Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.

За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?

— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!

Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.

— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!

Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.

Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.

През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.

На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов — посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.

— Добре! Продължете издирванията!

След това, като погледна момчето, замислено добави:

— Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!

Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.

— Тоя въпрос е извънредно важен! — каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си — Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!

— Не чух никакъв шум от мотор! — каза Пешо. — Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!

Полковникът се усмихна.

— Нищо чудно — отвърна той. — Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!

Очите на Пешо заблестяха от любопитство.

— А на мене ще ми кажете ли каква?

— Разбира се, наля си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…

— Как тъй дъжда? — не разбра Пешо.

— Много просто! Колата, която е взела диверсанти—те, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец — има—няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?

Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:

— Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!

— Браво! — искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. — Браво, така е.

Пешо целият поруменя от похвалата.

— В случая — продължи полковникът — те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!

— Ама сигурно ли е, че сухото място е оставено от автомобил?

— Съвсем сигурно! — поклати глава полковникът. — Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!

— Ох, че интересно — възкликна съвсем по момчешки Пешо.

— Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! — продължи полковникът. — Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе—долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.

— Значи са заминали заедно?

— Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.

— Сигурно са го сменили — поклати разочаровано глава Пешо. — А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?

— Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно на американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България — това ще научим по-късно…

— Кога по-късно?

— Ами че когато ги заловим!

— Трябва да ги заловим, другарю полковник! — възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.

Докато чакаха Чарли, полковникът излезе за малко и донесе в кабинета си няколко албума със снимки.

— Ако видиш диверсантите на снимка, ще ги познаеш ли? — попита той.

— Ще ги позная! — отвърна Пешо твърдо.

Той дълго прелиства коравите листа на албумите, дълго се взира в лицата, докато най-после възкликна:

— Ето го!

Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги гледаше със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.

— Сигурен ли си?

— Напълно съм сигурен! — отвърна възбудено Пешо. — Бих го познал между хиляда души! Това е диверсантът, който постоянно мълчеше и само сумтеще с нос.

— Добра птица! — — каза полковникът замислен. — Рядък главорез!

Ако го заловим ще бъде чудесен успех!

Скоро Пешо откри между снимките втория член на диверсантската група — бившият майор с небръснатото лице. Но третия диверсант, който имаше такова лесно запомнящо се лице, той не можа да открие, макар да прерови два пъти албума. Не можа да намери портрета и на шофьора на диверсантите, но това беше лесно обяснимо, тъй като в тъмнината не бе успял да го разгледа достатъчна добре. Но и тия открития не бяха малки. Сега вече те имаха портретите и имената на двама от престъпниците, а това щеше извънредно много да улесни тяхната по-нататъшна работа.

Вече беше започнало леко да се развиделява, но улисани в работата, и двамата още не усещаха никаква нужда от сън. Небето порозовя, от прозореца влизаше прохладен утринен въздух. По улицата забучаха с моторите си първите автомобили, зачатка с железни шини каруца. Докато полковникът даваше по телефона нареждания за проследяване на леката кола на диверсантите, в кабинета въведоха Чарли.

Щом го видя, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.

— Чарли — започна веднага Пешо развълнуван, — помниш ли номера на леката кола!

— На коя лека кола? — вдигна учуден вежди Чарли.

— Ами че на тая, която миналата нощ доведе Тороманов у дома му?

Чарли и насън можеше да и каже номера.

— Разбира се! — отвърна той, като по навик весело намигна. — 1150!

Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе видял и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли — цветове, модел, шарки, — но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.