя е донякъде мебелирана, защото там има легло, маса и дори, представи си — канапе! Тя е една мансардна стаичка и си я бива. А щом бате ти Руси казва, че нещо си го бива, значи — край!

— Не е «край» — рекох. — Не е за моята кесия тази работа, па макар и да е «таванска».

— И парно отопление ще имаш зиме, и топла и студена вода по всяко време, и изобщо всичко: хотелска му работа! Живей си безгрижно и изучавай интегралите. Можеш и приятелка да си доведеш, а току-виж, че и някоя от «лелките», дето са в домакинския отдел — и някоя от тях да те попрегледа. Казвам «лелки», но между тях има и съвсем младички, под триесетях. Шетат си заран по тавана и нали е човешко да се сбърка стаята — някоя от тях сгрешила и влязла в твоята! Весела история, а? Пък ти, като възпитан млад човек, няма да й посочиш вратата, я! Ха-ха-ха!.. Да, и не ме гледай накриво, момчето ми! Няма да те настъпвам по мазола, бъди спокоен. Зная аз слабото, място на евтимовския сой! От баща ми съм запомнил: не се опитвай да ги надхитриш и не ги настъпвай по самочувствието. — Той погледна часовника си. — Накратко: леглото струва толкова, колкото се плаща такса на професор по математика за самостоятелен урок.