Така изминаха в безплодни дирения пет дена.

През тия пет дена и момчетата не се чувствуваха добре. Преследването бе свършило, но обикновените игри вече не ги задоволяваха. Друго е да кроиш остроумни планове, да разгадаваш трудни загадки, да следиш опасни престъпници, а пък съвсем друго е да седиш върху някаква кофа за боклук и да сваляш мними вражески самолети. Момчетата почти не играеха — събираха се в градинката или в портиерската стаичка на Коста и прекарваха времето си в приказки. Но за каквото и да приказваха, какъвто и разговор да се поведеше — неговият край неизбежно стигаше до това, което наскоро бяха преживели. Те си спомняха различни епизоди, обясняваха си разни случки, които тогава им се струваха необясними и скрито тъгуваха, че всичко това бе свършило.

Когато разговорът се изчерпваше, те тръгваха на далечни разходки — било в парка, било покрай коритото на реката. Тия разходки като че ли бяха по-весели, но и в най-веселите моменти Пешо чувствуваше в поведението на другарите си известна сдържаност. Той започна да става все по-нервен и по-мрачен, често безпричинно избухваше, но никога не отваряше дума за своята голяма вина. Дълбоко в себе си Пешо бе сигурен, че дори да има някаква вина, той многократно я е изкупил със своето твърдо мъжко държание при диверсантите. Сам полковник Филипов, към когото Пешо силно се бе привързал, се държеше с него като с голям младеж, открито се възхищаваше от геройството му, хвалеше го пред неговите другари и нито с една дума или с един жест не бе го укорил за прибързаната му постъпка.

Веднъж момчетата се прибираха от парка. Беше привечер, в далечините на запад пламтеше огненочервеното небе, но между дърветата се бе спуснала вече синкава сдрачевина — спокойна и чиста като залез, тук-таме по алеите се мяркаха хора, старци седяха на пейките, подпрени на дървените си бастуни, по алеите тичаха деца и във въздуха кънтяха крехките им гласове. Постепенно голямата група се разкъса. Дори Юлия, която постоянно се навърташе около Пешо, тръгна напред с Чарли, като нещо оживено и весело му разказваше. Последни останаха Пешо, Веселин и Коста — „вечната тройка“, както ги бяха кръстили в училището, командирската тройка на цялата компания. Те вървяха бавно и мълчаха — нещо, което преди рядко се случваше. Изобщо напоследък в разговорите им често се промъкваха необичайни паузи, чувствуваше се в тях нещо недоизказано, на отношенията помежду им като че ли липсваше прежната сърдечност.

Пръв и някак внезапно започна открития разговор Пешо. Той погледна под око приятелите си, поизчерви се и рязко запита:

— Вие май че нещо сте ми… сърдити?

— Сърдити ли? — Веселин смутено го погледна, изненадан от внезапния въпрос. — За какво да сме ти сърдити?

— Знам ли защо? Вие по-добре знаете!

— Така си мислиш — отвърна Веселин и забоде поглед в земята.

Настана неловко мълчание.

— Все нещо ми се цупите! — каза Пешо с истинска дълбока горчивина в тона си. — Като че ли кой знае колко съм виновен! Пък и да съм виновен — защо не кажете!

Коста, който до тоя момент мълчаливо щрапаше с босите си крака в праха, внезапно спря и го погледна. В зеленикавите му умни очи се бе утаила някаква необикновена за възрастта му, не момчешка сериозност.

— Може пък и да си виновен! — каза той троснато.

— Кажи де, кажи! Изкажи си всичко! — подкани го Пешо, малко накриво усмихнат. — Мислиш, че няма ли! Ако искаш да знаеш, всички момчета те смятат за виновен, всички до един!

— Задето ме гориха с електричество ли? — попита Пешо язвително. — Задето нищо не издадох?

Суровината в погледа на Коста внезапно изчезна, лицето му се смекчи.

— С тебе не може да се приказва! — каза той огорчено. — Ти всичко обръщаш!

— Добре, няма да обръщам! — трепна Пешо и в тона му като че ли се мярна нещо едва ли не умолително. — Кажи ми за какво съм виновен!

— Знаеш добре за какво си виновен! — намеси се Веселин, все още без да вдига поглед от земята. — Избягаха ли диверсантите? Избягаха! Ако не беше отишъл при тях през нощта, нямаше да избягат, полковникът щеше да ги залови там като… зайци!

Пешо не отвърна. Изречена от чужди уста, вината му се стори отново толкова убедителна, че наистина беше трудно да отвърне.

— Та аз нима съм искал да стане така? — отвърна той съвсем тихо. — За добро го направих — да не се изложим! Как можех да допусна, че някой ще стои зад вратата?

— А нали имахме решение? — поде Веселин. — Ти защо не го изпълни! Защо направи всичко на своя глава?

Пешо замълча. В тоя миг горещо му се искаше да признае вината си, но нещо го спираше — нещо неприятно и чуждо.

— Добре, да кажем, че е така! — отвърна той с въздишка. — Вярно, така е! Ами вие като сте ми приятели, защо веднага не казахте това, ами толкова време мълчите и се цупите!

Момчетата погледнаха смутено приятеля си.

— Хайде, защо? — подкани ги Пешо.

— Който е виновен, трябва пръв да почне! — каза понамръщен Коста.

— Трябва, ама не почнах! А вие защо се спотайвате? Това другарско ли е?

Веселин въздъхна.

— Там е работата, че отначало не, ти бяхме сърдити! — каза той разколебано. — Като се спаси, ние всички се зарадвахме и забравихме за лошото! Ти се държа така хубаво с диверсантите, че лошото тогава дори през ума ни не минаваше!

Веселин се почеса смутено по носа и продължи:

— Добре, ама после какво стана? Диверсантите избягаха. Сега нас ни е яд и ни е мъчно! Там е цялата работа!

— Полковникът ще залови диверсантите! — отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го погледнаха. — Това е ясно като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!

— Ех, като ги залови, ще ни олекне! — каза с въздишка Коста.

— А това на теб да ти е за урок!

Пешо сам разбираше, че такъв горчив урок никога не се забравя! Действително, ако беше послушал приятелите си, сега на плещите му нямаше да тежи тая тежка отговорност. Той наистина дълбоко вярваше, че диверсантите ще бъдат разкрити, но сега за пръв път ясно почувствува — грешката си оставаше грешка! Общото решение трябваше да бъде за него задължително!

— И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! — отвърна Пешо зачервен. — И това е ясно като две и две четири!

След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувствуваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата черна кола специалистът по колите Чарли.

— Я вижте! възкликна той учудено. — Това е колата на полковника!

През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?

— Сигурно полковникът е отишъл у вас! — предположи Веселин. — Иначе защо колата ще чака тук?

Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той подтисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза:

— Вие чакайте в градинката! Ако има нещо интересно, веднага ще сляза да ви кажа!

След това, без да бърза, тръгна нагоре по стълбите. Полковник Филипов наистина беше при бащата на Пешо.

Той бе пристигнал близо преди един час, но все още търпеливо чакаше. За тая вечер на него му беше необходимо още един път да поговори с Пешо и другарчетата му.

Чакането не беше досадно — имаше за какво да поговорят с бащата на Пешо. Отначало стана дума за миналото — общи приятели, общи спомени, след това разговорът неусетно се прехвърли върху момчетата. Полковник Филипов още веднъж изказа своето възхищение от остроумния начин, по който момчетата бяха разрешили всички загадки, от тяхната находчивост и изобретателност при преследването на Тороманов, от бистрия им ум и трезвите им решения и особено много от храбростта, която бяха проявили в последните дни.