Извадих апаратчето и с леко трепкащи пръсти сложих слушалката. Тя ме погледна изненадано и измърмори:

— Само туй ти липсваше.

Но аз отлично чух продължението на мисълта: „Хептен ще заприличаш на пенсионер!“

— Не е толкова грозно! — казах аз примирително. — Даже ми прилича…

„Остана само и патерици да вземеш!“ — гласеше отговорът в слушалката, макар тя само да повдигна рамене…

Седнах край бюрото, взех някаква книга. Жена ми продължаваше да чете. В ушите ми ясно звучеше текстът, после гласът почна да става колеблив и неясен. И ето че изведнъж се появи нейна собствена мисъл: „Дали да му поискам сега пари?… Не, по-хубаво след вечеря, тогава той не е така кисел!“ След това отново текст от книгата и отново нейна собствена мисъл: „Откакто се захвана с тия идиотски опити, стана съвсем стиснат… Да не мисли, че трябва да му изпросвам всеки лев като някоя бедна роднина?… Тая запушалка за ухото сигурно струва цяла месечна заплата, но щом е за неговите прищевки — там той хич не е стиснат!“

— Наистина ли толкова не чуваш? — достигна до мен гласът й.

— Не чувам! — отвърнах аз. — Особено напоследък!

„Горкият, вярно е, че някак изведнъж застаря!“ — помисли тя и затвори книгата.

— Вие изглеждате съвсем добре! — прекъснах госта си.

Той се усмихна, но усмивката му не беше никак весела:

— Във вашите очи — възможно, но не и в очите на една млада жена… Впрочем веднъж отидох с нея в един от клубовете и макар тя да ме помоли да не слагам апаратчето, аз не можах да се въздържа и го сложих… Разбрах, че тя се стеснява от мен и дори се срамува… Не бях нито така приказлив като нейните приятели, нито така духовит и дори не така млад… И понеже, увлечен в моето подслушване, съм бил твърде разсеян, тя веднъж с досада си помисли: „Само се излагам с него… Не бива вече да го водя тук, не е за такава компания!“

— А слугинчето? — попитах аз.

— Още първата вечер отворих въпрос за това — кимна гостът. — Казах й, че Марийка ми се вижда напоследък доста бледа и отслабнала — да не би да не си дояжда? Тя ме погледна сърдито, но отвърна нехайно: „Това ли ми е работата — да гледам какво яде и какво не яде!“ Но мислите й бяха съвсем други, съвсем различни: „Да не искаш с една професорска заплата да устройвам и на слугините угощения?“ — мислеше тя.

— Значи, сте професор? — попитах аз.

— Да — кимна гостът.

— Господин професоре, явно е, че не сте попаднали на жена! — казах аз намръщено.

Моят гост ме изгледа продължително.

— Всъщност тя съвсем не е толкова лоша жена! — каза той без желание. — Всеки външен наблюдател би ви казал, че е много добра съпруга… Тя винаги поддържа дома хубав и приветлив, готви добре, грижи се усърдно за бельото ми… Тя не ми досажда, не прави кавги и скандали, не ме тиранизира, не мърмори, когато закъснея… Тя дори ми е вярна… Както разбрах, тя се е влюбвала няколко пъти през последните години, в душата й са останали от това хубави и човешки спомени. Но физически никога не ми е изневерявала… Въпреки своята душевна дребнавост, въпреки студенината си, въпреки егоизма у нея се е запазило чувството за почтеност… Аз подслушвах дълго мислите и, стигнах до дъното на душата й… Тя не ме обичаше… Понякога тя ме съжаляваше, понякога ме поглеждаше с доброта, но обикновено възбуждах у нея досада, смесена дори с физическо отвращение, появило се навярно през последните години… Аз й бях съвършено чужд… Разбрах колко страшно съм се лъгал, колко съм бил сам на тоя свят, колко студено и празно е било около мен — без да съзнавам това… Разбрах, че вината не е само у нея, че за това съм виновен и аз с моята ужасна слепота и глухота, която, изглежда, е присъща на почти всички съпрузи…

— Напразно я извинявате! — казах аз сухо. — Както разбирам, празен и лош човек е именно тя… А което вие смятате за почтеност, е всъщност най-ординерна еснафщина…

— Не зная! — въздъхна той. — Мъча се все пак да бъда обективен… да бъда справедлив… Ако вие можехте да чувате като мен, щяхте да разберете, че светът далеч не е това, което си мислите… Човешката душа се изменя много по-бавно, отколкото външните условия… Ако можехте да чувате като мен, щяхте да имате малко по-друга представа за доброто и лошото… У вас щяха да изгорят много илюзии, които всъщност са полезни, особено пък за един писател… Човек не може да учи хората на добро, ако сам твърдо не вярва в него, ако не е убеден, че то е силно и че живее навсякъде около нас.

— Вие имате ли приятели? — прекъснах го аз внезапно.

— Очаквах да ме запитате за това! — отвърна той. — Да, аз имам приятели… Имам един добър приятел още от ранни младежки години… Виждаме се с него често, говорим откровено… Но едва когато сложих тая малка шушулчица на ухото си, разбрах, че нито сме говорили откровено, нито сме познавали истинските си лица. Само на него аз бях доверил под най-голям секрет от какъв характер са моите изследвания, без да му казвам, че съм постигнал решителни успехи. Едва напоследък веднъж му подхвърлих, че съм осъществил голям напредък в работата си. Той ме погледна с крайчеца на окото си и с изкуствено оживление измормори:

— А, браво!…

Но мислите му бяха съвсем други: „Тоя луд човек наистина ли вярва, че работи нещо! — мислеше той. — Що ли не си седне на задника да печели пари, ами е тръгнал да гони Михаля!“

— Вярвам скоро да постигна нещо — продължих аз. „Вярвай, вярвай! — мислеше той. — Далеч тъй няма да отидеш… По-добре е, душо златна, да си гледаш женичката, че ми е жал да те гледам с тия рога!“

Признавам си, че тия негови мисли ме ядосаха, и реших да го понакажа.

— Ана не ми изневерява! — казах аз спокойно.

Той ме погледна така смаяно, така озадачено, че неволно се развеселих.

— Кой каза, че ти изневерява?…

— Ами ти каза…

— Нищо не съм казал! — измърмори той стреснато, но в очите му имаше истинска уплаха…

— Ти да не си болен? — попитах аз загрижено. — Току-що ми каза, че ти е жал да ме гледаш с тия рога…

„Изглежда, че съм се изтървал! — помисли той, крайно объркан. — Казал съм си гласно мислите!… Дяволите да ме вземат, какво става с мен?“

— Слушай, братле! — продължих аз. — Не мисли, че в края на краищата съм толкова глупав, колкото изглеждам… Сигурен съм, че Ана не ми изневерява, както съм сигурен, че ти ме смяташ за малко смахнат…

— Кой? Аз? Глупости! — опъна се той. — Откъде накъде?…

— Приятелите трябва да бъдат по-честни един към друг — продължих аз безжалостно. — Трябва да бъдат по-откровени и доверени… Иначе за какво са приятели?

— То е така, разбира се! — мънкаше той. — Та аз винаги съм бил с теб искрен!…

Моят гост се замисли за миг, после продължи:

— Но той не беше искрен… Навярно той не съзнаваше колко е далеч от истинската човешка искреност!… Това ме поразяваше и у мнозина други хора — те лъжеха, без да съзнават, че лъжат… Те бяха готови да се възмущават при всяка чужда лъжа, а не съзнаваха, че употребяват в своя всекидневен живот лъжата така изобилно, както храната например или както водата… Хора побелели, хора на обществена почит и уважение, хора, които вдъхват респект с имената и титлите си — учени мъже, артисти, ръководители, — всички те лъжеха с такава лекота, че понякога ме обземаше най-мрачен песимизъм… Те лъжеха в своя обикновен живот — безочливо и хладнокръвно, бих казал, дори несъзнателно, — лъжеха приятелите си, жените си, децата си — често без нужда и за най-обикновени дреболии… Но по-тежко беше да се слуша, когато лъжеха за своята работа, за своите планове, за своите идеали… Разбрах, че за някои хора лъжата е стил на живота — без лъжата животът им и тяхната дейност биха били чисто и просто немислими…

— Това са стари истини! — казах аз с въздишка.

— Вярно е! — отговори той оживено. — Но друго е да си го осъзнал като някаква мъдрост на живота, а друго — да можеш да го виждаш и го наблюдаваш непосредствено… След лъжата най-силно ме поразяваше глупостта… В нашия съвременен живот да скриваш глупостта си е цяло изкуство… То е така усъвършенствувано, че понякога трябва да живееш с години с един човек, докато разбереш, че той е кръгъл глупак… Моят апарат сваляше безмилостно за миг и най-изкусната фасада, пред мен веднага се появяваше истинското лице на човека — истинският му ум, истинският му характер, истинските му чувства… Бях поразен с колко погрешни представи за хората живеем ние в обикновеното ежедневие… Видях най-примитивни чувства, най-феодални разбирания, най-грозен егоизъм у хората, у които съм предполагал висока човешка същност… И обратно — видях истинска човешка душа там, където никой не я подозираше… Отначало това ме поразяваше, но после свикнах…