Шофьорът не бил от категорията на героите, но не бил и от тия, дето се предават съвсем без бой.

— Ами вие шофьорска книжка имате ли? — преминал той на свой ред в настъпление. — Аз знам — рекъл той, — че дори на приятелите на директорите е забранено да управляват лека кола, ако си нямат книжка. Отгоре на всичко — рекъл той — това е държавна кола.

— Прави ти чест, дето ми задаваш тоя въпрос! — погледнал го с доволни очи нашият човек. — Понеже се осмели да ме питаш — продължил той, — ще помоля моя приятел да те назначи старши работник в гаража. Да не си от най-изпадналите! — И му показал книжката си. Тя била за шофьор ПЪРВИ КЛАС!

Оня махнал с ръка, въздъхнал и тръгнал да се качва в стаята си. Сега съвсем заприличал на мокра кокошка.

— Ще те чакам за вечеря, момко! — подвикнал подире му Юлиян Евтимов.

— Благодаря! Вечеряйте си сам! — отвърнал шофьорът, вече без да заеква. — На мене не ми се яде!

— Е, твоя воля! — повдигнал Юлиян рамене.

И като че ли тутакси го забравил. Посръбвал от юзчето с вид на човек, потънал в свои мисли и грижи. Мезетата едва докосвал, не приличал на лакомник или на човек, който обича да си угажда. Когато вечерята станала готова, той наредил на ханджията да занесе на шофьора едното от двете пилета с попрепечен хляб, а също така и шишенце коняк. «Да се посгрее, завалията!» — засмял се той и отново тутакси го забравил. А за компания поканил на масата си ханджията. «Заповядай — рекъл му — да вечеряме заедно! Виж само какъв дъжд вали навън!» — Ами вали си! — отвърнал ханджията.

— В такова време е опасно човек да остава сам! — казал Юлиян.

— А защо, ваша милост? Тука нищо не ви застрашава! Заведението ми е почтено, пък и милиционерският участък е наблизо.

— Тъй ли? — засмял се Юлиян. Нищо не казал повече, само продължил да се смее.

Ханджията разправял сетне, че смехът му не бил твърде весел. Така или иначе, приел с удоволствие поканата на Юлиян и седнал на масата му — похапнал си с добър апетит и разказал на гостенина си разни историйки из живота на тоя град Н.

Пътуването на Юлиян Евтимов до Н, пренебрежителното му отношение към грандхотела, отсядането му в «Хан и нощувка», неясното му отношение към шофьора на джипа — във всичко това, като се изхожда от предпоставката, че той е един ДИРЕКТОР все пак, има моменти, които мъчно могат да бъдат подведени под знаменателя на здравата логика. Помислете сам, другарю редактор, кой директор на крупен завод ще седне зад кормилото на една износена джипка, за да стигне до местоработата си? Кой уважаващ себе си ръководител, при това инженер и доктор на науките, ще вземе да се саморазправя с някакъв си простак шофьор? Пристигне ли до местоработата си, директорът ще нареди на заместника си да пусне една заповед по адрес на тогова шофьор за уволнение или за привеждане на по-ниска заплата, и туйто! Според кодекса. Какво ще се занимава с един сульо и пульо човек! Чунким малко отговорности му висят на главата… Сетне: как тъй човек с подобен на неговия ранг няма да нощува в грандхотела, ами ще се завре в един изостанал старовремски хан? И що за криворазбран демократизъм е това — да изпраща коняк на провинилия се шофьор и да кани на трапезата си един механджия, един съвсем непознат човек, излязъл из релсите на епохата си, закъснял сторонник на отдавна отминали в битообслужването времена?

Ако всичко това не е несъвместимост и неравенство спрямо логиката на здравия разум — здраве му кажете!

Макар и чудак в поведението си, Юлиян, Евтимов владееше отлично изкуството да се управлява и в кратко време монтажните работи и оборудването с техника захванаха да напредват с бързи крачки. Преди всичко той беше педагог, разбираше слабостите на хората и изнамираше най-ефикасни средства, за да ги преодолява. Аз ще ви кажа, другарю редактор, че преди неговото идване в ЗПЦМ общежитията бяха се превърнали в картоиграчески заведения, където на всичко отгоре се пиеше алкохол и се пушеше като в преизподня. Никой не тачеше забраните, макар във всяко общежитие да висяха закачени по стените по МОЯ изрична ЗАПОВЕД ей такива табели:

И още:

Никой не им обръщаше внимание за пукнат грош.

По онова време работническите общежития се помещаваха в едни дървени бараки. За отмора на нервите, както предписваха невролозите, бях забранил да се поставят крушки с повече от 40 свещи. След 10 часа вечерта бях постановил да свети само по една крушка в помещенията. Така спестявах електроенергия и давах възможност на уморените да си отпочиват и да възстановяват силите си. Но въпреки мерките ми крушките светеха до среднощ, дрънкаха зарове, шляпаха карти, млади хаймани обтягаха акордеони, варварски дърпаха струните на китари. На строежа бяха придошли хора от цялата страна, срещаха се всякакви. Случваше се младежи да прескачат до женското общежитие.

Едва пристигнал, Юлиян Евтимов заповяда да сложат във всяко общежитие по един телевизор, да се подредят кътове за пушене, за шах и четене на списания и вестници, а встрани от бараките на едно почтено разстояние издигна — макар думата да е пресилена — музикални беседки, прости дървени барачки без стени, само с по едно конусовидно покривче отгоре. Ето как направи за кратко време забраните излишни. Ще попитате за пиячите. Изгонени от спалните, те се промъкваха в музикалните беседки, но и оттам ги изритваха, та накрая бяха принудени да се завират из шубраките; оттам пък ги подгонваха смокове и други гадини, та бяха принудени, пиейки бирата си, да гледат месечината и звездите.

Знаех си, че тази реформаторска дейност ще завърши с един финансов начет по параграф «обзавеждане», което и стана. Но Юлиян се изхитри да го покрие с два концерта, които заводският самодеен колектив изнесе пред н-чани още същата година.

С дохождането на Юлиян Евтимов за директор закипя трескаво монтажна и строителна дейност: заводът се оборудваше с техника, а южно от корпусите му започнаха бързо да надигат снаги от тухли и бетон работническите общежития.

В просторните зали на завода монтажистите инсталираха тежки и сложни машини. Спомням си например, че електрохидравлическата преса за валцуване тежеше 250 тона. Ще ви разкажа, другарю редактор, една историйка около тази преса, свързана със странностите в характера на нашия бивш директор.

Тоя «чук» за валцуване трябваше да се инсталира в ковашкото отделение на завода. Цехът беше дълъг около петдесетина метра, мястото му се намираше в началото на залата. За да се транспортира до това място, кранистът извозваше «чука» и съоръженията му по един висящ железен път, който тръгваше от източния вход на цеха. Тази работа вървеше бавно поради голямата дължина на трасето, и мудно; защото нашият кранист имаше обичай всеки три часа да слиза от кабинката си да пие кафе и да изпушва по една цигара. Ще попитате: как търпеше управлението такъв работник? Търпеше го, защото той беше отличен специалист, с дълъг трудов стаж «отличник» в професията и носител на не знам колко си ордена за трудови заслуги. Специалисти от такава класа не се намираха по онова време, както се казва — на път и под път. Когато началникът на цеха му направи забележка, той отговори: «Не пийна ли кафенце и не изпуша ли цигарка, завърта ми се главата. Туй е професионална болест, защото гледам все от високото!» При втората му забележка бай Симо се сопна: «Ако ви докривяват моите слизания на земята, потърсете си друг кранист!»

Нямахме сметка да оставаме без кранист, преди гигантският чук да иде на мястото си, но пък и поведението на бай Симо ставаше нетърпимо — можеше да окаже лошо въздействие върху дисциплината на целия колектив.

Една сутрин, малко преди бай Симо да слезе на земята, Юлиян Евтимов заповяда да сложат посред цеха една четвъртита маса със снежнобяла покривка, а до масата натъкмиха коженото кресло, в което сядаха директорските гости. Донесоха термос, с кафе, кутия цигари екстра качество, филджанче с чинийка, а до масата застана секретарката на Юлияна, облечена в чиста сервитьорска манта. Бай Симо слиза от крана, а насреща му се задава директорът, облечен в работнически комбинезон.