— Защо?
— Как да ти кажа — може би на Дирак първи ще му бъде неприятно да види своето второ аз…
Казимир се засмя.
— Ти си все същият — каза той. — Не забравяй да поздравиш Дирак. Може би е станал чувствителен между тия гъсеници.
— В края на краищата Багратионов не изключва и такава възможност…
— Хайде, не ме разсмивай!…
— Трябва да вървя, Казимир… — каза Алек. — В бъдеще ще поддържаме редовна връзка…
— На банкет ли си канен?
— Слава богу, поне тая беда ме е отминала — усмихна се Алек. — В менюто си нямат нищо друго освен хлорофил… А понякога дори той е изкуствен.
— Наистина не ти завиждам…
— Довиждане, Казимир…
Екранът угасна.
9
Алек седеше на своя мек стол без облегало и мислеше колко бързо човешкото съзнание се приспособява към най-странните обстановки. Сега всичко около него му се струваше естествено и дори мъхнатото лице на Лос в тоя миг му изглеждаше съвсем човешко. И все пак той не можа да сдържи усмивката си, когато президентът на Вар с чудна ловкост се покатери по отвесната стена до един от най-горните шкафове на библиотеката. Когато се върна, Лос държеше в ръката си лека метална пластинка с изображение, подобно на гравюра.
— Това е първият Лос на нашия свят — каза той. — Наричали са го Лос Философа…
Алек го погледна учуден.
— Дирак ми каза, че вие нямате такава наука.
— Да, сега наистина нямаме — отвърна Лос. — Преди три века тя бе отменена със специален указ на съвета…
Алек се усмихна.
— Това надали би могло да се нарече свобода на мисълта.
— Не знам какво точно разбирате под думата „свобода“, Алек… За нас това е, най общо взето, липса на принуда…
— Да, нещо подобно…
— При нас няма принуда… При нас свободата на всеки индивид е гарантирана в рамките на нашите закони и традиции…
— За нас е доста повечко — отново се усмихна Алек. — Ние под никакъв предлог не пречим на хората да мислят каквото си щат и да излагат това в писмена форма…
Лос се замисли.
— Не знам дали е разумно — каза той.
— И все пак, защо е било нужно да забраните философията?
— Тя се оказа ненужна — отвърна Лос. — Нашата философия търсеше да открие законите на развитието. Тия закони ни ги даде науката. А що се отнася до най-общия закон и най-общата цел, ние приехме, че те не могат да бъдат други освен тия, които природата ни предлага — развитието на индивида от едно по-низше към едно по-висше състояние.
— Ясно и просто! — промърмори Алек. — И все пак предполагам, че е имало и други мнения?
— Да, разбира се — кимна Лос. — Особено силна беше школата на монистите, които защищаваха възгледи, доста подобни на вашите. Те смятаха, че човешката природа трябва да бъде единна и неделима и че науките трябва да се стремят да осигурят това единство. Монист беше и един от най-известните ни философи, наречен Син Тъмния… Сега ще ви го покажа…
Лос отново се покатери по рафтовете и след малко донесе тънка книжка, отпечатана върху някаква специална хартия. На титулната страница имаше фотография, която веднага грабна вниманието на Алек.
— Тоя човек съвсем не е бил лишен от чувства — каза той замислено.
— Може би — отвърна колебливо Лос. — Неговият ум беше особено дързък и неспокоен.
— Бихте ли ни прочели нещо?
Лос някак неохотно разтвори първата страница и започна бавно да чете:
„Накъде се стремиш ти, сляпо същество? Към какво тъмно море текат ручеите на твоите желания? Ти нямаш очи, очите ти са слепи за чудото, което те окръжава. Ти нямаш слух да чуеш гласа на истината. Синият лед на полюсите е замразил навеки сърцето ти. За какво е твоят изстинал ум и за какво са твоите мъртви ръце, щом всичко, което творят, е тъга и безсмислица?“
Лос внезапно спря.
— Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия…
— Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите…
— Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено.
— Тя не се записва — каза той. — Това е забранено…
— Забранено?… А защо?
— Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним…
— Но какво е поезия всъщност?
— Поезията е красота! — отвърна Лос убедено.
— И природата е красота…
— Не, това е красотата на тяхното отношение към природата. Красотата на тяхното отношение към любовта… Не зная как точно да се изразя, Алек. Поезията е материализиран израз на движението на душите им. Това са просто квантите на тяхното духовно излъчване, на тяхното непонятно за нас щастие…
Алек мълчеше.
— Но нима поезията им е лишена от мисли? — запита той най-сетне.
— Не, разбира се…
— А те откъде се взимат?…
— Пеперудите мислят въз основа на знанието, което са придобили в своето предишно съществуване — отвърна Лос. — Но това са мисли, огрени от светлина, и тяхната дълбочина е навярно неизмерима…
Дирак неспокойно погледна часовника си.
— Време е да вървим — каза той.
След малко и тримата се изкачиха върху равния покрив на резиденцията: Океанът беше съвсем близо и на осветеното пристанище бяха спрели няколко кораба, широки и плоски като костенурки. Фосфоресциращи кулокранове безшумно стовариха от тях някаква пихтиеста маса, която в тъмнината не можеше да се види. Дъхът на йод и солено тая вечер като че ли беше много по-силен.
— Това са морски водорасли — обади се Дирак. — Те извличат от тях хлорофил…
Но Алек сякаш не го чу.
— Лос, ще ми дадете ли книгата на Син Тъмния? — обади се внезапно той.
— Не, Алек, забранено е да се изнася — каза Лос.
— Забранено е да се изнася на Вар… Но не и на далечната непозната Земя…
— И без туй ще занесете на земята прекалено много знания…
— Аз искам да им отнеса мисли, Лос! — отвърна човекът. — Знанията може би ще се окажат ненужни… Вече никой от нас не може да каже какви знания са нужни на земните хора… Но мислите…
— Вижте! — прекъсна го Дирак.
Те повдигнаха лице към черното небе. Близо до зенита светна облаче и бързо се разрасна като прозрачна виолетова медуза. След няколко минути тя стана съвсем прозрачна, през нея бледо заблещукаха звездите. Алек погледна скрито към Лос — лицето му в този миг сякаш бе озарено от някакви чудни и непривични мисли.
— Красиво, нали? — тихо запита Алек.
— Да, наистина — отвърна Лос.
Човекът мълчаливо се усмихна.
10
Тримата стояха на брега на Ин, близо до сребристия корпус на ракетата. Поляната около тях бе синя от пеперудите, които бяха накацали по нея. Отново звучеше музика, езерото трептеше като живо, гората на Вар ликуваше. Лос слушаше чрез Дирак, лицето му бе съсредоточено и внимателно, но изразът му не подсказваше нищо. Както винаги, пеперудите се вълнуваха неудържимо, трептяха като езерото и ликуваха като гората. Само желязното лице на Дирак бе безучастно, той гледаше към ракетата.
Най-сетне музиката свърши, пеперудите затрептяха с нежните си криле, въздухът отново се изпълни със звуци — тихи и молещи. Но магнетофонът безчувствено мълчеше. Алек го подаде на Дирак и запита:
— Хареса ли ви, Лос?
— Струва ми се, че ме разбирате! — отвърна замислено президентът на Вар.
— И с право! — усмихна се човекът. — Разбрах, че понякога наистина сте тъжен, Лос… Но никога не сте нещастен…
Нищо не трепна в погледа на Лос.
— Но вие не сте щастлив, Алек! — отвърна той. — Имате и сърце, и ум… Какво повече ви е нужно?
— Аз загубих хората, Лос!…
— Но нали се връщате при тях?…
— Не зная, Лос… Струва ми се, че те ще ми бъдат съвсем чужди.
Лос помълча.
— Вие сте като Син — каза той. — Като Син Тъмния… Аз ви донесох книгата му.
Лос остана на брега. Ракетата се плъзгаше бавно по гладкото езеро, след това усили хода си меки вълни започнаха да плискат в краката му. И дойде мигът, в който тя литна и като сребърна стрела се заби в синята плът на небето. Оставаха само мигове и над тях отново щеше да се отвори величествената и страшна пустиня от звезди и мрак.