— Май че кола и рокля не е едно и също! — пошегува се полковникът.

— Не е! — въздъхна Чарли. — Виж, да беше Юлия, всичко щеше да каже!

Телефонът отново позвъня, полковникът вдигна слушалката. Както винаги, по лицето му не можеше да се познае каква, новина е чул — важна или съвсем маловажна.

— Продължете търсенето! — каза той кратко и затвори телефона.

После, като се обърна към момчетата, добави със сериозен глас:

— Кола с номер 1150 е излязла от София към 2:30 през нощта!

Пешо и Чарли бързо се спогледаха.

— Казвам ви го — продължи полковникът, — понеже разбрах, че сте сериозни момчета, достойни за пълно доверие, които на всичко отгоре умеят добре да пазят тайна!

— Ще ги хванете ли, другарю полковник? — попита Пешо тоя път едва ли не умолително.

— Разбира се, че ще ги хванем, мойто момче… Полковникът отиде до прозореца, постоя малко там загледан в далечното румено небе, после хвърли загрижен поглед на часовника си.

— Вие сте уморени, трябва да си починете! — каза той топло, с бащински тон. — Моята кола ще ви заведе по домовете.

— Няма ли да ви потрябваме за нещо, другарю полковник? — попита Пешо със свито сърце.

Полковникът го шляпна по бузата.

— Ако ми потрябвате, веднага ще ви извикам! Разбира се, вие не трябва да се отделяте много далече от дома!

— Ще бъдем на пост! — отвърна с гордост Чарли.

— Все пак най-хубаво е да поспите! Тая сутрин аз ще поговоря и с останалите ваши другарчета, за да попълним съвсем картината!

— А след това? — попита Пешо.

Полковникът го изгледа с дълъг внимателен поглед.

— След това за тая сутрин ни остава още една работица — да посетим антикварната книжарница!

Посещението в антикварната книжарница беше съвсем кратко, но — както се шегуваше после полковникът — доста съдържателна. Скоро след отварянето на книжарницата в нея влязоха най-напред двама цивилни мъже, после още един мъж, придружен от момче. В книжарницата нямаше никой, касиерът нещо дращеше с молив върху парче хартия, една от продавачките нареждаше по лавиците книги. Край тезгяха стоеше прав главният продаващ, около петдесетгодишен мъж с проредяла сива коса, в доста добри, макар и износени дрехи и тъмносиня папионка на яката. Той изглеждаше малко нещо недоспал, разсеян и почти не погледна групата хора, която бе влязла в книжарницата.

Момчето бе доста височко, със сухи, почти мършави крака, обути в евтини нови сандали, пепелявата му коса бе подстригана кажи—речи домашно. Това беше Коста. Единствено неговото лице изглеждаше необикновено сериозно и напрегнато.

— Този е! — прошепна Коста, като посочи едва забележимо с глава възрастния продавач.

— Добре! А сега излез! — каза тихо полковник Филипов.

Момчето явно без желание се върна обратно. Два—Мата мъже, които първи бяха влезли в книжарницата, приближиха до главния продавач, който все така разсеяно гледаше навън през стъклената витрина. Там минаваха хора, мяркаха се автомобили, звънеше с все сила по тясното улично платно трамвай. Животът си течеше обикновен и делничен както винаги.

Продавачът погледна двамата мъже едва когато те се изправиха пред тезгяха му. Още щом зърна сериозните им лица, в сърцето го бодна смътно безпокойство.

— Не мърдайте! — каза тихо единият от мъжете. — Вие сте арестуван!

Продавачът изведнъж пребледня като смъртник — в лицето му не остана нито капка кръв.

— Всяка съпротива е безсмислена! — все така тихо каза другият мъж. — Книжарницата е обкръжена!

Продавачът кимна като насън и започна да смъква с разтреперани пръсти високите си до над лактите сатенени наръкавници.

— По-спокойно! — каза сърдито единият от мъжете. — Съдбата ви зависи от вас, а не от нас!

Без да каже нито дума повече, главният продавач се качи в мощната черна кола, която чакаше малко настрана от входа. „Тоя ще каже всичко!“ — помисли полковникът, като тръгна сам по слънчевия тротоар на улицата. Около него все така бързаха хора, все така звънтяха трамваи, все така бляскаха на слънцето леките коли.

Беше съвсем обикновена делнична софийска утрин.

Въпреки очакванията на полковник Филипов издирването на диверсантската група внезапно стигна до мъртва точка. Леката кола, която бе напуснала през нощта София заедно с диверсантите, сякаш бе пропаднала в земята. Тя не бе минала през нито един от следващите постове, никъде не бяха я забелязали, макар всички органи на властта да бяха навреме уведомени. Разбира се, скоро се установи, че номерът на колата е фалшив. Една стара камионетка за разнасяне на зеленчук притежаваше единствена законното право да носи тоя номер. Най-интересното в случая бе, че колата с номера на бандитите бе влязла в града същата нощ по същото шосе. След приблизително един час тя отново бе напуснала града и бе изчезнала без—известно. Допълнителната проверка бе установила, че два дни преди това, точно през нощта, когато Тороманов бе пристигнал с колата у дома си, тя бе влязла в града по същото шосе и бе излязла от него на същия пункт няколко часа по-късно.

Всички тия данни бяха подробно анализирани през следните два дни. Проследени бяха внимателно маршрутите на всички коли, които през тая нощ бяха излезли и влезли в София — от тяхното тръгване до тяхното пристигане. След това бяха проследени маршрутите и на колите, които през същата нощ са били в движение из околните, съседни на София градове. Изследването не донесе никакъв резултат. Оказа се, че това са без изключение държавни коли, които бяха правили точно установени служебни рейсове. Всякаква възможност за измама със смяна на номерата се изключваше.

Тогава къде бе изчезнала колата с престъпниците? Оставаха две възможности. Първата от тях бе, че колата е изчезнала някъде по малките междуселски пътища, като е избягвала грижливо контролните пунктове. Втората възможност се виждаше на полковник Филипов по-вероятна: колата се крие някъде в близката околност на София или най-малкото между двата съседни по шосето контролни пунктове. В подкрепа на тона предположение идваше и следният факт: колата на диверсантите бе пристигнала пред дома на инженер Дончев много скоро след нейното възможно повикване.

Вероятната картина на бягството се рисуваше на полковник Филипов така: след като залавят момчето, диверсантите разбират, че техният престой в града е вече много опасен и решават същата нощ да избягат. По телефона те извикват колата да дойде и да ги вземе. Леката кола пристига, взима ги, след това се отбива при Тороманови, взима и тях и изчезва по същото шосе, по което е влязла в града. Разбира се, връзката е могла да стане вместо чрез телефона с радиопредавателя, ако колата на диверсантите е имала също така радиопредавател, но това се виждаше на полковника по-малко вероятно. Цялата тая операция бе траяла приблизително два часа — твърде къс срок за да може колата да пристигне отдалече в града, да натовари пасажерите си и отново да изчезне.

След като стигна до това заключение, полковникът стовари почти цялата тежест на издирването върху района на шосето и близките до него селища. Особено внимание той обърна на телефонните центрове, от които шофьорът на леката кола би могъл да приеме нареждането да тръгне веднага за града. Но въпреки най-грижливите издирвания неговите хора не можаха да открият ни най-малката следа от изчезналия автомобил — нищо, което да им покаже, че са на верен път. Никой не беше видял автомобила, никой не беше чул нищо съмнително, никаква следа от автомобилни гуми по меките пътища не ги окуражи в техните издирвания. Преследването на диверсантите като че ли доби съвсем безнадежден вид, но полковник Филипов, верен на своя търпелив и твърд характер, нито за миг не се отчая, нито за миг не се сломи у него вярата в сполучливия край на делото.

До задънена улица стигна и следствието със заловения в антикварната книжарница шпионин, Той не отрече вината си. Още при първия разпит книжарят разказа всичко, което знаеше, но то не беше много. Един непознат човек донасял често в антикварницата книги, в чиято подплата били скрити шифровани сведения. Книжарят бил длъжен да ги предава на Тороманов, на който дори не знаеше името, а Тороманов от своя страна — както предполагате полковникът — ги е отнасял в квартирата на инженера. Там по всяка вероятност сведенията са били препращани с радиопредавателя на вражеската централа. Сам продавачът не знаеше нищо нито за нелегалната квартира, нито за леката кола, нито за бъдещите намерения на диверсантите.