— Но ставахте от ден на ден все по-печален и по-тъжен — добавих аз.

— Не, не! — възкликна той енергично. — Не мислете, че съм станал някой човекомразец… Аз добре разбрах истината… Човешката душа, потопена в лошото, се свива, задушава се, огрубява или пък започва бързо да се разлага… Това не е нейната естествена среда… Но човешката душа, потопена в доброто, се разцъфва, разхубавява се, от нея още по-бързо започват да отпадат тия пороци, които ти се струват едва ли не вкоренени, едва ли не нейна същност… Аз вярвам твърдо, че когато ние изградим истинско ново общество, хората в него ще бъдат съвсем други — ще бъдат истински нови хора…

— Много съм щастлив! — казах аз развълнувано. — Щастлив съм, че точно вие можете да мислите така!…

— Аз казах, че го вярвам… Да познаваш лошото, не значи да станеш лош… Това значи да виждаш по-ясно истинския път на доброто…

— Вие сте направили чудно изобретение! — възкликнах аз развълнуван.

Той се усмихна тъжно:

— Не, само така ви се струва!… Аз съм решил да унищожа моето изобретение! Твърдо съм решил и вече никой не може да ме върне назад!

— Ще го унищожите? — казах аз смаян.

— Да… И може би още тая нощ…

— Това не бива да правите! — възкликнах аз горещо. — Не разбирате ли, че унищожавате едно страшно оръжие…

— Точно така! — кимна той. — Наистина едно страшно оръжие…

— Оръжие в борбата за истина! — казах аз разпалено. — Ако лъжата бъде демаскирана, ако глупостта бъде изобличена — кой ще спечели от това?… Не сте ли помислили?

— По-скоро вие не сте помислили! — каза той уморено. — А аз съм помислил много добре… Вие знаете, че преди няколко години бе овладяна една от най-великите тайни на природата — атомната енергия… И какво?… Стана ли от това човечеството по-щастливо?… Ако това чудно откритие бе направено в ерата на комунизма, то щеше да донесе на човечеството истинско благоденствие… А сега — не се знае — може би то ще доведе до неговата гибел… Мога ли да зная аз в какви ръце ще попадне моето изобретение?… Ами ако то попадне в ръцете на тия, които имат власт срещу истината?… Няма ли да станат те от това десеторно по-силни?

Аз мълчах смутен и объркан.

— А тогава защо дойдохте при мен? — казах аз отчаян. — За съвет или за какво?

— Не за съвет — поклати той глава. — Нямам нужда от съвети, сам аз доста добре размислих… Може зле да съм преценил, това е друг въпрос… Но аз се питам — добре ли прецениха атомните учени?… И понеже всичко лежи само на моята съвест, само аз имам право да взема решение… Аз съм го взел вече… Но у мен през последните дни възникна едно страшно подозрение… Да, наистина страшно…

Моят гост млъкна, някакъв особен огън блесна в тъмните му очи.

— Подозрение?  — измърморих аз.

— Да, подозрение!… Аз си помислих — не халюцинирам ли?… Не съм ли луд?… Ами ако всичко това е болно въображение на побъркан човек?

Внезапно ми се стори, че някакъв студен полъх мина из стаята. И защо така странно блестяха очите на непознатия? Да, ами ако той наистина е луд? От мястото си виждах големия трикрил прозорец — сега нощта, залепнала на стъклото, ми се стори още по-черна и безмълвна.

— А какво мога да помогна? — попитах аз със свито гърло.

— Много просто — аз ще ви дам да пробвате апарата ми… Вие ще бъдете единственият човек освен мен, който ще се докосне до това страшно знание… Ако апаратът е истински, вие също ще трябва да чуете мислите ми…

Настана късо, угнетяващо мълчание, в което чувствувах как сърцето бие в гърлото ми.

— Добре! — казах аз тихо.

Той бръкна в джоба на черното си палто и извади апаратчето. По-скоро чувствувах, отколкото виждах как треперят тънките пръсти на ръцете му.

— Това е всичко! — каза той с едва прикривано вълнение. — Аз съм написал тук няколко реда… Ще ви ги прочета — мислено, разбира се, — след това ще можете да сравните дали правилно сте приели…

— Добре! — кимнах аз.

— Ето вземете слушалката…

Поех апаратчето и сложих черната пъпчица в ухото си. Известно време чувах само някакво нежно мелодично шумолене, след това прозвуча глас, така отчетлив и ясен, че неволно трепнах.

„Чувате ли ме?… Отговорете ми с глас — чувате ли ме?…“

— Чувам ви! — отвърнах аз смаян.

Моят гост наведе тънкото си лице над белия лист, който току-що бе разгънал.

„Слушайте нататък — отвърна гласът. — Дойдох при вас като честен човек при честен човек… Вие трябва да ми дадете обещание, че няма да казвате никому за нашата среща… Сега е 22 март 1947 година… След десет години вашето задължение ще отпадне — вие ще можете да разкажете свободно за моето изобретение… Аз ще разчитам на вас… Хората трябва да знаят какво съм постигнал и защо не съм им го дал… Това е всичко!…“

Гласът звучеше меко и необикновено приятно.

— А вие? — трепнах аз. — Къде ще бъдете вие тогава?

„Свалете слушалката! — каза гласът. — Моля ви, свалете веднага слушалката!…“

Подчиних се автоматично, погледнах смаяно моя гост. Той се бе облегнал на креслото, лицето му бе прояснено, погледът — изпълнен с тиха тържествуваща радост.

— Вие чухте! — каза той с променен глас. — Ето ви листа!… Същото ли беше?

Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера.

— Да, съвсем същото…

— Тая нощ ще спя съвсем спокоен — каза гостът. — Спокоен и с чиста съвест!…

— А ако аз ви предам?

— Няма да го направите! — каза той с едва доловима усмивка. — Аз ви познавам. Но и да го направите — все едно… Тая нощ изобретението ще изчезне и никой няма да може да го върне назад…

— Но то ще остане у вас, в ума ви… След десет години вие отново ще го предложите на човечеството, нали Така?

— Може би! — каза той шеговито. — А може би тогава няма да бъда жив… Годините ще покажат…

Учудих се колко променен изглеждаше моят гост, колко оживен и бодър, сякаш някаква лоша тежест бе паднала от гърдите му. Неговото настроение по някакви неведоми пътища се бе предало и на мен, аз бях забравил всичките си лоши мисли.

— Трябва да бъдем хора! — каза той. — Трябва да вярваме в бъдещето…

— Трябва! — казах аз.

Той стана и някак дълбоко си пое въздух.

— Ще си ходите ли? — попитах аз разтревожен.

— Време е да спите! — каза той усмихнат.

— Ако мога! — отвърнах аз.

— Не е толкова страшно! — каза той. — Сам аз съм прекарал много безсънни нощи… Не е толкова страшно…

— Може би е полезно…

— Да, сигурно! — усмихна се той.

След това моят гост си отиде. На вратата той ми подаде своята тънка мека ръка, здраво стисна моята.

— Аз съм първият, който чу тия чудни звуци! — каза той. — Вие сте последният!… Лека нощ!…

Когато се върнах в стаята, неволно погледнах през прозореца. Той прекосяваше улицата — тънък, черен, изправен — и в стъпките му някак неуловимо се чувствуваше надеждата.

Оттогава минаха точно десет години. Никъде не видях моя странен среднощен гост, никога нищо не чух за него. И тая нощ, като привършвах последната страница на тоя чуден спомен, отново погледнах през големия трикрил прозорец и за миг ми се стори, че виждам високата тънка фигура, облечена в черно. Дали ще го видя пак? Дали някой ден ще позвъни отново на звънеца ми? Или пък е мъртъв? Никой не може да отговори на този въпрос. Може би лежи сега някъде под черната размекната земя, или пък може би седи в чакалнята на някоя гара със своята черна шушулка в ухото и замислено слуша тъмните и светли мисли на хората.

Това никой не може да каже.

Върнах се отново при черната машинка, при моя стар, изстрадал „Ремингтон“. В прозорците духаше влажен вятър, прехвърчаше рядък пролетен снежец.

1957

© 1957 Павел Вежинов

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007